Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, …………..2017 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на девети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Д.
Т., като разгледа т.д. № 5295 по описа
за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 125, ал. 3 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът С.В.В. твърди, че е наследник по закон на Л.С.В., която притежавала дружествени дялове в ответното дружество Ц. ООД. Поддържа, че с прекратяване на членственото правоотношение на В. със смъртта й, настъпила на 17.09.2011 г., в негова полза е възникнало вземане за стойността на ликвидационния дял в размер на 92 858,85 лв. /изменение на иска, допуснато в о.с.з. на 09.12.2016 г./. Твърди, че за периода 30.09.2011 г. – 23.07.2014 г. му се следва и мораторна лихва в размер на 7224,75 лв. /съгласно изявление, направено в допълнителна искова молба, л. 74/. Претендира посочените суми, ведно със законна лихва и разноски.
Ответникът Ц. ООД оспорва размера на иска за главница, както и твърди, че до предявяване на иска не е била отправяна покана за плащане на ликвидационния дял. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ:
Фактическият състав на съдебно предявеното вземане за ликвидационен дял включва наличие на членствено правоотношение между наследодателя на ищеца и ответното дружество, което правоотношение е прекратено със смъртта на съдружника. Размерът на вземането се определя по императивно уреден в закона начин – въз основа на счетоводния баланс към края на месеца, в който е настъпило прекратяването.
Безспорно между страните е, че ищецът е единствен наследник по закон на Л.С.В., която е била съдружник в Ц. ООД /с 615 дяла или 2,48 % от капитала/ и е починала на 17.09.2011 г. Тези факти се установяват и от представените доказателства и от вписванията в Търговския регистър по партидата на дружеството-ответник.
Възникнало е следователно вземане за ликвидационен дял /ответникът не твърди към месеца на прекратяването дружеството да е било на загуба с оглед теоретичната възможност за отрицателна стойност на ликвидационния дял/. Спорен между страните е неговият размер. За определянето му съдът ползва заключението на ССчЕ, като прилага разпоредбата на чл. 162 ГПК и последицата на чл. 161 вр. чл. 190 ГПК /въпреки задължението на ответника да представи необходимите документи за определяне на ликвидационния дял по междинен баланс и въпреки указаната неблагоприятна последица от непредставянето им /вж. протокол от о.с.з. на 09.09.2016 г./, ответникът не е изпълнил задължението си/.
Ето защо съдът кредитира заключението на вещото лице, изготвено въз основа на публично оповестените данни съгласно обявените ГФО и метода на дисконтираните чисти парични потоци. Последният е базиран на действителните приходи и разходи на дружеството, прогнозния оборотен капитал и прогнозните парични потоци. Макар използваният метод да не определя точно стойността на дела към 30.09.2011 г., съдът приема получената от него стойност както при условията на чл. 162 ГПК, така и с оглед бездействието на ответника в доказване на опровергаващи тази стойност факти и сравнително малката времева разлика между релевантния и определения от вещото лице момент. Поради това съдът приема, че ликвидационният дял възлиза на сумата от 92 858,85 лв. и искът следва да бъде уважен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Началният момент на претенцията за лихва е уточнен с допълнителната искова молба /л. 138/ - считано от 30.09.2011 г. Доколкото в първоначалната искова молба е била налице нередовност от гледна точка посочването на конкретен начален момент /посочено е „считано от настъпване на изискуемостта“, а не конкретна дата/, то съдът е приел за допустимо по-късно направеното уточнение на началната дата /тъй като т. уточнение е следвало да бъде направено в резултат на дължими от страна на съда указания по чл. 129 ГПК/. Ето защо в рамките на така уточнения период заявената с допълнителната искова молба по-голяма претенция за лихва се явява допустимо изменение /т.е. без добавяне на нов период/ и съдът дължи произнасяне по този по-голям размер /независимо, че изрично не е постановил определение по чл. 214 ГПК/.
Установи се наличие на главен дълг. За заплащане на ликвидационния дял не е определен ден по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, поради което по общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за изпадане на длъжника в забава е необходима покана.
В частност съдът не приема разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ като сочеща на определен ден за изпълнение на задължението за заплащане на ликвидационен дял – тази норма урежда по императивен начин единствено момента, към който следва да се изчисли ликвидационният дял, но не и момента на падежа на задължението за плащането му. Да се приеме обратното, означава да се скрепи със санкционна последица /лихва/ неизпълнението на всяко задължение, чийто фактически състав е определен в закона, от момента на осъществяване на този състав /напр. при задължения за заплащане на суми при прекратяване на договор – от прекратяването; при задължения за връщане на парични суми – от отпадане на основанието и т.н./. Практиката обаче в посочените примери е обратна – осъществяването на фактите, от които кредиторът черпи правото си, не е равнозначно на настъпване и на забавата на длъжника. Доколкото дължимостта на лихва е санкционна последица, то нормите, които уреждат задължението, следва да се тълкуват стриктно, а не разширително – ето защо нормата на чл. 125, ал. 3 ТЗ следва да се тълкува само като норма, определяща начина на изчисление на вземането, но не и определяща ден за плащане по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Обстоятелството, че паричните задължения са носими, а не търсими, на което се позовава ищецът, няма отношение към определяне момента на забавата – разпоредбата на чл. 68 ЗЗД, сочеща носимия характер на паричните задължения, има за цел да уреди местоизпълнението, а не момента на изпълнението /обратното би означавало, че за всяко парично задължение като носимо забавата настъпва с възникването му, което, разбира се, не е правно обосновимо/.
Ищецът не твърди и не доказва отправяне на покана. Ето защо искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ответникът следва да заплати по сметка на съда сумата от 4314,35 лв. /държавна такса по уважения иск и депозит за вещо лице/.
На ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2375,20 лв. Не се установява уговаряне осъществяването на правна помощ за защита по увеличената претенция при условията на чл. 38 ЗАдв., поради което адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца не следва да се присъжда.
В полза на ответника не следва да се присъждат разноски за адвокат за отхвърления иск, тъй като няма доказателства за заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Ц. ООД, ЕИК ********, да заплати на С.В.В., ЕГН **********, на основание чл. 125, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1, пр. 1 ТЗ сумата от 92 858,85 лв., представляваща стойността на ликвидационния дял на починалия съдружник Л.С.В., ведно със законната лихва от 24.07.2014 г. до погасяването, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2375,20 лв. разноски, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 7224,75 лв., представляваща лихва за забава за периода 30.09.2011 г. – 23.07.2014 г.
ОСЪЖДА Ц. ООД, ЕИК ********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на съда сумата от 4314,35
лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: