№ 936
гр. Перник, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети август през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20221720102115 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на Л. Т. Д., с ЕГН: **********, подадена
чрез процесуалния му представител – адв. Д. М., против „ИЗИ Асет
Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, с която се иска ответникът да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 50 лева – частичен иск от сумата от
общо 277.28 лева, която сума била платена от ищеца на ответника без правно
основание – като неустойка съгласно чл. 4 по договор за паричен заем №
3097376/06.12.2017 г., сключен между ответника като заемодател и ищеца
като заемополучател, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на исковата молба 15.04.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането. Претендират се разноски.
В съдебно заседание, проведено на 29.08.2022 г., ищецът е заявил
увеличение на исковата претенция като е посочил, че предявява същата в
размер от 268.48 лева, като искът вече не е заявен като частичен. Посоченото
изменение на иска е прието от съда с протоколно определение.
В исковата молба се твърди, че ищецът като кредитополучател сключил
с ответното дружество като кредитодател договор за паричен заем №
3097376/06.12.2017 г. По силата на същия му била отпусната в заем сумата от
700 лева. Съгласно клаузите на договора обаче същият следвало да върне на
дружеството сумата от общо 746.72 лева на шестнадесет седмични вноски –
при размер на всяка вноска от 46.67 лева, ГПР 49 % и ГЛП 40 %. Заедно с
това обаче в тежест на ищеца било уговорено и задължение да обезпечи
договора чрез поръчител или банкова гаранция в 3-дневен срок от
1
сключването му. Доколкото ищецът не изпълнил това задължение, то същият
твърди, че по договора му била начислена и неустойка от 277.28 лева. Това
задължение също било разсрочено на по 17.33 лева седмична вноска или
общо вноската станала 64 лева седмично. Посочва се, обаче че ищецът
погасил изцяло предсрочно задълженията си по договора като внесъл на
ответното дружество сумата от 1024 лева /746.72 лева + 277.28 лева/. В тази
връзка и ищецът счита, че разликата между сумата по заема с договорната
лихва от 746.72 лева и сумата от 1024 лева или сума в размер на 277.28 лева е
платена от него без правно основание.
В подкрепа на своето искане ищецът излага подробни твърдения, че
клаузата за неустойка поради неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, били нищожни като противна на добрите нрави, както и на
редица разпоредби на ЗПК и ЗЗП. С тези аргументи се иска претенцията да
бъде уважена – доколкото била заплатена при липса на основание –
неравноправна клауза в договор за кредит.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото не е постъпил писмен отговор. Препис от исковата молба е връчен на
ответника на 13.05.2022 г.
В хода на производството по делото е извършена и приета съдебно
счетоводна експертиза.
В съдебно заседание, проведено на 29.08.2022 г., ищецът чрез
процесуалния си представител изразява становище за уважаване на иска.
Претендира разноски като представя списък.
Ответното дружество не изпраща представител в насроченото по делото
съдебно заседание. Изразява писмено становище по делото., с което
предявеният иск се оспорва като неоснователен. В тази връзка се уточнява, че
на 06.12.2017 г. между ищеца като заемополучател и ответника като
заемодател е сключен договор за паричен заем № 3097376/06.12.2017 г. – като
по силата на същия на ищеца е отпусната сумата от 700 лева, главница, при
16 вноски и падеж на последна вноска 29.03.2018 г. т.е. кредитът е със срок от
16 седмици. Не се оспорва и че ищецът е платил всички дължими суми по
кредита.
По същество ответното дружество излага доводи, че договорът за
кредит бил валиден – сключен доброволно от ищцата при спазване на
разпоредбите на приложимото законодателство – относно снабдяване на
кредитополучателя с копие от договора и приложенията към него в
изискуемия шрифт, крайната дължима сума от ищцата и определяне на ГПР
съобразно ограничението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На следващо място се излагат подробни доводи, че нито договорът за
кредит в цялост, нито клаузата, с която била уговорена договорна лихва по
същия били нищожни поради противоречие с добрите нрави. Излагат се
доводи и че размерът на договорната лихва не бил уговорено нито като
прекомерен, нито по неразбираем за потребителя начин.
Излагат се подробни доводи, че заемът бил преди всичко реален
договор, който се считал за сключен с получаване на заемната сума от
2
заемателя. В тази връзка и се поддържа, че ищцата съзнателно е поискала
кредита като е получила надлежно сумата, отпусната й по кредита, като така е
изразила недвусмислено воля за сключване на сделката. Обръща се
внимание, че ако ищцата не е искала да бъде обвързана от сделката е можела
да не взима сумата по кредита и така договорът е нямало да бъде сключен.
На последно място се посочва, че както договорът, така и ОУ
съдържали необходимите реквизити по закон в това число разяснения на
правото на заемополучателя да се откаже от сделката и при какви условия.
С тези аргументи се иска претенцията да бъде отхвърлена. Прави се
възражение за прекомерност на разноските, претендирани от ищеца. Към
становището са представени писмени доказателства: справка на извършени
плащания по дати и договор № 3097376/06.12.2017 г., подписан от страните
по него.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От представено по делото копие от договор за паричен заем с №
3097376/06.12.2017 г се установява, че на 06.12.2017 г. между дружеството
„ИЗИ Асет Мениджмънт“ АД и ищеца е сключен договор за паричен заем при
следните параметри: сума на кредита: 700 лева, срок на кредита 16 седмици
/16 седмични вноски/ – при първо плащане с падеж – 14.12.2017 г. и последно
плащане с падеж – 29.03.2018 г., годишен процент на разходите /ГПР/ 48.21
% и годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.00 %. При тези параметри общото
задължение по кредита е в размер на 746.72 лева – като същото включва
главница от 700 лева и 46.72 лева – договорна лихва.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищецът е получил
сумата от 700 лева.
Съгласно чл. 4 от договора заемополучателят се е задължил в 3-дневен
срок от усвояване на сумата по договора за заем да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: 1/ чрез
поръчителство на две физически лица, всяко от които да отговаря поотделно
на следните изисквания – да представи служебна бележка от работодател, от
която да е видно, че работи по трудов договор и има нетен осигурителен
доход в размер над 1000 лева; освен това трудовият договор на лицето следва
да е безсрочен и същото да не е поръчител или заемател по друг договор с
ответното дружество. Поръчителят следва да няма неплатени осигурителни
вноски през последните две години, нито неплатени задължения по кредити
като статусът му в кредитния регистър към БНБ следва да е „редовен“. Заедно
с това поръчителят следва да подпише и договор за поръчителство или 2/
безусловна банкова гаранция с бенефициер заемодателят, която е издадена
след усвояване на паричния заем със срок до 30 дни след падежа на
последната вноска. Поради неизпълнение на това задължение и съгласно
уговореното в договора, заемодателят е начислил и неустойка в размер на
268,48 лева, която е дължима разсрочено, заедно с шестнадесетте вноски по
погасителния план – по 16.78 лева на вноска. Така и след начисляване на
3
задължението за неустойка всяка вноска по кредита възлиза на 63.45 лева.
Така общата дължима сума по договора за кредит съгласно погасителния
план, възлиза на 1015.20 лева и включва 700 лева главница, 46.72 лева –
договорна лихва и 268,48 лева неустойка.
По делото не се твърди договор за кредит № 3097376/06.12.2017 г. да е
сключен от разстояние. Представеното от ответника копие на договора носи
подписа на представител на ответното дружество, както и саморъчен подпис
на ищеца. Последният не оспорва автентичността на подписа си в договора.
По делото е изготвена съдебно счетоводна експертиза. Съгласно същата
ищецът е заплатил на ответника сумата от общо 1002.96 лева – на няколко
вноски. Съгласно представената от самия ответник справка плащанията са,
както следва: на 19.12.2017 г. – 70 лева, на 29.12.2017 г. – 121 лева, 10.01.2018
г. – 65 лева, на 31.01.2018 г. – 252 лева и на 02.02.2018 г. – 494.96 лева.
Последната вноска е от 02.02.2018 г. като с нея ищецът е изплатил заема
предсрочно. С тази сума в счетоводството на ответника са погасени 700 лева
главница, 34.48 лева – договорна лихва за периода от 07.12.2017 г. до
02.02.2018 г. и 268.48 лева – неустойка за непредоставено обезпечение. В тази
връзка и вещото лице е посочило, че предвид параметрите по договора за
кредит при договорна лихва от 46.67 лева за периода от 07.12.2017 г. до
29.03.2018 г., то ГПР възлиза на 48.21 %. От своя страна ГЛП възлиза на
40.00 %. Ако обаче се съобрази и неустойката от 268.48 лева за периода от
07.12.2017 г. до 29.03.2018 г., то ГПР би възлизал на 7892.24 %.
Изготвената експертиза следва да бъде кредитирана, доколкото
експертните изследвания са задълбочени, подробни и компетентно
извършени, а по делото липсват и данни за евентуална заинтересованост на
вещото лице от изхода на производството. Освен това същото е работило въз
основа на документи, представени им от страните, както и налични по делото,
т. е. въз основа на всички документи съставени по договора за кредит.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Предявеният иск е осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД /така Определение № 634 от 5.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 479/2009 г.,
2-ро т.о./. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на
нещо, получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и
докаже факта на плащането на парична сума, а ответникът следва да докаже
основание за получаването или за задържане на полученото /така Решение
№189/04.02.2014 по дело №141/2012 на ВКС, ТК, I т.о и др/.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
4
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит, неговото съдържание, както и усвояването на
паричните средства. Ищецът следва да установи и че е заплатил сумата от
1002.96 лева при главница по кредита в размер на 700 лева и договорна лихва
от 34.48 лева /разминаването с първоначалния размер на лихвата се дължи на
предсрочното погасяване съгласно ССчетЕ/. От своя страна ответникът
следва да установи, че получаването на сумата от 268.48 лева над главницата
и договорната лихва е законосъобразно и се основава на действителни
договорни клаузи, поради което има право да задържи същата.
В настоящия случай съдът намира, че исковата претенция е основателна
в пълния си размер от 268.48 лева. Посоченият извод следва от
обстоятелството, че договорът за кредит от 06.12.2017 г. не е изцяло
нищожен, но начисляването на сумата за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение се основава на неравноправни
клаузи като съображенията за това са следните:
В конкретния случай липсва спор, че ищецът е получил заемната сума
от 700 лева. От поведението на същия не може да се заключи, че е оспорвал
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма /още повече, че ищецът е
положил своя подпис в договора, което обстоятелство не се оспорва/.
Предвид факта, че ищецът е подписал договора следва извода, че е бил
запозната с неговото съдържание. Съгласно същото му е отпусната в заем
сумата от 700 лева. В тази връзка и в договора е посочено, че ищецът е
следвало да върне сумата от общо 746.72 лева, включваща единствено
главница и договорна лихва – на 16 вноски по 46.67 лева. Макар да не се
предоставя отделен погасителния план, в самия договор е вписана падежна
дата на всяка вноска, като обаче липсва посочване каква част от главницата
съответно лихвата се погасяват с всяка вноска. В договора са упоменати и
ГПР и ГЛП. Поради това и съдът приема, че от съдържанието на договора на
ищеца е било напълно ясно, че следва да върне сумата от 746.72 лева,
състояща се от 700 лева главница и 46.72 лева – договорна лихва за период от
07.12.2017 г. до 29.03.2018 г. В тази връзка и ГПР от 48.21 % кореспондира на
договорна лихва от 46.72 лева. като не надвишава ограничението по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
По делото се установява по безспорен начин, че на ищеца е връчен:
договора за кредит, който носи неговия подпис. Поради това и следва извод,
че ищеца е бил запознат със съдържанието на посочения документ. Поради
това и доколкото липсва нарушение на разпоредбите на чл. 11 от ЗПК
настоящият състав приема сключения договор за кредит за валиден.
По отношение на задължението за неустойка от 268.48 лева по договора
за кредит от 06.12.2017 г. обаче съдът намира, че предвид съдържанието на
заемното правоотношение, същото по своята правна характеристика
представлява договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо
него освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД,
предвид качеството „потребител“ на заемополучателя, приложение следва да
намерят и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В тази
5
насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 от ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения
следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба от
икономическа гл.т. страна. По тези съображения съдът намира за
неоснователни доводите на ответника, че за съда не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза,
както и че посочената клауза не била неравноправна такава. В този смисъл е и
трайната съдебна практика – както на българските съдилища – напр.
Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и
на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено
задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
диспонираната в националното законодателство Директива 93/13/ЕИО.
На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и че съгласно
задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия случай процесната неустойка е предвидена при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на отпуснатия
заем чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен и изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3 дни от сключване на
договора. Посоченото задължение освен това не е уговорено предварително, а
едва след сключване на сделката, което лишава заемателя от предварителна
яснота за възможните тежести, които би понесъл като страна в
правоотношението. На следващо място прави впечатление и обстоятелството,
че спрямо поръчителите са въведени редица условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При преценката на тези обстоятелства в съвкупност съдът
намира, че неустойката не съответства на присъщите й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения.
Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че на
кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 700 лева за едва
шестнадесет седмици т.е. за по-малко от четири месеца, а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 268,48 лева. Посочената сума е в изключително
висок размер, при срок на кредита от по-малко от четири месеца. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение (т.нар. компенсаторна неустойка), т.е. същата не е уговорена за
забава при заплащане на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението. Именно с оглед последното не може да се приеме, че
размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, поради
продължителността на периода на неизпълнение от страна на длъжника. В
контекста на така изложеното следва да се отбележи и че на практика
процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
6
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски – както е
станало в процесния случай – ищецът е заплатил 268.48 лева неустойка, която
дори не е пропорционална на срока на договора, за разлика от договорната
лихва. Освен това основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства,
да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението. С процесната неустойка
обаче възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което чрез
същата не се осъществява обезщетителната й функция.
На следващо място по отношение на посочената неустойка не е налице
и обезпечителният й елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в
интерес на последния е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения. По тези
съображения проверката на кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. от ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. От така въведеното задължение за представяне на
обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната
неустойка, доколкото задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Освен това съдът намира регламентираните изисквания към
поръчителите за утежнени и затрудняващи получаването на информация за
тях, което практически прави невъзможно реалното изпълнение на
задължението за осигуряване на поръчители в предвидения 3-дневен срок от
подписване на договора за заем, което положение в последна сметка
нарушава и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по
облигационната връзка. По тези съображения настоящият състав намира, че
от страна на кредитора са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, което съответно води до оскъпяване на кредита. Посоченият
извод следва и от обстоятелството, че процесната неустойка не е обоснована
нито от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане
на дълга, нито от размера на насрещната престация, от която същият би бил
лишен при неизпълнение. Напротив, неустойката произтича от едно
неприсъщо на договора за кредит задължение на длъжника, доколкото
последното не е свързано с изпълнение на основното му задължение по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
7
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният
законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора.
По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на
неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
Освен това съдът намира и че процесната неустойката цели да
заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от съдържанието на
клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че кредиторът не
е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Всичко гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, като е сключена и в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие с императивни норми на закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в
последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както
правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г. по
гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
Поради това и исковата претенция се явява основателна и доказана в
пълен размер, а възраженията на ответното дружество в противен смисъл
няма как да бъдат възприети. В тази връзка и искът следва да бъде уважен
изцяло.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни:
Ищецът претендира разноски в размер на общо 210 лева, от които 50
лева държавна такса и 160 лева – възнаграждение за вещо лице, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК. Едновременно с това процесуалният
представител на ищеца адв. Д. М. претендира и възнаграждение в минимален
размер за оказана безплатна правна помощ – 360 лева с ДДС.
Предвид изхода на делото на ищеца следва да бъде присъден пълният
размер на сумата от 210 лева.
На процесуалния представител на ищцата следва да се определят
разноски в минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с оглед изхода на
делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. М. сумата от
360 лева с ДДС за осъществена безплатна адвокатска помощ.
Възнаграждението се присъжда с ДДС, доколкото претенцията е заявена с
посочения данък, а от адв. М. е представена и справка, че е регистриран по
ДДС – като еднолично адвокатско дружество с БУЛСТАТ: *********.
Ответната страна претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение, но предвид изхода на делото претенцията й е
8
неоснователна.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28
„Силвър център“, ет. 2, офис: 40-46, ДА ЗАПЛАТИ на Л. Т. Д., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес ***** и настоящ адрес /от 11.04.2022 г./ *****,
сумата от 268.48 лева, представляваща получена без правно основание от
ответника „ИЗИ Асет Мениджмънт“ АД за сметка на ищеца Л. Т. Д. сума в
изпълнение на задължения на ищеца като заемополучател по договор за
паричен заем № 3097376/06.12.2017 г., сключен между страните, която сума е
формирана от неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение по чл. 4 от договора за паричен заем, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на исковата молба 15.04.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ИЗИ Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28
„Силвър център“, ет. 2, офис: 40-46 ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК на Л. Т. Д., с ЕГН: **********, с постоянен адрес ***** и настоящ
адрес: ***** сумата от общо 210 лева, представляваща разноски в
настоящото исково производство.
ОСЪЖДА „ИЗИ Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28
„Силвър център“, ет. 2, офис: 40-46 ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“ с БУЛСТАТ: ********* и адрес: гр. София, жк. Манастирски ливади,
бл. 112, вх. А, офис 11, представлявано от адв. Д. М. сумата от 360 лева с
ДДС – адвокатско възнаграждение в производството по гр.д. № 2115/2022 г.
по описа на Пернишкия РС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
9