Р Е Ш Е Н И Е
№ …………/10.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, XXXIX - ти състав, в публично съдебно заседание проведено на седемнадесети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Христина
Колева
при секретаря Цветелина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 18634
по описа за 2018
г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от
„Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу К.Г.Р.,
ЕГН ********** *** положителни установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца съществуват вземания против
ответника, произтичащи от Договор за потребителски кредит -
ваканция № 373-240/2008, сключен на 09.07.2008 г. между К.Г.Р. и „Алфа банк“ АД, чрез клона Алфа банк – България КЧТ,
чийто правоприемник е „Ю.Б.”
АД, в следните размери:
-
сумата от 3 898.55 лв. /три хиляди осемстотин деветдесет и осем лева и 0.55 ст./, представляваща главница, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда - 16.05.2018г.
до окончателното изплащане на вземането;
- сумата от 160.79 лв. /сто и шестдесет лева и 0.79 ст./, представляваща договорна лихва върху главницата за периода от 09.03.2011г. до
24.09.2013г.;
- сумата от 2 928.22 лв. /две хиляди деветстотин двадесет и осем лева и 0.22 ст./, представляваща наказателна лихва върху главницата за
периода от 09.03.2011г.
до 10.05.2018г.;
- сумата от
251.46 лв. /двеста петдесет и един лева и 0.46 ст./ такси за периода от
09.03.2011г. до 10.05.2018г.
Ищецът обосновава
съществуващия за него правен интерес от провеждане на установителните
искове, навеждайки следните фактически твърдения: по силата на сключен на
09.07.2008г. между К.Г.Р. и „Алфа банк“ АД, чрез клона Алфа банк – България КЧТ, чийто правоприемник е „Ю.Б.” АД договор за потребителски
кредит - ваканция,
ответникът, като кредитополучател е получил парична сума в размер от 5000 лева,
срещу поето от последния задължение да върне същата, съгласно уговорен
погасителен план. Срокът на договора бил деветдесет и шест месеца. Съгласно
чл.6, кредитополучателят дължи лихва в размер на 12 % върху усвоената сума,
както и еднократна такса при усвояване на кредита в размер на 30 лева /чл.7/.
Годишният процент на разходите възлизал на 12.8734 % /чл.8/, в който се
включвали и такси за обслужване на сметката чрез която се усвоява и погасява
кредита. Съгласно чл.9 банката имала право едностранно да променя договорения
лихвен процент по изключение в предвидени в чл.9.1 и 9.2 случаи. Съгласно чл.10
погасяването следвало да се извърши на 96 анюитетни
равни месечни вноски, като последната е изравнителна, включващи главница и
лихва. Всяка вноска била в размер на 81.31 лева, последната в размер на 80.69
лева. Кредитополучателят следвало да върне сума в общ размер от 7800.96 лева.
На 09.03.2011г. изпаднал в забава. Съгласно чл.11 при просрочие
на която и да е погасителна вноска, както и при неплащане в срок на каквито и
да е такси, комисионни или разноски дължими съобразно договора,
кредитополучателят дължи лихва за забава върху непогасените суми в размер на
договорения в чл.7 лихвен процент плюс надбавка 10 пункта годишно, но не повече
от законната лихва. В чл.12.1 е уреден редът за погасяване на задълженията.
Кредитополучателят е дал съгласие кредитът да се погасява всеки месец
автоматично като се дебитира от лична негова сметка.
Съгласно чл.20 банката имала право да обяви кредита за изцяло предсрочно
изискуем, като това било обусловено от определените в чл. 20.1; 20.2; 20.3;
20.4. 20.5 и 20.6 обстоятелства. Крайният срок за издължаване настъпил на
09.07.2016г.. Понастоящем, непогасените 65 анюитетни
вноски по кредита са в исковия размер. Въпреки настъпилият падеж на паричното
задължение, изпълнение от страна на ответника не е последвало. От този момент
ответникът дължи и обезщетение за забава върху неизпълненото главно задължение
в размер на законната лихва. Предвид неизпълнение на поетите от последния
задължения, по негова инициатива е учредено заповедно производство по
образуваното ч.гр.д. № 7085/2018г. по описа на ВРС, по което в полза на ищеца е
издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Издадената в негова полза заповед за изпълнение била връчена при условията
на чл. 47, ал.5 ГПК, като му е указано да предяви иск на основание чл. 415,
ал.1, т.2 ГПК, поради което за него е налице правен интерес от
провеждане на избраната форма на искова защита. Моли за постановяване на
положително решение по предявените искове.
В предоставения му
срок по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения му особен представител е
депозирал отговор на исковата молба, като изразява становище по съществото на
предявените искове. Счита исковете за неоснователни. Възразява, че претендираните вземания са погасени по давност. Оспорва по
размер заявените претенции. Моли за постановяване на решение, с което
насочените срещу него искове бъдат отхвърлени като неоснователни.
В хода на проведените по делото съдебни
заседания, страните поддържат заявените с исковата молба и отговора по нея
становища.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал.
2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От приобщеното в настоящото производство ч.гр.д.№7085/2018г.
на ВРС се установява, че на основание чл.417
ГПК по подадено на 16.05.2018г. заявление, съдът е издал заповед
за изпълнение, съгласно която е разпоредил длъжникът К.Г.Р. да заплати на
кредитора „Ю.Б.” АД претендираните
в настоящото производство суми.
Заповедта за изпълнение е връчена на ответника по
чл.47, ал.5 ГПК, като в
срока по 415, ал. 4 ГПК е постъпила искова молба от заявителя, което обуславя и
правния интерес от водене на настоящите искове.
Като писмено доказателство по делото е приет Договор за потребителски кредит – ваканция №373-240/2008г.,
ведно с погасителен план към него, сключен на 09.07.2008г. между „Алфа банк” АД,
от една страна като кредитор и К.Г.Р., от друга, като потребител. Съгласно постигнатото между страните
съгласие кредиторът е предоставил на потребителя потребителски кредит за текущи
нужди в размер на 5000 лв., чрез превеждане на сумата по банковата сметка на кредитополучаля в банката. Крайният срок за погасяване на кредита е 09.07.2016г.. Срещу предоставения му кредит, потребителят е
поел задължение да върне на кредитодателя обща сума в
размер на 7800.96 лева на 96 месечни вноски в размер на 81.31 лева, които се
формират от главница и договорна лихва. Съгласно чл.6 от договора, за усвоените
суми по кредита главницата се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 12.00%. В чл.7 страните са договорили, че кредитополучателят се
задължава да заплати на Банката в деня на първото усвояване на суми по кредита,
еднократна такса за управление и обработка на кредита в размер на 30 лева. ГПР
е 12.8734%. В чл.9 са посочени изключенията, при които банката може да променя
едностранно договорения в чл.7 лихвен процент. В чл.11 е договорено, че в
случай на просрочие при издължаване на погасителна
вноска или други дължими съгласно договора в полза на банката суми,
кредитополучателят заплаща върху непогасените в срок суми за времето на
забавата лихва за забава в размер на договорения лихвен процент съгл. чл.7
+надбавка от 10% годишно, но не повече от законната лихва. Съгласно чл.20 банката
има право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, като това е
обусловено от определените в чл. 20.1; 20.2; 20.3; 20.4. 20.5 и 20.6
обстоятелства, между които и при просрочие на плащане на две последователни месечни
погасителни вноски, забава в плащането на такси комисионни и разноски по
договора.
Установено е, че Ю.Б. АД
е универсален правоприемник на „Алфа Банк” АД.
По делото е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ,
от което се установява, че кредитът не е обслужван редовно, като последното
плащане по договора е на 09.03.2011г.. По договора е преустановено начисляване
на редовна лихва на 24.09.2013г., като към тази дата има невнесени 33
погасителни вноски. Неплатеното просрочено задължение по договора към 16.05.20187г.
е в общ размер на 7239.02 лева /3898.55 лв. главница; 160.79 лв. лв. договорна лихва и 2 928.22 лв. лихви за забава/..
Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира следните изводи от правна страна:
Правното основание на така
предявения иск е чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ, чл. 86 ЗЗД.
Искът е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 ГПК и е процесуално допустим.
Договорът не е оспорен като неавтентичен /в частта относно подписа на
ответника/, поради което макар и частен диспозитивен
документ, има материална доказателствена сила спрямо
ответника – че отразените в него неизгодни за страната факти са верни.
Така безспорно се установява наличието на валидно възникнало договорно
правоотношение между страните и неговото съдържание. Следователно сключеният
между страните договор за потребителски кредит валидно ги обвързва, като всяка
страна следва на основание чл. 20а ЗЗД да установи изправността си по отношение
на поетите задължения.
На основание чл. 153 ГПК и приетите по делото писмени доказателства, съдът
приема, че кредиторът е изправен по правоотношението, доколкото е изпълнил
задължението си да предостави на ответника потребителски кредит при уговорените
в договора условия и начин.
Договорът съдържа основните параметри
- отпусната сума, срок, размер на възнаградителна
лихва, цел на кредита. В конкретния случай в договора е предвидена възможност
за едностранна промяна на лихвения процент, но банката не е увеличавала
договорната лихва по време на действие на кредита, което обстоятелство се
установява от данните от ССчЕ. Няма каквато и да е
извършена от кредитора едностранна промяна на размер на погасителни вноски или
такава, касаеща други условия по договора, като през
периода на правоотношението спрямо длъжника са прилагани едни и същи изисквания
за начисляване на договорната лихва и формиране на месечни вноски, като вещото
лице при проверката си не е констатирало нито капитализация на лихви, нито пък
каквито и да е надплатени суми в следствие на увеличени от банката показатели и
стойности по кредита. Не се установи наличието на значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, тъй като фиксираният размер на лихвата не
представлява уговорка във вреда на потребителя.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и
поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответникът се е
съгласил с всички негови клаузи. По този начин заемателят
е приел всички условия на банката, а и предварително още към момента на
сключването е бил наясно със сумите, които ще дължи по отпуснатия му кредит,
защото те са ясно и конкретно описани по напълно разбираем за клиента начин
както в договора, така и в погасителния план, а оттук са изначално определени
икономическите последици от поетото задължение от потребителя. Освен това по
делото не се търси нещо различно извън договореното - главница, фиксиран размер
на договорна лихва и лихва за забава при просрочие,
като кредитът е станал изискуем на краен падеж с настъпване на срока на
последната вноска, поради което не е било необходимо и изрично уведомяване под
форма на покана до длъжника за изпълнение. Главницата по кредита представлява
отпусната от банката сума, която се установи, че е предоставена на ответника и
напълно усвоена от него. Лихвата представлява цената за предоставена финансова
услуга по сделка с потребител, която е една от основните характеристики на
договора за банков кредит - че заемателят е длъжен да
заплаща лихви според уговореното. Така са налице основанията за разглеждане на
всяка една от трите предявени претенции, които са редовно възникнали и са
изискуеми като вземания. По отношение на търсената сума за главница по кредита,
видно от заключението на вещото лице, отпуснатият заем е бил в размер на 5000
лв., който е усвоен. Установява се, че има частично изпълнение на това
задължение в размер на 1101.45 лв., като дължимият остатък е 3898.55 лв. В този смисъл искът за главница следва да се
уважи изцяло в търсения с исковата молба размер, предвид съществуващото валидно
и изискуемо парично вземане, което обаче е останало дължимо и неплатено.
По отношение на претенциите за лихви, следва да се посочи, че в договора за
кредит са определени както договорната лихва (по Раздел II, чл. 6), така и наказателната - Раздел II, чл. 11. По отношение на договорната лихва, вещото лице в ССчЕ е посочило, че погасеният размер е 1350.01 лв., непогасеният
размер възлиза на 160.79 лева и е за периода от 09.03.2011г. до 24.09.2013г. Размерът на наказателната лихва възлиза на 2 928.22 лв. за периода от 09.03.2011г.
до 10.05.2018г. Сумата за възнаградителна
лихва е дължима, доколкото това представлява цената на предоставената финансова
услуга - възнаграждението на банката за дадените в заем парични средства.
Длъжникът се е съгласил на съответния размер на това възнаграждение за
услугата, същият не е прекомерен, поради което сумата е дължима.
Липсват доказателства за извършено плащане от ответника след 09.03.2011г..
В отговора е направено възражение за погасителна давност настъпила за претендираните вземания, което е частично основателно.
На първо място съдът отчита специалната фикция по чл. 422
ал. 1 ГПК, придаваща на заявлението последици на предявен иск(прекъсване и
спиране на давността до края на процеса). Изключението от общия принцип, е
наложено от разбирането, че законодателното разрешение е в интерес на
кредитора, тъй като в случая на допуснато незабавно изпълнение, той вече е
легитимиран с изпълняемо основание. Именно то следва
да се стабилизира, но едва след влизане в сила на съдебното решение по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо(т.9 от ТРОСГТК 4/2013г. на ВКС). В процесния случай, давността за предявените притезания се прекъсва и спира да тече от 16.05.2018г.
Съдът приема, че при липса на позоваване от банката на предсрочната
изискуемост, в отношенията между страните крайният срок за връщане на
главницата и изпълнение на задължението за заплащане на уговорените лихви не е
променен - 09.07.2016г.
С ТР №3/18.05.2012г., т.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС е разяснено съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД, като е прието, че това понятие се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о.; Определение №396/18.07.2019 по дело №30/2019 на ВКС, ТК, I т.о. и др. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. В решение №38/26.03.2019г. съставът на ІІ т.о. излага аргументи, че горното разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР №3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, тъй като периодичните задължения, макар да са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Като излага мотиви, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се, както и че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/
, съставът на ВКС отговаря, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.Настоящият съдебен
състав напълно споделя практиката на ВКС в посочените решения, като счете, че претенцията за главница не е погасена по давност.
С оглед уговорения в процесния
договор краен срок за издължаване на кредита – 09.07.2016г., към датата на
подаване на заявлението – 16.05.2018г., общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла.
Следователно, вземането на банката за невърнатата част от главницата по този
договор не е погасено по давност
Предмет на претенцията е и редовна договорна лихва претендирана в размер на 160.79 лева
за периода 09.03.2011г.-24.09.2013г., чийто размер съобразно заключението на
в.л. възлиза на сумата от 160.79 лева. Тя се дължи на основание т. 6 от
договора, тъй като кредиторът е предоставил определена сума на заемателя, който от своя страна се е задължил да заплати
възнаграждение под формата на лихва за времето, през което заемодателят се е
лишил от ползване на паричните средства, т. е. от момента на предоставяне на
паричната сума до датата на нейното връщане в пълен размер. Направено е
възражение за погасяване по давност. И по отношение на възнаградителната
лихва приложение следва да намери петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, защото по
естеството си възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят
плаща на заемодателя за предоставените му парични средства, респ. тя се плаща
независимо от неизпълнението на главното задължение и се дължи и когато заетата
сума е върната от длъжника на падежа. И факта,
че погасяването на възнаградителната лихва е
уговорено да става на определени вноски по приет от страните погасителен план,
не му придава характер на периодично вземане по смисъла на чл. 111, б.“В“ ЗЗД,
за да се приеме, че следва да е приложима кратката тригодишна давност/ така
Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011г., IV ГО,
ГК/. Ето защо, следва да се приеме, че възражението за давност е основателно за
част от вземането - вноските, чийто падеж е настъпил на дата преди 16.05.2013г..
Така дължима е единствено възнаградителната лихва в
размер от 111.60 лева за периода 10.06.2013г.-24.09.2013г.. До този размер и период
претенцията е основателна, като следва да се отхвърли за разликата до 160.79
лева и за периода 09.03.2011г.-10.06.2013г..
Що се отнася до
претенцията за наказателна лихва съдът
съобрази следното: Тъй като се
касае за договор за потребителски
кредит, то приложение следва да намерят правилата
на ЗПК, доколкото не са налице
изключенията по смисъла
на чл.4 от същия закон. Съгласно регламента на чл.11 от
договора страните са се съгласили,
че при просрочие
от страна на кредитополучателя на изплащането на погасителни вноски в предвидените срокове, банката начислява и събира лихва в размер на договорения
лихвен процент /който към момента
на сключване е 12
% годишно/ плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва, която от своя страна
възлиза на 10 пункта над ОЛП. Същевременно разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗПК, която е императивна по своя характер, ограничава размера на дължимото обезщетение
за забава при забавени плащания
по потребителски кредити до размера
на законната лихва. Доколкото уговорката в чл.11 от процесния договор
за потребителски кредит противоречи
на горепосочената императивна правна норма, то това
обуславя нейната нищожност, поради което и тя следва
да бъде заместена
по право от императивната норма на чл.33, ал.2 ЗПК /така Решение по въззивно търговско дело № 1432 по описа за 2019г. по описа на ВОС/.
В случая се установи, че е налице забава в плащанията, доколкото ответникът
е преустановил редовното /цялостното и в срок/ погасяване на дължимите вноски
по погасителен план и последната платена вноска по погасителния план е тази от
м. 09.02.2011г.. Вземането уговорено като наказателна лихва представлява обезщетение, възникващо само
от виновно неизпълнение на задължения като компенсация за вреди от забава. Ето
защо
приложимост по отношение на него намира тригодишния давностен
срок по чл. 111, б.”б” ЗЗД, доколкото
е обезщетение за неизпълнен договор /така Решение №206/30.12.11г. по
т. д. № 1055/2010 г. на ВКС/. Предвид това тази претенция
следва да бъде уважена само
за част от
претендирания период, а именно за периода
от три години
преди датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда – 16.05.2018
г., т.е. от 16.05.2015
г. до 10.05.2018г..
Така дължимото обезщетение за забава върху оставащата
непогасена главница за посочения период
от 16.05.2015
г. до 10.05.2018г.
се равнява на сумата 1182.12 лева, изчислена от
съда при прилагане на законната
лихва с помощта на лихвен калкулатор.
Ето защо предявеният иск за наказателна лихва се явява основателен
до този размер
и за периода от 16.05.2015
г. до 10.05.2018г. и
следва да бъде уважен, а в останалата част отхвърлен.
Претенцията за сумата
от 251.46 лв., представляваща такси
за периода от 09.03.2011г. до 10.05.2018г. съдът счете за неоснователна.
По делото не се установи
основание за дължимостта им, вкл. начинът на
формиране на сумата, поради което този иск подлежи на отхвърляне.
Относно разноските:
В заключение
следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за
незабавно изпълнение. Искът е основателен за сумите за главница и частично
основателен за сумите за лихви, както и неоснователен по отношение на таксите.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на
ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в
настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и
разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса
и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да
присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания
за главница и лихви, разноските в полза на ищеца-заявител следва да възлизат на
сумата от 519.89 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното
производство размер от 724.82 лева, остава за сметка на страната, която
неоснователно е претендирала установяване на суми в по-висок от реалния им
размер.
Предвид изхода на
делото-частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и
ал. 3 ГПК всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото се представлява от
особен представител. Ищецът претендира разноски и представя списък чл. 80 ГПК,
а са налице доказателства за действителното заплащане на следните разходи в
процеса: държавна такса в размер на 228.29 лева; депозит за особен представител
– 700 лв.; депозит за вещо лице по ССчЕ – 250 лева и възнаграждение
за защита и съдействие от един адвокат в размер на 830.34 лева. Така по
съразмерност, разноските в полза на ищеца се определят на сумата от 1440.71
лева.
Мотивиран от така изложените
съображения, Варненски районен съд
Р Е ШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК в
отношенията между „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
от една страна и ответника К.Г.Р., ЕГН ********** ***, от друга, че В ПОЛЗА НА „Ю.Б.”
АД СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ ПРОТИВ ОТВЕТНИКА, за
които е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.7085/2018г. на
ВРС в следните размери: 3 898.55
лв. /три хиляди осемстотин деветдесет и осем лева и 0.55
ст./, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит - ваканция № 373-240/2008, сключен на 09.07.2008 г.
между К.Г.Р. и „Алфа банк“ АД, чрез клона Алфа банк – България КЧТ,
чийто правоприемник е „Ю.Б.” АД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 16.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането; 111.60 лева (сто и единадесет лева
и 0.60 стотинки), представляващи договорна
лихва за периода от 10.06.2013г.-24.09.2013г. вкл., дължима съгласно чл. 6
от Договор за потребителски кредит - ваканция № 373-240/2008/09.07.2008
г.;
1182.12 лева (хиляда
сто осемдесет и два лева и 0.12 ст.), представляващи наказателна лихва за периода от 16.05.2015г.-10.05.2018г., дължима съгласно чл.
11 от Договор за потребителски кредит - ваканция №
373-240/2008/09.07.2008 г., като ОТХВЪРЛЯ
исковете за договорна лихва за
сумата над 111.60 лева до 160.79 лева и за периода 09.03.2011г.-10.06.2013г., както и за
наказателна лихва за
сумата над 1182.12 лева до 2928.22
лева и за периода 09.03.2011г.-16.05.2015г., като погасени
по давност и ОТХВЪРЛЯ иска сумата от 251.46 лв. /двеста петдесет и един
лева и 0.46 ст./ такси за периода от 09.03.2011г. до 10.05.2018г., като неоснователен.
ОСЪЖДА К.Г.Р., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***.89 лева
/петстотин и деветнадесет лева и 0.89 ст./, представляваща реализирани от ищеца
съдебно деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.7085/2018г. на
ВРС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА К.Г.Р., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление *** сумата от 1440.71 лева (хиляда четиристотин
и четиридесет лева и 0.71 ст.), представляваща реализирани от ищеца съдебно
деловодни разноски при настоящото разглеждане на делото под формата на
заплатена държавна такса, възнаграждение за защита и съдействие от един
адвокат, депозити за особен представител и вещо лице, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му страните.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: