Р Е
Ш Е Н
И E № 214
гр. Хасково, 17.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен граждански състав
на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година
В открито съдебно заседание, в следният състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР
ХАДЖИЕВ
Секретар Д.Х.
Прокурор
Като разгледа докладваното от
съдията СЕРАФИМОВА
в.гр.дело № 378 по описа
за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 12/13.01.2020 г., постановено от РС – Димитровград по гр.д. № 657/2019 г., са отхвърлени предявените от ВСК в „Неохим“ АД, с БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление гр.***, представлявана от П.Я.Я. против Р.К.Х., с ЕГН **********,*** искове с искане да се признае за установено съществуване на вземане в полза на ищеца спрямо ответника за сумата в размер на 3 659 лв. – главница, представляваща остатък от неизплатен заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2019 г. – като погасен чрез плащане, както и за сумата в размер на 1960 лв. – неустойка за забава, съгласно чл. 35, ал. 1 от Устава на ВСК, върху четиринадесет вноски за периода от м. 11.2017г. до 14.01.2019 г., като неоснователен, за които суми била издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 90/2019 г. по описа на РС – Димитровград.
С решението, след извършена от съда компенсация, ответникът Р.К.Х. е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 320,41 лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата в размер на 381,35 лв. – деловодни разноски в първоинстанционното производство.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът ВСК в „Неохим“ АД, който чрез упълномощения адв. Т. го обжалва с доводи за неговата неправилност в частта относно претенцията за неустойка. Макар ответникът Х. да е погасил главницата по заема, съгласно чл. 35, ал. 1 от Устава, по ненавременното внасяне на погашенията за заема, се събирала неустойка в размер на 10 % за всяка просрочена вноска, с натрупване и видно от заключението на експертизата, размерът на глобите, който ответникът дължал бил 2 110 лв. Ответникът бил сключил договора и се бил съгласил за задължение за неустойка при ненавременно внасяне на погашенията. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна Р.К.Х., чрез пълномощника адв. К., с който моли съда да остави без уважение същата, респ. да потвърди решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивникът, чрез своя пълномощник, конкретизира обжалваемия интерес във въззивното производство, а именно 1 960 лв.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира следното:
Производството пред РС – Димитровград е образувано по подадена от Взаимоспомагателна каса на независима синдикална организация в „Неохим“ АД - гр. ***, с искане да се признае за установено по отношение на ответника Р.К.Х. съществуване на вземане за сумата в размер на 3 659 лв. – главница по договор за заем за периода от м. ноември 2017 г. до м. декември 2018 г., както сумата в размер на 1960 лв., представляваща неустойка за 14 просрочени месечни вноски, съгласно чл. 35, ал. 1 от Устава на ВКС в размер на 10 % върху всяка просрочена вноски, с натрупване.
Ответникът, с отговора на исковата молба, посочва, че на 14.02.2019 г. била внесена по сметка на ищеца сумата в размер на 3 689,49 лв. Твърди се, че към датата на подаване на заявлението, падежиралите и неплатени вноски били за м. 6.2018 г. – 59 лв. и целите вноски за м. 7-12.2018 г. – общо за сумата в размер на 1 259 лв., а останалите не били с настъпил падеж, поради което се оспорва остатъка от претендирания размер от 2 400 лв., т.е. признава се иска за главница до размер на 1 259 лв., а остатъкът му се оспорва. Сочи се, че клаузата за неустойка била нищожна.
За да постанови решението си, съставът на РС – Димитровград приел в мотивите си, че е сезиран с искове с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД. По отношение на претенцията за главница, първостепенният съд приел, че ответникът не изпълнил задължението си по връщането на заема при прекратяване на трудовото му правоотношение, поради което и към момента на постановяване на решението, падежът на всички вноски бил настъпил. Искът обаче бил неоснователен поради извършено плащане от длъжника.
По отношение на клаузата за неустойка, контролираната инстанция приела, че същата противоречи на добрите нрави, което я правело нищожна и отхвърлил и акцесорния иск за неустойка.
Решението, в частта му сумата в размер
на 3 659 лв. – главница, представляваща остатък от неизплатен заем, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2019 г., като необжалвано е влязло в сила.
Жалбата е подадена в предвидения в чл. 259, ал.1 от ГПК срок, от процесуално легитимирана страна и против съдебен акт подлежащ на обжалване пред Окръжен съд – Хасково, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледаната по същество е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно и пространно посочените от страните допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Въззивният съд споделя констатациите от фактическа страна, направени от районния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази му част и намира за ненужно да ги преповтаря.
Страните по делото не спорят, а и от ангажираните от тях доказателства, се установява, че са били обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение, покриващо характеристиките на договор за заем, намиращ своята уредба в чл. 240 от ЗЗД. Няма спор, че ответникът, като член на ВСК в „Неохим“ АД, считано от февруари 2014 г. и изпълняващ трудови функции като ** в цех ***, подал молба за отпускане на заем в размер на 6 000 лева, платим на 30 месечни плащания, която сума му е била необходима за ремонт на имот, като заемът да се удържа от заплатата му по 200 лева месечно. Заемът бил лично обезпечен чрез четирима поръчители. С протокол № 28/29.06.2017 г. е разрешено отпускането на заема. Заемополучателят е удостоверил получаването на сумата от 6 000 лева, която следва да се удържа от заплатата като първа удръжка след задължителните данъци и осигуровки месечно по 200 лева., а поръчителите дали съгласието си за удръжки солидарно до издължаване на сумата. Били погасени 4 бр. вноски по 200 лева от м.07-м.10.2017 г. вкл., и удържани три пъти по 100 лева от поръчители през м. 03,04 и 05.2018 г., при дължим остатък 4900 лева, дялов капитал към 08.01.2019 г. – 1241 лева, начислени глоби по просрочие 10% с натрупване – 1960 лева или крайно задължение след приспадане – 5 619 лева.
Безспорно е още, че кредиторът-заявител, поради неизпълнение от страна на длъжника, е упражнил правото си като подал Заявление вх. № 570/16.01.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.дело № 90/2019г. по описа на РС – Димитровград, по което е издадена процесната Заповед № 65 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Р.К.Х. да заплати на кредитора-заявител претендираните в заявлението суми, а именно 3 659 лева – главница, 1 960 лева – неустойка за забава, съгласно чл.35, ал.1 от Устава на ВСК за четиринадесет просрочени вноски в периода м.11.2017 г. до 14.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.01.2019 г. до окончателното й изплащане и 722,38 лева деловодни разноски.
В срока длъжникът подал писмени възражения по чл. 414 от ГПК, поради което и на заявителя били дадени указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Ответникът, с писмения отговор на исковата молба, представил платежен документ за внесена по сметка на ищеца сума в размер на 3 689,49 лева, с посочено като основание на плащането главница по издадената заповед за изпълнение.
За пълното и всестранно изясняване на делото от фактическа страна, районният съд назначил и съдебно-счетоводна експертиза,чието заключение настоящият състав намира за обективно и компетентно изготвено, даващо отговор на поставените въпроси в цялост.От същото се установява, че след получаване на заема от 6 000 лева ответникът е погасил 4 бр. вноски в периода м.07-м.10.2017, т.е 800 лева. От месец ноември бил преустановил заплащането на вноските по заема.За м. 03-05.2018 г. били удържани от поръчители по 100 лева или общо 300 лева, като до 16.01.2019 г. – дата на подаване на заявлението, нямало други погасявания на заема или всички внесени суми 1 100 лева, останал дължим остатък от заема 4 900 лв.
Съгласно справка на ВСК начислените глоби/неустойки за просрочие от м.11.2017 г. до м.12.2018 г. били 1 910 лв., а до м. 01.2019 г., когато била падежирала още една вноска – 2 190 лв. Вещото лице посочва, че ако неустойката се изчисли върху действителния размер на останалите дължими вноски до м.12.2018 г. се получава размер на неустойката от 1840 лева. Към 08.01.2019 г., видно от Партидната книга с партиден № 163, дължим остатък 4900 лева, дялов капитал 1241 лева, и неустойка съгласно посочените по-горе размери. При проверката на счетоводните документи на касата не било установено плащане на вноска за м.01.2019 г. в размер на 200 лева. На 14.02.2019 г. имало извършено плащане от ответника в размер на 3 689,49 лева, която сума включвала и законната лихва върху главницата 3 659 лева от датата на подаване на заявлението. Вещото лице в констативно- съобразителната част на заключението е дало извлечение от разпоредбите на чл.5, чл.18,т.2, чл.21, т.1, чл.35, т.1 и чл.36, т.1 и т.2 от Устава на ВСК-Неохим.
Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с искова молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото производство и посоченото в заявлението вземане.
Спорният момент във въззивното производство, предвид частичното атакуване на решението, се свежда до валидността на клаузата за неустойка, съответно дължима ли е същата от ответника в посочения в заповедта размер.
На първо място, съдът намира да отбележи, че настоящият договор за заем остава извън приложното поле на Закона за потребителския кредит поради наличие на хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 13 от същия, а именно безлихвен кредит, предоставен от ВСК на негов член – ответника Х..
Правилен и законосъобразен е изводът на районния съд за нищожност на процесната клауза, но въззивният съд намира за необходимо да развие изложените вече от доводи в тази насока.
Неустоечната клауза е проявление на залегналия в ЗЗД принцип на свободата на договаряне. Неустойката е правен институт, който има обезщетителна функция и поражда задължение за неизправната страна да заплати обезщетение за вредите от неизпълнение на договорни задължения в предварително уговорен между страните размер, без да е нужно изправната страна да доказва размера на вредите. Видно, такава клауза е била уговорена в чл. 35, т.1. от Устава на ищцовата ВСК, а именно 10 % върху всяка просрочена вноска, с натрупване.
По въпроса за нищожността на неустоечната клауза съдът дължи произнасяне служебно, като в тази насока е и трайно установената практика на ВКС на РБ, постановена по реда на чл. 290 от ГПК. В тази връзка, съдът намира, че така уговорена, тази клауза противоречи на добрите нрави, макар и уговорена като процент от всяка дължима вноска, но предвид допълнението, че се дължи с натрупване, същата се явява с предел съответния брой незаплатени месечни вноски, т.е. с всяка следваща неплатена вноска се дължи неустойка върху съответния сбор неплатени и просрочени главници. Съобразявайки изложеното, в настоящия случай, претендираната неустойка в размер на 1 960 лв. за 14 просрочени месечни вноски на стойност 2 800 лв., т.е. в размер на около 70 % от главницата при забавено изпълнение на главното парично задължение категорично излиза извън присъщите ѝ обезщетителни, обезпечителни и санкционни функции. Тази клауза още към момента на сключване на процесния договор за заем създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, поради което и явно и грубо накърнява добрите нрави, респ. обуславяща нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради изложеното, съдът няма да обсъжда евентуално намаляване на неустойката поради нейна прекомерност. Законосъобразен е и изводът на районния за неоснователност на предявения акцесорен установителен иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна мораторна неустойка поради недействителност на договорната клауза.
На практика, предвид бланкетния характер на жалбата, в нея липсват конкретни доводи против правилността на обжалвания акт в атакуваната му част, но в съдебно заседание процесуалният представител на въззивника развива своите съображения, като основен фокус се поставя върху постигнато между страните съгласие за неустоечна клауза и липсата на въведени доводи при сключване на договора. Както вече се посочи от настоящия състав, съдът следи служебно за нищожност на такава уговорена между страните по спора клауза, поради което и жалбата е изцяло неоснователна. Дори такова възражение процесуалният представител на ответника да не бе релевирал още с отговора на исковата молба, съдът следи служебно.
По въпроса за разпределяне на отговорността за направени разноски, съдът, на основание чл. 78 от ГПК, се произнася съобразно изхода на делото. Предвид изхода на делото и поради неоснователността на въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на въззивника следва да се възложат сторените от въззиваемата страна Р.К.Х. разноски в производството пред настоящата инстанция, които съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, възлизат на 370 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, имащ характера на разписка, сумата е била изплатена в брой, при неговото сключване.
За необходимо съдът намира да отбележи, че след постановяване на първоинстанционното решение от ответника е постъпила молба с правно основание чл. 248 от ГПК, за изменение на решението в частта за разноските, но съдът е пропуснал да се произнесе по същата преди изпращането на делото на въззивния съд. Следва след връщане на делото на първоинстанционния съд, съдът да се произнесе в производство по чл. 248 от ГПК.
Поради изложените съображения, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12/13.01.2020 г., постановено от РС – Димитровград по
гр.д. № 657/2019 г.
в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ВСК „Неохим“ АД, с БУЛСТАТ *********, със седалище
и адрес на управление гр.***, представлявана от П.Я.Я. да заплати на „Р.К.Х., с ЕГН **********,*** направените
пред настоящата инстанция разноски в размер на 370 /триста и седемдесет/ лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.