№ 287
гр. Плевен, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Вергиния Н. Петкова
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20214400500469 по описа за 2021 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на въззивна жалба,
подадена от „*****“ ЕАД, гр. С., ЕИК ***** представлявано от
изпълнителния директор Л.Д. чрез пълномощника му юрисконсулт Ваня
Цвяткова против решение № 260403/03.11.2020 г., постановено по гр.д. №
2744/2020 г. по описа на Плевенския районен съд. В жалбата се излагат
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
постановеното решение, както и за постановяването му при допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С жалбата се
правят доказателствени искания.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна Б. Д. Т. чрез пълномощника й адвокат Р.И. от САК, с
който се оспорва основателността на въззивната жалба. С отговора не се
правят доказателствени искания и се възразява срещу докателствените
искания на въззивника.
1
Налице е и подадена въззивна частна жалба от „*****“ ЕАД, гр. С., ЕИК
***** представлявано от изпълнителния директор Л.Д. чрез пълномощника
му юрисконсулт И.К. против определение № 260208/21.01.2021 г.,
постановено по гр.д. № 2744/2020 г. по описа на Плевенски районен съд по
реда на чл. 250 и чл. 248 от ГПК.
В срока за отговор по чл. 276 ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на
частната жалба от въззиваемата страна Б. Д. Т..
В о.с.з. въззивното дружество не се представлява, но чрез пълномощника
си юрисконсулт Ваня Цвяткова депозира писмено становище, подписано с
електронен подпис, в което поддържа подадените въззивна и частна жалби.
Претендират се направените по делото разноски, като в становището се
съдържа списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна не се явява и не се представлява.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе
предвид направените доводи, прецени събраните пред първата и
въззивната инстанции доказателства в тяхната съвкупност и по отделно
и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба /ИМ/ Плевенският районен съд е сезиран от ищцата Б. Д.
Т. с иск против „*****“ ЕАД, гр. С. с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от 800 лв. платена
от нея без правно основание по договор за паричен заем № ***-***, сключен
на 13.02.2008 г.. В ИМ се твърди, че вземането по договора за кредит е
прехвърлено от кредитодателя на ответника с договор за цесия от 2014 г.,
който не е съобщен надлежно на ищцата, поради което няма действие по
отношение на нея. В ИМ се излагат доводи за получен кредит в размер на 755
лв. от кредитодателя, сключване на договора за заем в нарушение на чл. 10а
ал. 2, 3 и 4, чл. 11 ал. 2 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК и др. водещо до нищожността на
както на отделни клаузи на договора, така и на договора като цяло при
условията на чл. 22 от ЗПК, заплащане от страна на ищцата на ответника на
сумата от 800 лв., от която 400 лв. – неустойка, 150 лв. за такси и комисионни
и 400 лв. за лихви, плащане на посочените суми без правно основание по
недействителния договор, респ. по договор за цесия, който няма действие
спрямо нея и възникване на отговорност на ответника да ги върне като
платени без правно основание.
2
С отговора на ИМ ответникът оспорва твърденията и доводите в ИМ
относно действителността на договора или отделни клаузи от него. Твърди се,
че по посочения в ИМ договор за кредит вземанията му към ищцата са
установени по основание и размер с изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №
4079/2015 г. по описа на ПлРС, като въз основа на изпълнителния лист има
образувано изпълнително дело № 727/2017 г. по описа на ЧСИ Виктор
Стоянов с район на действие ОС Плевен, което е висящо и по което липсват
погасителни вноски от ищцата. С отговора се възразява ответникът като цяло
да е получил сумите в общ размер на 800 лв. от ищцата, посочени в ИМ и се
признава, че ищцата е направила доброволни плащания към ответника на
28.06.2019 г. и 18.12.2019 г. в общ размер на 100,10 лв. без да посочи кои
свои задължения погасява, поради което ответникът е приел, че следва да
погаси най-обременителните й задължения към него. В отговора се твърди, че
в конкретният случай тези задължения в общ размер на 3 887,64 лв. +
разноски в размер на 443,82 лв. произтичат от друг договор за кредит между
ищцата и „**********“ ЕАД, а именно: договор за кредит № ***-01351153,
сключен на 19.02.2009 г., за вземанията по който ответникът се е снабдил с
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4359/2015 г. по описа на ПлРС след като
вземанията са цедирани с договор за цесия от 08.07.2014 г.. При условие на
евентуалност, в случай, че съдът приеме, че е платена парична сума в размер
на 800 лв. от ищцата в полза на ответното дружество се прави възражение за
прихващане с паричните суми, дължими от ищцата на ответното дружество
по договор за кредит № ***-01351153 в посочения по-горе размер.
В о.с.з на 22.10.2020 г. пред ПлРС по искане на процесуалния представител
на ищцата адвокат Р.И. е допуснато на основание чл. 214 от ГПК изменение
на цената на иска чрез намаляването му до размер на сумата от 100,10 лв., за
която се съдържат твърдения от страна на ответника в отговора на ИМ, че е
платена от ищцата през 2019 г.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за
сумата от 100,10 лв., ПлРС е приел, че договорът за кредит е недействителен
и извършените плащания от страна на ищцата са без правно основание.
Въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
ИМ, с която е предявен искът с правно основоние чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД е
редовна, а искът допустим, поради което правилно е разгледан от ПлРС по
същество.
От представеният по делото в първата инстанция договор за потребителски
кредит № ***-***/13.02.2008 г., сключен между „*****“ ЕАД, гр. С. и
ищцата, въззиваема в настоящото производство се установява сключването на
договор за кредит, по силата на който кредиторът е предоставил на
3
въззиваемата в качеството на потребител кредит в размер на сумата от 824,96
лв., от които 800 лв. за потребителски цели, а 24,96 лв. за застраховка
„сигурност на плащанията“ за срок от 24 месеца, като общата сума за
плащане по кредита от кредитополучателя съгласно погасителния план е
1 325,30 лв.. Установява се от представеното застрахователно удостоверение
№ ***-*** по Групова застрахователна полица № 001337 от 13.02.2008 г., че
между въззиваемата и „****** Животозастрахователно дружество“ ЕАД, гр.
С. е сключен договор за застраховка за първоначалния срок на договор за
кредит за рискове посочени в полицата в полза на притежателя на полицата
„*****“ ЕАД, гр. С..
Установява се от представения по делото договор за прехвърляне на
вземания от 08.07.2014 г., подписан от „**********“ ЕАД, гр. С., в
качеството на цедент и „*****“ ЕАД, гр. С., в качеството на цесионер, че
цедентът е прехвърлил на въззивното дружество редица вземания по договори
за кредит, описани в приложение № 1 към договора. Установява се от
представеното пълномощно от представляващия „**********“ ЕАД, гр. С. от
29.07.2014 г., с нотариална заверка на подписа му, че същият е упълномощил
цесионера да уведоми длъжниците, чиито вземания се прехвърлят съгласно
договора за прехвърляне на вземания между двете дружества от 08.07.2014 г.
от името на цедента при условията на чл. 99 ал. 3 от ГПК. Установява се от
представеното по делото уведомление за извършено прехвърляне на
вземания, изходящо от „**********“ ЕАД, гр. С. чрез пълномощника му
„*****“ ЕАД, гр. С., че въззивното дружество е изготвило уведомление до
ищцата за цесията на вземането към нея по договор за потребителски кредит
№ ***-***/13.02.2008 г..
Установява се от представеното пред въззивната инстанция ч.гр.д. №
4359/2015 г. по описа на ПлРС, че въззивното дружество е депозирало на
03.07.2015 г. заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу въззиваемата и същото е уважено, като е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: 1 979,53 – главница, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 03.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, 839,37
лв. – договорна възнаградителна лихва, 1 068,75 лв. – лихва за забава, както и
за направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на
4
77,75 лв. за държавна такса и 366,07 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В заповедта по чл. 410 от ГПК е отразено, че вземането на заявителя
произтича от договорно задължение за погасяване на усвоен договор за
потребителски кредит № ***-01351153/19.02.2009 г., сключен между
въззиваемата като длъжник и „**********“ ЕАД, гр. С., цедирано по договор
за цесия от 08.07.2014 г. между „*****“ ЕАД, гр. С. и „**********“ ЕАД, гр.
С.. Установява се, че заповедта по чл. 410 от ГПК е връчена на 14.09.2015 г.
на въззиваемата в качеството на длъжник на адреса й в гр. Плевен чрез снаха
й Лилия Валентинова И.а и при липса на подадено възражение от длъжника в
двуседмичен срок от връчване на заповедта е влязла в законна сила, поради
което е издаден изпълнителен лист на 09.12.2015 г., предаден на заявителя.
Установява се от представеното пред въззивната инстанция ч.гр.д. №
4079/2015 г. по описа на ПлРС, че въззивното дружество е депозирало на
24.08.2015 г. заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу въззиваемата и същото е уважено, като е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: 443,44 лв. – главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 24.08.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, 108,78
лв. – договорна възнаградителна лихва, 266,69 лв. – лихва за забава, както и за
направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 25
лв. за държавна такса и 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В
заповедта по чл. 410 от ГПК е отразено, че вземането на заявителя произтича
от договорно задължение за погасяване на усвоен договор за потребителски
кредит № ***-***/13.02.2008 г, сключен между въззиваемата като длъжник и
„**********“ ЕАД, гр. С. /с предишно наименование „*****“ ЕАД, гр. С./,
цедирано по договор за цесия от 08.07.2014 г. между „*****“ ЕАД, гр. С. и
„**********“ ЕАД, гр. С.. Установява се, че заповедта по чл. 410 от ГПК е
връчена на 31.08.2015 г. на въззиваемата в качеството на длъжник на адреса й
в гр. Плевен чрез снаха й Лилия Валентинова И.а и при липса на подадено
възражение от длъжника в двуседмичен срок от връчване на заповедта е
влязла в законна сила, поради което е издаден изпълнителен лист на
17.02.2017 г., предаден на заявителя.
Установява се от заключението на приетата във въззивната инстанция СИЕ,
изготвено от вещото лице В.В., че въззивното дружество е кредитор по три
5
договора за кредит, сключени между въззиваемата и „**********“ ЕАД, гр.
С., а именно: договор № ***-***/13.02.2008 г., договор № ***-
01351153/19.02.2009 г. и договор № *****. Вещото лице установява, че
съгласно масивите на „**********“ ЕАД, гр. С. по договор № ***-
***/13.02.2008 г. общият размер от въззиваемата е платена общо сумата от
773,08 лв., от която сумата от 391,56 лв. за погасяване на лихви и сумата от
381,52 лв. за погасяване на главницата, като последното плащане е извършено
от въззиваемата на 16.09.2009 г., след което са останали дължими 443,44 лв. –
неплатена главница и 108,78 лв. – неплатени лихви. Установява, че след
прехвърляне на вземането с договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 08.07.2014 г. е подадено заявлението от въззивното дружество по чл. 410 от
ГПК, след което е образувано ч.гр.д. № 4079/2015 г. по описа на ПлРС и е
издаден изпълнителен лист. Установява, че по същият начин са прехвърлени
вземанията по договор № ***-01351153/19.02.2009 г. и договор № *****, като
за тези по първия договор е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4359/2015
г. по описа на ПлРС, а за тези по втория договор е издаден изпълнителен лист
по ч.гр.д. № 4371/2015 г. по описа на ПлРС. Установява, че от въззиваемата са
направени добоволни плащания към въззивното дружество на 28.06.2019 г. в
размер на сумата от 20 лв. и на 18.12.2019 г. в размер на сумата от 80,01 лв.
или общо в размер на 100,01 лв., като платецът не е посочил в основанието за
кое негово задължение се отнасят. Вещото лице установява, че от трите
задължения посочени по-горе най-обременителното е това по договор № ***-
01351153/19.02.2009 г., поради което платените суми са разпределени от
кредитора за погасяване на това задължение на длъжника.
Съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. Съгласно разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД този, който има към едно
и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е
достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е
заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При
няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако
всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
В тежест на ищцата, въззиваема в настоящото производство е докаже по
делото предаването на паричната сума в размер на 101,10 лв. на ответника на
6
посоченото от нея основание, нищожността на основанието за предаване на
сумата и по-конкретно на описания в ИМ договор за кредит № ***-
***/13.02.2008 г., сключен с „**********“ ЕАД, гр. С. /с предишно
наименование „*****“ ЕАД, гр. С./, а в тежест на ответника, въззивник в
настоящото производство е да докаже валидно основание на което е получена
паричната сума, ако съществува такова.
Като съобрази събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че от страна на въззиваемата не се доказа първата
изискуема предпоставка за уважаване на иска, а именно плащане на сумата от
100,01 лв. за погасяване на задълженията й по договор за кредит № ***-
***/13.02.2008 г., сключен с „**********“ ЕАД, гр. С. /с предишно
наименование „*****“ ЕАД, гр. С./ за се обсъжда действителността на
договора, по силата на който е извършено плащането. Безспорно се установи
по делото, че при плащане на сумата въззиваемата не е посочила кое от
задълженията към кредитора погасява, поради което не може да се направи
обоснован извод, че плащането неправилно е отнесено от кредитора като
плащане по друг договор за кредит между страните, още повече, че от
заключението на вещото лице по назначената СИЕ по делото безспорно се
установи, че именно вземането по договор за кредит № ***-
01351153/19.02.2009 г. е най-обременителното от вземанията на въззиваемата
към въззивното дружество, с което са изпълнени изискванията на чл. 76 изр. 2
от ЗЗД. Вземанията на въззивното дружество към въззиваемата произтичат от
влезли в сила заповеди по чл. 410 от ГПК, за което по делото са представени
надлежни писмени доказателства, поради което правилно въззиваемото
дружество в качеството на кредитор е приело, че погасяването им следва да
се извърши по реда на чл. 76 от ЗЗД. При липса на доказателства за платени
без правно основание по договор за кредит № ***-***/13.02.2008 г. парични
суми в полза на въззивното дружество от въззиваемата, респ. за възникнало
задължение за връщането им не следва да се разглежда направеното с
отговора на ИМ при условие на евентуалност възражение за прихващане при
условията на чл. 103 от ЗЗД.
При съобразяване на изложените по - горе правни изводи, въззивният съд
приема, че искът с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от
100,01 лв. следва да бъде отхвърлен от съда като недоказан по основание със
законните от това правни последици, а решението на ПлРС следва да бъде
7
отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и вместо него бъде
постановено друго, с което искът бъде отхвърлен.
С оглед уважаването на въззивната жалба в полза на въззивното дружество
следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за двете съдебни
инстанции в общ размер на 375 лв., както следва: за първата инстанция:
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., за въззивната
инстанция: 25 лв. за държавна такса за образуване на делото, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., 150 лв. за възнаграждение на вещото
лице по СИЕ. Въззивният съд приема, че на въззивното дружество следва да
бъдат определени разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение за всяка от инстанциите, тъй като фактическата и правна
сложност на спора не налагат определяне на размер на възнаграждението над
минимално предвидения в чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
По частната жалба:
Въззивната частна жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 275
ал. 1 от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
С обжалваното определение № 260208/21.01.2021 г. ПлРС е оставил без
уважение молбите по реда на чл. 250 и чл. 248 от ГПК, подадени от „*****“
ЕАД, гр. С..
Разгледана по същество жалбата е основателна в частта, в която се обжалва
определението по реда на чл. 248 от ГПК с оглед изхода на делото в
настоящата инстанция и в тази част определението на ПлРС следва да бъде
отменено. В останалата си част въззивната частна жалба е неоснователна, а
обжалваното определение следва да бъде потвърдено, тъй като независимо от
допуснатото от ПлРС нарушение по реда на чл. 214 от ГПК без произнасяне с
прекратително определение за частта от претенцията, за която е налице
намаление на цената на иска, въззивното дружество не е страната, която е
легитимирана да иска допълване на решението по реда на чл. 250 от ГПК, а
такава е само страната, по чието искане липсва произнасяне на съда.
С оглед уважаване на частната жалба по реда на чл. 248 от ГПК в полза на
въззивното дружество следва да бъдат присъдени изцяло направените
разноски за държавна такса по същата в размер на 15 лв.. Не следва да се
присъждат разноски за юрисконсулство възнаграждение по частната жалба,
8
доколкото уважаването на същата е последица от уважаване на въззивната
жалба, за защитата по която на страната се присъждат разноски на това
основание.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК решение № 260403/03.11.2020
г., постановено по гр.д. № 2744/2020 г. по описа на Плевенски районен съд и
определение № 260208/21.01.2021 г., постановено по гр.д. № 2744/2020 г. по
описа на Плевенски районен съд относно молбата на „*****“ ЕАД, гр. С.,
ЕИК ************* по реда на чл. 248 от ГПК, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявеният от
Б. Д. Т., ЕГН ********** от гр. Плевен, ул. „****** против „*****“ ЕАД, гр.
С., ЕИК ************* иск с правно основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от ЗЗД за
сумата от 101,01 лв. като платена без правно основание по договор за паричен
заем № ***-***, сключен на 13.02.2008 г. с „**********“ ЕАД, гр. С. /с
предишно наименование „*****“ ЕАД, гр. С./.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Б. Д. Т., ЕГН ********** от гр.
Плевен, ул. „****** да ЗАПЛАТИ на „*****“ ЕАД, гр. С., ЕИК *****
представлявано от изпълнителния директор Л.Д. общо сумата от 375 лв. за
направени в двете съдебни инстанции разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл. 272 от ГПК определение №
260208/21.01.2021 г. по описа на Плевенски районен съд ПлРС, в частта, в
която е оставена без уважение на молбата на „*****“ ЕАД, гр. С., ЕИК
************* по реда на чл. 250 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10