Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.С.,
24.06.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а състав, в публично заседание на двадесет и осми март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа
докладваното от съдия Петкова гражданско дело № 14235 по описа за 2015
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на И.П.П. срещу решението на СРС, 113 ти състав от
31.07.2015г. по гр.д. №39812/2014г., с което са отхвърлени частичните му искове
срещу „Г.Ж.” ЕАД за заплащане на сумата 1920 лева като част от главница в
размер на 11920 лева и на сумата 518,96 лева
като част от лихва за забава в размер на 3500, 77 лева, натрупана за
периода 25.05.2011г.- 06.08.2013г., квалифицирани като такива по чл. 79 ЗЗД и
чл. 86, ал.1 ЗЗД, и са присъдени
разноски.
В жалбата
се твърди, че решението е неправилно. В нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано
първоинстанционният съд приел, че е останало недоказано обстоятелство, че
именно ищецът е платил непогасената главница от кредита на неговия
наследодател. Събраните доказателства категорично установявали, че той е
платецът, а освен това съдът не му бил указал да е негова доказателствената
тежест за установяване на това обстоятелство. С тези доводи се иска отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени.
Въззиваемият
„Г.Ж.” ЕАД оспорва жалбата. Твърди, че при дадената от съда правна квалификация
на иска като такъв по чл. 79, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца било да докаже вреди
от договорно неизпълнение, което той не сторил. Освен това с подписване на нов
договор с Банка ДСК ищецът прекъснал причинно следствената връзка между отказът
на застрахователя да изплати обезщетение и евентуалните вреди, които ищецът е
понесъл.
Софийският
градски съд, като се запозна с доказателствата по делото и доводите на
страните, намира следното:
Предявеният
иск за заплащане на сумата 1920 лева, като част от главница в размер на 11920
лева, има основанието си в чл. 242 КЗ.
Ищецът е
твърдял, че е наследник по закон на П. П., починал на 21.05.2011г. Последният
бил кредитополучател по договор за кредит за текущо потребление, сключен с
Банка ДСК на 25.03.2008г., за 15000 лева. Кредитополучателят дал съгласието си
банката да застрахова живота му при ответното дружество, между които бил
сключен договор за застраховка върху живота на кредитополучателите на банката.
Застрахователят не изплатил на банката застрахователното обезщетение и отказал
изрично на искането за това на ищеца, като заявил, че е налице хипотеза на
изключен риск – смъртта е настъпила в резултат от заболяване, който съзнателно
не е обявено от кредитополучателя /„захарен диабет”/. Заради отказа на
застрахователя ищецът следвало да продължи изплащане на кредита. В тази връзка,
заедно със другите наследници сключили допълнително споразумение към договора,
с което предоговорили сроковете за изплащане на остатъка от кредита, както и
лихвата по него. В негово изпълнение ищецът изплатил непогасената част от заема
на баща си и така се обеднил. Иска възстановяване
на изплатеното от него от застрахователя, защото последният неправомерно е
отказал изплащането на застрахователно обезщетение на банката в размер на непогасената
част от кредита. При тези твърдения и с оглед уточненията на исковата молба
пред първата и въззивната инстанция е ясно, че искът е по чл. 242 КЗ, а не по
чл. 79 , ал.1 ЗЗД, както неправилно го е квалифицирал първоинстанционния съд.
Неправилната правна квалификация в случая не е довела до разглеждане на
незаявени факти, още повече, че в мотивите на първоинстанционното решение са
разглеждани предпоставките именно на чл. 242 КЗ, а за да отхвърли иска,
първоинстанционният съд е счел, че не е доказана активната легитимация на ищеца
като заплатило кредита трето лице.
Процесната групова застраховка „Живот”
на кредитополучателите, сключена между Банка ДСК и ответника е била такава по чл.233 КЗ / отм./–
в полза на кредитор (търговска банка) за обезпечение задължение на физическо
лице. В това застрахователно правоотношение банката е имала едновременно
качествата и на застраховащ, и на ползващо се от сключената застраховката лице.
Всеки един кредитополучател, дал съгласието си за сключване на такава групова
застраховка „Живот”, представлява застраховано лице, „върху” чиито живот се
сключва застрахователният договор. П. И. П. е
сключил договор за кредит за текущо потребление с Банка ДСК за 15000 лева на
25.03.2008г. На същата дата е дал съгласието си банката да сключи договор за
застраховка „Живот” с ЖЗК „ДСК Гаранция” АД върху живота му до размера на
кредита и е декларирал, че не страда от посочените в декларацията за
здравословно състояние заболявания.
На
21.05.2011г. кредитополучателят е починал и оставил за свои наследници по закон
преживяла съпруга и двама сина, единият от които е ищецът. Към момента на
смъртта заплатената сума по договора за кредит е 7431,62 лева ( така в.л. Б. на
лист 3 от заключението си, констативно съобразителна част).
На
19.05.2012г. банката и наследниците на П. са подписали допълнително
споразумение към договора за кредит, с което са се съгласили, че ще заплатят
непогасената част от дълга на наследодателя си, който до този момент е 11920,
63 лева, поели са солидарна отговорност за това задължение, определили са
погасителните вноски, превалутирали са задължението в евро и определили
действащ лихвен процент за новата валута – 13, 45%. Изрично е уговорено в т.5 , че кредитът се
погасява чрез разплащателна сметка на И.П. в Банка ДСК. Вещото лице Б., като е
съобразила и неоспореното удостоверение от Банка ДСК, е дало заключение, че
кредитът е погасен на 23.10.2014г. и до този момент, начиная от подписване на
допълнителното споразумение, ищецът е платил 7676,26 евро, с която сума е
погасена 5880,10 евро главница и 1796,16 евро лихва.
Заключението
на вещото лице Б. не е оспорено от ответника, а наличието на изрична уговорка,
че кредита се погасява чрез банкова сметка, ***, позволява безпротиворечив
извод, че именно той е изплатил остатъка от кредита на баща си от 11920,63
лева. Изводът за противното на първоинстанционния съд е необоснован и
оплакването на въззивника в този смисъл е основателно. Следва да се има предвид
и че ответникът не е оспорил факта, че именно ищецът е погасил остатъка от
кредита. С отговора на исковата молба дори е признал този факт имплицитно с
възражението, че ищецът сам е утежнил положението си, като се е задължил
солидарно за заплащане на остатъка. Това възражение е ирелевантно за
материалноправната легитимация на ищеца по иска по чл. 242 КЗ. Независимо от
уговорката за солидарност (доколкото тя въобще е възможно да дерогира
разделната отговорност на наследниците по закон ), ищецът има основание да плати целия непогасен остатък от кредита на
наследодателя си, а не само съответната на наследствения му дял сума. Това
законно основание, чието съществуване се изисква от разпоредбата на чл.242,
ал.1, изр.последно КЗ, произтича от качеството му на наследник. Фактът на
наследяването ( а не допълнителното споразумение) е основание за изплащане на
цялата сума, а отношенията между платилия и останалите наследници не касаят
отношенията със застрахователя.
Ищецът, в качеството му на наследник по
закон на длъжника –кредитополучател, е платил на банката непогасената част от
кредита в размер на 11920,63 лева, при наличието на валидно застрахователно
правоотношение между банката и ответника върху живота на кредитополучателя.
Следователно ищецът е трето лице по смисъла на чл. 242 КЗ и активно
легитимирана по предявения иск. Без
значение за този извод и съответно за предпоставките на чл. 242 КЗ е обстоятелството,
на което се позовава въззиваемия, че за изплащането е сключено допълнително
споразумение, както и това, че уговорената с него лихва е по –висока.
Последното се явява ирелевантно, тъй като ищецът не претендира от ответника
платеното в изпълнение на
допълнителното споразумение, а само онази част от него, на която възлиза
непогасеният остатък от кредита на баща му – 11 920,63 лева. Тази сума е
по – малка от общо платената сума от 7676,26 евро и не е
била формирана при приложение на по –високия лихвен процент, определен с
допълнителното споразумение.
Ответникът дължи възстановяване на
платената част от кредита. Противно на доводите му, той не е доказал при
условията на изискуемото за случая пълно доказване, че смъртта на
кредитополучателя е настъпила в хипотеза на изключен риск съгласно ОУ на
договора за застраховка.
Съгласно
чл. 9 от ОУ на застраховка „Живот” на кредитополучателите, изключен риск е
смъртта на кредитополучателя, която е настъпила в причинно – следствена връзка със съзнателно
неточно обявено или премълчано в декларацията за здравословно състояние
обстоятелство. Обстоятелствата, които са предмет на декларацията са боледуване
през последните 5 години от заболяване, посочено в нея; лекуване от заболяване,
посочено в нея и информираност на декларатора, че страда от някое от
заболяванията, посочени в декларацията. Съгласно дефиницията в т.18 от ОУ заболяването
е съвкупност от клинични прояви, представляващо болестно състояние, които са
диагностицирани в лицензирано
лечебно заведение и регистрирани в официален медицински документ.
В акта за
смърт на П. П. , като причина за смъртта, е посочен инсулт церебри.
В съобщение
за смърт от 21.05.2011г., подписано от д-р Николов, като болест, непосредствено
довела до смъртта, е посочена „са пулмо”.
Отказът си да изплати обезщетението ответникът
е мотивирал със заболяването захарен диабет, от което е приел, че кредитополучателят
е страдал към датата на сключване на застраховката, съответно съзнателно не е
декларирал и което според ответника е в
пряка причинно-следствена връзка с пряката причина за смъртта – инсулт церебри.
Установява се от заключението на СМЕ, че диагнозата захарен диабет е поставена
на кредитополучателя на 29.05.2006г. в болничен лист, издаден от МБАЛ АД
Русе т.е. съгласно дефиницията по т.18
на ОУ П. П. е страдал от заболяването „захарен диабет” и съответно лекуван от
него, съгласно отразеното в рецептурната му книжка, и то за последните 5 години
преди 2008г., когато е сключена застраховката върху живота му.
Следователно
кредитополучателят съзнателно е декларирал невярно обстоятелство за здравното
си състояние, но така извършеното нарушение само по себе си не обосновава
хипотеза на изключен риск по застрахователния договор. Необходимо е още именно
укритото заболяване да е предизвикало пряката причина за настъпване на
застрахователното събитие – смърт на кредитополучателя. Подобна причинно
следствена връзка не само не е доказана, при тежест на ответника, но
категорично се изключва от събраните по делото доказателства. Безспорно е, че
към момента на смъртта си П. П. е страдал от онкологично заболяване ( диагностицирано обаче след сключване на
договора за застраховка) в напреднал стадий, а описаните от подписалия
съобщението за смърт доктор белези са такива на терминална ракова болест. По
тази причина изслушаното от съда вещо лице д-р Николов е изключило причина за
смъртта да е мозъчен инсулт. Вещото лице категорично е изключило и причина за
смъртта (дори и пряката такава да е мозъчен инсулт), да е захарна болест.
Следва да се има предвид, че последната не се сочи като довела до „инсулт
церебри” и в съобщението за смърт от 21.05.2011г.
Предвид гореизложеното, ответникът не
е имал законово основание да откаже изплащане на застрахователно обезщетение и
следователно дължи възстановяване на платената от ищеца сума от 11 920,63 лева,
които последният е платил вместо него на банката, в изпълнение на договорното
си задължение по договора за застраховка върху живота на кредитополучателя да
изплати на застраховащия (банката –кредитор на П. П.) застрахователно
обезщетение при настъпване на покрития риск - смърт на кредитополучателя.
С оглед
изложеното, въззивният съд намира предявеният иск по чл. 242 КЗ за основателен
и доказан.
Искът по
чл. 86, ал.1 ЗЗД е неоснователен. За да изпадне застрахователят в забава за
възстановяване на сумата по реда на чл. 242 КЗ, следва да е бил поканен и то
след като е възникнало задължението му да възстанови изплатеното от ищеца. В
случая – след 23.10.2014г. Поканите
преди тази дата нямат ефекта на чл. 84, ал.2 ЗЗД. Следователно за исковия
период - от 25.05.2011г. до 06.08.2013г.
- ответникът не е бил в забава и не дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично,
поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 242 КЗ при неправилна правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД и постановено ново, с
което този иск бъде уважен, а в частта, с която искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД е
отхвърлен, решението следва да бъде потвърдено.
При този
изход на спора на страните се следват сторените по делото съразмерно на
уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Ищецът е направил разноски пред
първата инстанция в размер на 1810 лева, от които 1300 за адвокатски хонорар, а
пред настоящата – за 50 лева държавна такса. Своевременно, направеното от
ответника възражение за прекомерността на адвокатското възнаграждение, платено
от ищеца ( вж. молба от 28.04.2015г., депозирана пред СРС), е основателно. Няма
основание за присъждане на различен от минималния размер на адвокатското
възнаграждение по НМРАВ, който в случая е 300 лева. Сторените от ответника
разноски са в общ размер от 664,39 лева, от които общо 600 лева ( по 300 лева
за всяка инстанция) за юрисконсултско възнаграждение. Съобразно изхода на спора,
на ищеца се следват 660, 48 лева, а на ответника - 133 лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 113 ти състав от 31.07.2015г. по гр.д. №39812/2014г. в частта, с
която е отхвърлен частичният иск на И.П.П.
срещу „Г.Ж.” ЕАД за заплащане на сумата 1920 лева като част от главница в
размер на 11920 лева, както и в частта, с която на ответника са присъдени
разноски над 133 лева до 364, 39 лева и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Г.Ж.” ЕАД,
гр.С., бул. ************* да плати на И.П.П.
ЕГН **********, съдебен адрес ***, на основание чл. 242, ал.1 КЗ, сумата 1920
лева като част от 11920 лева, платени от
И.П.П. на Банка ДСК към 23.10.2014г. за погасяване на задължението на П. И. П. по договор за кредит за текущо потребление от
25.03.2008г., а на основание чл. 78, ал.1 ГПК – 660, 48 лева за разноски пред
двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решението
на СРС, 113 ти състав от 31.07.2015г. по гр.д. №39812/2014г. в частта, с която е
отхвърлен частичният иск на И.П.П. срещу „Г.Ж.” ЕАД за заплащане на сумата 518,96
лева като част от лихва за забава в размер на 3500, 77 лева, натрупана за
периода 25-05-2011г.-06.08.2013г.
Решението не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.