Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260079
гр.Бургас, 03.02.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47–ми наказателен състав, в публично
заседание на пети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
При участието на секретаря *, като разгледа НАХД № 5088
по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод жалба на
П.К.В. с ЕГН: **********, адрес: ***, срещу Наказателно постановление № */28.10.2020г.,
издадено от Директора на ОДМВР-Бургас, с което на основание чл. 209а, ал. 1 от Закона
за здравето за нарушение на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ на жалбоподателя е наложено
административно наказание „Глоба” в размер на 300 лева.
С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно
постановление, като се посочва, че са допуснати множество процесуални нарушения.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно
призован, се явява лично и заедно с адв. Живко Нейчев от АК-Бургас, надлежно
упълномощен, който поддържа жалбата по изложените в нея доводи, като
допълнително посочва, че е налице хипотезата на чл. 28 от ЗАНН.
Административнонаказващият орган – ОДМВР - гр. Бургас, не
изпраща представител, като в постъпило становище моли за потвърждаване на НП.
Съдът след като се запозна с материалите по делото и
становищата на страните, приема, че жалбата е подадена в рамките на
седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН. Видно от разписката НП е
връчено на жалбоподателя на 13.11.2020г., а жалбата е депозирана на 19.11.2020г.
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията
си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 29.04.2020 г. св. С.Х.-
служител във 02 РУ при ОДМВР-Бургас, извършвал обход в парк Бургаски минерални
бани. Забелязал жалбоподателят В., която се намирала заедно с друго лице на
пейка в парка, като същата била с поставена защитна маска на лицето.
Св. Х. съставил на жалбоподателя
АУАН с бл. № 293006, квалифицирайки нарушението като такова по чл. 63, ал.1 ЗЗ.
Актът бил предявен на В., която го подписала и получила препис от него, като
записала, че има възражения, а по-късно подала и писмени такива.
Въз основа на АУАН, на 28.10.2020г. било издадено и атакуваното НП, в което
била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта.
Административнонаказващият орган не констатирал нередовности при съставяне на
АУАН и счел, че горните факти, нарушават разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ,
поради което и наложил на жалбоподателя административно наказание „Глоба” в
размер на 300 лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните
по делото материали по АНП, както и писмените и гласни доказателства, събрани в
хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. На практика и
самият жалбоподател не оспорва изложената фактическа обстановка.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна
проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и
обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно
наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните
правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен
орган, а АУАН е съставен от компетентно (териториално и материално) лице, видно
от приложената по делото (л.15) Заповед № 251з-1247 от 24.03.2020 г. на
директора на ОДМВР- Бургас. Административнонаказателното производство е
образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН.
Независимо от
горното, съдът намира, че са допуснати съществени процесуални нарушения при
издаването на наказателното постановление, нарушаващи разпоредбата на чл. 57 от ЗАНН и възпрепятстващи възможността на лицето да организира защитата си.
Съгласно санкционната разпоредба
на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ към датата на издаване на постановлението, който
наруши или не изпълни въведени от министъра на здравеопазването или от директор
на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7
и чл. 63а, ал. 1 или 2, освен ако деянието не съставлява престъпление, се
наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение - от 1000 до 2000
лв.
Като нарушена обаче е посочена
разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, която към датата на постановлението пък
предвижда, че при непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от
епидемично разпространение на заразна болест по чл. 61, ал. 1, с цел защита и опазване
живота и здравето на гражданите, се обявява извънредна епидемична обстановка.
Иначе казано, последната разпоредба не е визирана в разпоредбата на чл. 209а,
ал. 1 от ЗЗ, а и не въвежда задължение за гражданите.
Видно е, че е налице разминаване
между посочената санкционна разпоредба и сочената за нарушена разпоредба, която
дори не предвижда административно задължение. По този начин не става ясно какво
нарушение в крайна сметка в вменено във вина на жалбоподателя и по кой законов
текст.
Възможно е АНО да е имал
намерение всъщност да визира разпоредбите на чл. 209а, ал. 1 и чл. 63, ал. 1 от
ЗЗ, действали към датата на проверката- 29.04.2020 г. Съгласно редакцията на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ
към тази дата, който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на
здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични
мерки по чл. 63, ал. 1 или 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се
наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение от 1000 до 2000
лв. Съгласно редакцията на чл. 63, ал. 1 пък към тази дата при възникване на
извънредна епидемична обстановка министърът на здравеопазването въвежда
противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион.
Когато обаче се издава
наказателно постановление, при което се прилагат разпоредби, чиито редакции са
претърпели промени, следва да бъде посочена съответната редакция, която АНО
прилага. В противен случай се достига до необходимост от тълкуване на волята на
наказващия орган от страна на съда (както в предния абзац), което обаче е
недопустимо в административнонаказателното производство. По този начин на
практика за първи път биха се очертали признаци от състава на нарушението.
Недопустимо е да се приеме, че волята на наказващия орган се е предполагала.
Това означава наказаният да бъде поставен в положение да гадае коя измежду
всички възможни редакции на всяка една посочена законова разпоредба е имал
предвид наказващият орган. Подобно изискване не може да се вменява в тежест на
санкционираното лице, тъй като процесуалният закон не е предвидил такова
задължение, а нито АНО, нито съдът могат да вменяват нови процесуални задължения
на административнонаказателноотговорните лица. Не само жалбоподателят, но и
съдът е поставен в положение да предполага действителната воля на АНО. Да се
приеме обаче, че съдът с въззивното си решение може за пръв път да укаже, че
всъщност АНО се е позовал на стара редакция на разпоредбата, би означавало
съдът да измени с въззивното решение правната квалификация на деянието, с каквото
правомощие той не разполага. Нещо повече, напълно е възможно съдът при едно
такова тълкуване да вложи смисъл, какъвто всъщност не е имал предвид АНО.
Предвид това, посочените от органа разпоредби следва да бъдат приети така,
както са описани, като преценката за законосъобразност следва да се извършва
единствено и само по отношение на тях. В конкретния случай, доколкото не е
посочено изрично нещо друго по отношение на нито една от двете разпоредби-
сочената за нарушена и санкционната, съдът приема, че същите са приложени в
редакциите им към момента на съставянето на НП, при което както бе посочено
по-горе, е налице разминаване. Освен това, поведението на жалбоподателя не може
да се приеме за нарушение на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ в тази редакция, тъй като
липсва предписано задължение.
Независимо от
горното, съдът счита, че са налице предпоставките за приложение на чл. 28 от ЗАНН, като са налице обстоятелства, сочещи на по-ниска степен на обществена
опасност на нарушението в сравнение с типичния случай на този вид нарушение,
т.е. налице е маловажен случай. В сочената за нарушена заповед се посочва, че
се забранява посещението на градски паркове и градини, като в законодателството
не съществува легална дефиниция за това какво е градски парк и какво е градска
градина. На практика е оставено на преценката на самите граждани да съобразяват
къде се намират. В конкретния случай се касае за парк, който по показанията на
актосъставителя е отделен от жилищните постройки и представлява гориста
местност с поляни. На следващо място, съгласно точка II от
цитираната Заповед № РД-01-239 от 26.04.2020 г. кметовете на общини,
съгласно техните правомощия, следва да създадат необходимата организация за
прилагане на горните мерки, съобразно спецификата съответните градски паркове и
градини на територията на общината, при спазване на съответните
противоепидемични мерки. От показанията на актосъставителя става ясно, че е
нямало някакви обозначителни табели за забрана, въпреки че са били изминали три
дни от приемането на заповедта. Тези обстоятелства, по мнение на съда могат да
създадат заблуждение у гражданите за това, че посещението на конкретния парк
всъщност е позволено. Също така, жалбоподателката очевидно е носила предпазни
средства. Всички тези обстоятелства сочат на по-ниска степен на обществена
опасност на деянието, което обуславя приложението на чл. 28 от ЗАНН.
Предвид всички тези
обстоятелства, съдът намира, че обжалваното наказателно постановление е
незаконосъобразно и следва да се отмени изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 63,
ал. 3 от ЗАНН, ред. ДВ, бр. 94 от 2019 г., в съдебните производства по ал. 1
страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От
изложеното следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК
субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен договор за
правна защита (л. 21), в който е отразено, че е заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 60 лв., който съответства на минимално предвидените
размери. Предвид на това следва да бъде заплатено цялото поискано
възнаграждение в размер на 60 лв. Доколкото се прилага чл. 205 от АПК, по
аргумент от който за разноските, направени от жалбоподателите при обжалване на
актове отговаря юридическото лице, представлявано от органа, издал акта, съдът
намира, че следва да осъди ОДМВР-Бургас да заплати сторените в настоящото
производство разноски, в размер на 60 лв. по съображенията, изложени по-горе.
Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.3 ЗАНН,
Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № */28.10.2020г., издадено от Директора на ОДМВР-Бургас, с което на
основание чл. 209а, ал. 1 от Закона за здравето за нарушение на чл. 63, ал. 1
от ЗЗ на П.К.В. с ЕГН: **********, адрес: ***, е наложено административно
наказание „Глоба” в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА ОДМВР-Бургас да заплати на П.К.В. с
ЕГН: **********, адрес: ***, съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 60 (шестдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр. Бургас в 14 -
дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението
да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
Вярно с оригинала: Д.Б.