№ 137
гр. Сливен , 15.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500298 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260277/26.04.2021г. по
гр.д. № 4795/20г. на СлРС, с което:
е осъдено ЗД „БУЛ ИНС“ АД , **********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ********* да заплати на АЛ. Р. АЛ. ЕГН
********** от с. Сотиря, общ. Сливен, ул. ******, на основание чл. 432, ал.
1, вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 20, 00 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, както и сумата от 3
500,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди -
претърпени от ищеца болки и страдания, вследствие на телесни
увреждания, получени от настъпило на 09.01.2020 г., около 19.50 ч., на жп
прелез, находящ се на път SLV III 5305 км 22, с. Жельо Войвода ПТП, по вина
на водача на лек автомобил „Фолксваген Шаран“, с рег. *********, с
валидно сключена и действаща към датата на ПТП застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното
1
дружество, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
22.04.2020 г. до окончателното изплащане на сумите,
отхвърлени са:
- претенцията за законна лихва върху главниците за периода от
16.01.2020 г. до 22.04.2020 г. и
- предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над уважения размер от 3500,00 лв. до претендирания размер от
5000,00 лв., предявен като частичен иск с общ размер от 30 000 лв., като
неоснователни и недоказани и
са присъдени такси и разноски съразмерно на уважената и
отхвърлената част от исковете.
Въззивникът - ищец в първоинстанционното производство обжалва
частично решението в отхвърлителната му осъдителна част, по иска за
обезщетение за неимуществени вреди, както и по отношение на началния
момент, от който е присъдено обезщетението за забава в размер на
законовата лихва, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно.
Заявява, че са допуснати процесуални нарушения, като садат е ценил
избирателно събраните доказателства, не е уведомил страните и не е дал
срок за запознаване с направената от вещите лица корекция на част от
заключението. По въпроса за съпричиняването на вредата въззивникът
счита, че неправилно съдът е приел такова в размер на 50 %. По начало
твърди, че липсват доказателства въобще за негов принос. Съдът се е
мотивирал с изложеното в с.з. от вещите лица, които са заявили, че е
проведен телефонен разговор с ищеца, при който той е казал че е бил без
предпазен колан. Недопустимо е да се приемат тези твърдения, тъй като
те са без доказателствена стойност, понеже представляват свидетелски
показания обяснения на страната, събрани не по предвидения в ГПК ред.
Освен това е налице противоречие между първончалното писмено
заключение и корекцията, направена в с.з., не става ясно въз основа на какви
обективни данни е прието, че не е бил поставен предпазен колан.
Въззивникът твърди още, че от степента на уврежданията му може да се
2
направи извод, че те са по-малки от тези на другите пострадали именно,
защото е бил с колан, докато обратното становище, заето от вещите лица,
не дава яснота как без предпазен колан биха се получили по-тежки травми
на главата, крайниците и гръдния кош. Развива подробни съображения
относно реалните увреждания и възможността те да са получени и при
наличието на колан, тъй като е ноторно, че той не може да задържи и
предпази крайниците и главата, прави анализ на механизма на ПТП. Заявява,
че вещите лица са изложили противоречиви изводи, които не са обсъдени от
съда и фактът на наличие на съпричиняване /конкретен принос/ е останал
предполагаем и недоказан. Не е достатъчно пострадалият да е извършил
нарушение, което следва да се докажа, а и то да е в причинна връзка с
вредоносния резултат – което също следва да се докаже. Самото
непоставяне на колана не представлява съпричиняващ фактор. По-нататък
въззивникът се оплаква, че дори да се приеме съпричиняване, определеният
от съда размер на същото - 50 %, е прекомерен и не съответства на
характера на действията на причинителя и пострадалия. Приносът на
последния е в толкова нисък обем, че изобщо не следва да се отчита и да се
отразява на размера на обезщетението, като най-много би могъл да се
определи такъв от 20%, а и съдът може, но не е длъжен да намали
обезщетението, както е разписано в чл. 51 от ЗЗД. Отделно въззивникът
заявява, че безспорно е установено, че е бил мъж в добро здравословно
състояние и с динамично ежедневие, а и до настоящия момент болките
продължават и възстанвителният период не е приключил, което следва да
намери справедлива парична компенсация.на последно място в жалбата са
наведени доводи за неправилност на решението и в частта, касаеща
началния момент на присъждане на обезщетение за забава в размер на
законовата лихва. Въззивникът счита, че то следва да се присъди от
16.01.2020г., съгласно чл. 429 ал. 3 изр. 2, вр. ал. 2 т. 2, вр. чл. 430 ал. 1 т. 2 от
КЗ – от датата на уведомяване на застрахователя от застрахования за
застрахователното събитие, което той е бил длъжен да стори в 7 дневен
срок от настъпването на събитието. Неправилно първостепенният съд го е
присъдил от 22.04.2020г. - когато ищецът е предявил пред застрахователя с
писмо с обратна разписка застрахователната си претенция, тъй като
ответникът-застраховател не е твърдял, че не е бил уведомен от
застрахования в законоустановения 7 дневен срок, поради което лихвата се
3
дължи точно от момента на изтичане на този срок – 16.01.2020г.
Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени
атакуваното решение в отхвърлителните му части касателно
обезщетението за претърпени неимуществени вреди и обезщетението за
забава в размер на законовата лихва и вместо това постанови ново, с което
да уважи изцяло предявения като частичен от 30 000 лв. иск за обезщетение
в размер на 5 000 лв. - тоест – му присъди още 1 500 лв., заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 16.01.2020г. до
окончателното изплащане, като присъди такава и върху уважената част
от иска за периода 16.01.-22.04.2020г. Претендира присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение съгл. чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗАдв с ДДС.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че
атакуваните части от решението на СлРС не страдат от отменителни
пороци, същите са правилни, постановени в съответствие със събраните
доказателства, въз основа на които са формирани верни фактически
констатации, и при правилно прилагане на процесуалните и
материалноправни норми. Счита, че е доказано, че уврежданията на ищеца
не са тежки, периодът на пълно възстановяване е около 20 дни, поради
което обезщетението кореспондира с тях. Ищецът не е прегледан от
назначената експертиза поради отсъствието му от страната, което буди
съмнения и относно твърдяната от него тежест на уврежданията и
продължаващи страдания, въпреки които е напуснал страната и работи в
чужбина. Въззиваемият твърди, че несъмнено е доказан приносът на ищеца
за настъпване на вредите в този им вид, тъй като е бил без предпазен колан,
съдът е определил справедлив общ размер на обезщетението, както и
правилно е възприел съпричиняване в размер на 50 %, тоест – наравно с
делинквента, тъй като ищецът сам се е поставил в ситуация на повишен
риск от увреждане.
С оглед изложеното въззиваемият моли въззивния съд да остави без
уважение въззивната жалба и потвърди атакуваните с нея части на
4
решението на първостепенния съд като правилни и законосъобразни.
Претендира разноски за настоящата инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по
реда на преупълномощаването, който поддържа въззивната жалба и моли
съда да я уважи на изложените основания. Претендира разноски по чл. 38
ал. 1 т. 3 от ЗА.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и иска
да бъде потвърден обжалваният акт в атакуваните му части. Претендира
разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението в атакуваната си част е
частично неправилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са отчасти
основателни.
За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на
застраховател на прекия причинител на вредата, следва да са налице
5
изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 432 от КЗ вр. чл. 380
от КЗ. Правото на увреденото лице par excellence се обуславя от
деликтното правоотношение мужду него и застрахования делинквент и
върху него лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на
всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича
благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи
застрахователното правоотношение и отправянето на покана до
застрахователя, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването
на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи
на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД – деяние – действие
или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на
деянието и авторството на застрахования, като вината на последния се
презумира.
Няма спор относно факта на наличие на валидно застрахователно
правоотношение чрез сключване на задължителната застраховка „ГО на
автомобилиста“ между ответното застрахователно дружество и прекия
причинител на вредата за лекия автомобил, с участието на който е
настъпило ПТП, за вредите от което се търси обезщетение от
пострадалия, както и че то е било активно към момента на осъществяване
на деликта. Също така не се спори и относно отправянето на писмена
застрахователна претенция от увредения към застрахователя.
В случая точката на противопоставяне между страните касае
деликтното правоотношение, но само по отношение на приетото от
първостепенния съд съпричиняване.
Самото настъпване на ПТП като обективен юридически факт,
осъществен на посочените от ищеца дата и място, е непререкаемо
доказано, доказано е настъпването на имуществените и неимуществените
вреди, техният вид, степен, продължителност, безусловна е причинната
връзка с произшествието, както и виновното и противоправно поведение на
водача на застрахования автомобил.
Така ключовите правопрепятстващи доводи на въззивника-ищец се
фокусират върху въпроса за съпричиняването и са в две посоки – относно
въобще неговото наличие и относно неговата степен, ако такова се приеме.
6
За да се счете, че има принос за настъпването или увеличаването на
вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е
осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е
могло и да не осъществи, и трябва именно без него вредата да не би
настъпила или да би била в по-малък размер, като не е необходимо
увреденият да е действал виновно.
Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в
установените факти.
Въззивникът се оплаква, че първостепенният съд е приел наличие на
съпричиняване не въз основа на събрани непосредствено доказателствени
средства, а на базата на предположения изведени от твърденията на
вещите лица, възпроизвеждащи разговор с ищеца.
Действително първоначално в експертното заключение, изготвено
единствено с оглед наличните писмени доказателства - материалите за
ПТП, намиращи се при застрахователя и медицинските документи във
връзка с травмите на ищеца, вещите лица допускат, че ищецът е бил с
поставен предпазен колан по време на ПТП, впоследствие заменят
констатацията с противоположната й – че такъв не е бил поставен, като
едната от посочените причини е телефонен разговор на единия експерт с
ищеца, в който последният заявил, че е бил без колан.
Въззивният съд счита, че от една страна е недопустимо събиране на
гласни доказателствени средства от вещите лица. Касае се за релевантен
факт, засягащ съществен елемент от спорното правоотношение и той се
установява или посредством писмени или гласни доказателствени средства,
или чрез обяснение или признание на страната, като събирането става по
предвидения в ГПК ред. Поради това изявлението, направено по телефона
от лице, за което вещото лице твърди, че е било въззивника-ищец, без това
обстоятелство да може дори да се потвърди, не следва да се зачита от
съда. От друга страна обаче въпросът дали пострадалото лице е било с
поставен предпазен колан по време на ПТП или не, от отговора на който
зависи и изводът за наличие на съпричиняване, може да бъде изяснен не само
чрез преки доказателства /свидетелски показания, признания, обяснения на
страна и т.н./, но и по косвен път, чрез ползване на научните и логическите
7
правила и методи, позволяващи по дедуктивен път чрез резултата да се
обоснова причината за него.
Така в случая, при комплексното съпоставяне на изводите относно
механизма на произшествието и вида, местонахождението и травмите на
ищеца, може да се направи обоснован извод, че последният е бил без
предпазен колан. В техническата част на заключението е описана точно и
ясно траекторията на тялото – преместването му в купето и участъците
от него, които биха получили контузии от препятствията – в случай, че е
имало поставен колан и съответно – при липсата на такъв. И от механична
и от медицинска гледна точка вещите лица достигат до извода, че реално
получените и описани подробно травми на ищеца не биха били на тези места
и в такава форма, ако въртеливото движение на тялото, предизвикано от
центробежните сили при завъртането на автомобила, е било ограничено от
предпазен колан. Уврежданията на лявото бедро и десния горен крайник
сочат, че тялото е имало достатъчно свобода на придвижване, което
неотвратимо сочи на заключение, че преместването му не е било възпряно
от предпазен колан, което би предотвратило точно тези увреждания и
смекчило това на гръдния кош.
Независимо, че първоначално в заключението вещите лица са
посочили, че според тях по време на произшествието ищецът е бил с
поставен обезопасителен колан, въззивният съд счита, че следва да даде
предпочитание на становището им, изложено и от двамата в о.с.з, където
по-убедително и по-логично обосновават обратното виждане и то намира
своето непряко потвърждение и в твърденията на ищеца в исковата молба
относно силата и интензитета на търпените от него болки и страдания.
По отношение на оплакването, че съдът не е дал възможност на
страната да се запознае с устната корекция на заключението, може да се
посочи, че ищецът е бил редовно призован за о.с.з, но не се е явил лично и не е
бил представляван от пълномощника си, който е изпратил само писмено
становище. С процесуалното си поведение той сам се е лишил от
възможността за поставяне на въпроси към експертите. Освен това следва
да се отбележи и че съдът не е обвързан неотвратимо със заключенията на
вещите лица, а ги преценява с оглед цялата доказателствена съвкупност.
8
Поради изложеното, настоящият съдебен състав счита, че
поведението на ищеца е допринесло за увеличаването на претърпените от
него неимуществени вреди, тоест – следва да се активира механизмът на чл.
51 ал. 2 от ЗЗД.
Що се отнася до размера на тоя принос, настоящият състав
намира, че той е по-малък от определения от първостепенния съд, което
променя и съотношението между приноса на делинквента-пряк причинител
и този на пострадалия. Доколкото първият с противоправните си действия
е предизвикал и настъпването на вредоносното събитие и настъпването на
вреди като непосредствена и неизбежна последица от него, а вторият с
неправомерното си поведение е предизвикал по-голям размер на вредите, тъй
като без него те биха били по-малки, то приносът на последния следва да се
определи на 30%.
Така на възстановяване подлежат всички действителни и доказани
вреди, като в обсега на въззивния контрол ищецът е въвел само
неимуществените такива. Въззивният съд приема за доказани
уврежданията, описани подробно в атакувания съдебен акт и счита, че са
установени надлежно и негативните преживявания на ищеца – физически и
емоционални, вследствие на получените травми. Заявените неимуществени
вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания, са по
начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, поради
което законодателят е постановил определянето на размера на
обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на
справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма
легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно
убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови
норми, като се ръководи най-вече от вида и характера на уврежданията,
формата и степента на страданието, неговата продължителност и
прогнозите за развитие.
Така в случая, предвид възрастта на пострадалия – 36 г., вида на
причинените травми – силни натъртвания и кръвонасядания на тъкани по
торса, лявото бедро и горния десен крайник, и пукнато ребро, характера им
- незастрашаващ живота, степента на болките – първоначално силни,
9
впоследствие – умерени и постепенно отшумяващи, не голямата
продължителност на търпените физически страдания, прогнозите за пълно
възстановяване, без усложнения и трайни увреждания на здравето, както и
с оглед качеството на преживения емоционален дискомфорт, настоящият
състав намира, че сумата от 7 000 лв. представлява справедлива
компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените
страдания в резултат на тези причинени увреждания, които съдът е приел
за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените
неимуществени вреди.
С оглед посоченото по-горе, че и увреденият ищец е действал
противоправно, обективирал е виновно поведение и без неговото участие /в
случая - чрез бездействие/, размерът на вредите би бил обективно по-малък,
и предвид опредеделения процент на съпричиняване от негова страна в
размер на 30 %, на прекия причинител следва да се възложи 70% от общата
стойност на обезщетението за тези вреди, тоест – имуществената му
отговорност е в размер на 4 900 лв. В този размер е и отговорността на
ответника-застраховател.
Целият иск е заявен за 30 000 лв., като от тази сума частично се
претендира обезщетение в размер на 5 000 лв.
Поради това частичният иск е основателен до размер на 4 900 лв., за
който следва да се уважи, а за горницата до предявения размер от 5 000 лв. -
следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. С присъждането на
посочената сума се удовлетворява изцяло претенцията на ищеца, тъй като
тя представлява пълната стойност на дължимото обезщетение, която е
по-малка от размера на частичния иск.
Така въззивната жалба се явява частично основателна за част от
обжалваната отхвърлителна част на решението. Като е уважил иска за
3 500 лв., първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в
отхвърлителната му част за разликата от 3 500 лв. до 4 900 лв. и в нея
то следва да се отмени и вместо това да се постанови ново решение, в
което искът бъде уважен и за тази сума.
В останалата обжалвана отхвърлителна част – от 4 900 лв. до 5
000 лв., атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.
10
По отношение на акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва, въззивникът счита, че
макар тя да е по принцип уважена, първостепенният съд е определил
неправилно началната дата на дължимост.
Районният съд е присъдил обезщетението за забава върху
главницата от 22.04.2020г. - когато ищецът е предявил пред
застрахователя с писмо с обратна разписка застрахователната си
претенция, като е отхвърлил допълнителния иск за периода 16.01.20г. -
21.04.20г. като неоснователен.
Въззивникът счита, че обезщетението следва да се присъди от
16.01.2020г., съгласно чл. 429 ал. 3 изр. 2, вр. ал. 2 т. 2, вр. чл. 430 ал. 1 т. 2 от
КЗ – от датата на уведомяване на застрахователя от застрахования за
застрахователното събитие, което той е бил длъжен да стори в 7 дневен
срок от настъпването на събитието.
Въззивната инстанция счита, че тъй като разпоредбата на чл. 429
ал. 3 от КЗ предвижда, че дължимостта на обезщетението за забава в
размер на законовата лихва възниква на по-рано настъпилата дата – или от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл. 430 ал. 1 т. 2, или от датата на
уведомяване/на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, а в случая няма данни да се е сбъднала първата хипотеза –
застрахованият да е уведомил застрахователя в 7 дневния срок по чл. 430 ал.
1 от КЗ за процесното ПТП, то за начало на забавата следва да се счете
получаването от страна на застрахователя на писмената покана,
изпратена от увредения, на 22.04.20г., с която е заявена претенция за
плащане на обезщетение. Несподелимо е виждането на въззивника, че щом
застрахователят не твърдял, че не е уведомен от застрахования в 7 дневен
срок, то следва да се счете, че това се е случило. Ответникът не може да
доказва отрицателен факт, ако ищецът е считал, че този факт се е
осъществил, е следвало да поиска от съда да задължи насрещната страна
да представи намиращи се у нея писмени документи, удостоверяващи
настъпването му или по друг начин да установи момента на уведомяване на
застрахователя от застрахования. По делото е доказано надлежно
11
единствено писменото предявяване на застрахователната претенция от
пострадалия-ищец и именно от тази дата следва да се присъди
обезщетението за забава в размер на законовата лихва.
В тази част въззивната жалба е неоснователна, атакуваното
решение е правилно касателно определения начален момент на
дължимост на обезщетението за забава върху присъдената главница и
следва да се потвърди в нея.
В необжалваните уважителни части решението на
първоинстанционния съд е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за
първоинстанционното производство следва да се преразпредели, като на
ищеца се дължат такива общо в размер на 799 лв. и следва да му бъдат
присъдени още 227, 33 лв., а на ответника се дължат общо 27 лв. и
решението в тази част следва да се отмени за разликата над тази сума до
присъдената такава за разноски в размер на 406, 37 лв. Ответникът дължи
и държавна такса съгл. чл. 78 ал. 6 от ГПК в размер на още 56 лв.
За тази инстанция разноските съследва да се разпределят също
съразмерно на уважената и отхвърлената част от въззивната жалба, като
въззиваемото дружество следва да заплати на въззивника разноски в размер
на 757, 86 лв. на осн. чл. 38 ал. 1 т. 2 от Задв. вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба
№1/04г., а по сметка на СлОС – държавна такса в размер на 30 лв., съгл. чл.
78 ал. 6 от ГПК. Въззиваемият е претендирал разноски за тази инстанция,
но такива не следва да му се присъждат, тъй като няма доказани
действително направени такива за въззивната фаза на производството.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260277/26.04.2021г. по гр.д.
№ 4795/20г. на СлРС:
в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан
12
предявеният КАТО ЧАСТИЧЕН от претенция с цена 30 000 лв. от АЛ. Р.
АЛ. ЕГН ********** от с. Сотиря, общ. Сливен, ул. ****** против ЗД „БУЛ
ИНС“ АД, гр. София, **********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. *********, на основание чл. 432, ал. 1, вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ,
вр. чл. 45 ЗЗД, иск за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди - изразяващи се в претърпени от ищеца болки и
страдания, вследствие на телесни увреждания, получени от настъпило на
09.01.2020 г., около 19.50 ч., на жп прелез, находящ се на път SLV III 5305 км
22, с. Жельо войвода пътнотранспортно произшествие по вина на водача на
лек автомобил „Фолксваген Шаран“, с рег. *********, с валидно сключена и
действаща към датата на ПТП застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ при ответното дружество, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 22.04.2020 г. до окончателното изплащане ЗА
СУМАТА от 3 500 лв. ДО 4 900 лв. и
в частта, с която е осъден АЛ. Р. АЛ. да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“
АД, гр. София направените разноски по делото за сумата над 27 лв. като
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр. София, **********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. ********* да заплати на АЛ. Р. АЛ. ЕГН
********** от с. Сотиря, общ. Сливен, ул. ****** на основание чл. 432, ал. 1,
вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД ОЩЕ 1 400 лв., представляващи
обезщетение за причинени неимуществени вреди - изразяващи се в
претърпени от ищеца болки и страдания, вследствие на телесни
увреждания, получени от настъпило на 09.01.2020 г., около 19.50 ч., на жп
прелез, находящ се на път SLV III 5305 км 22, с. Жельо войвода
пътнотранспортно произшествие по вина на водача на лек автомобил
„Фолксваген Шаран“, с рег. *********, с валидно сключена и действаща към
датата на ПТП застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ при ответното дружество, заедно с обезщетение за
13
забава в размер на законовата лихва от 22.04.20120г. до окончателното
изплащане
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр. София, да заплати на АЛ. Р. АЛ.
направени разноски по делото за първоинстанционното производство в
размер на още 227, 33 лв., а по сметка на съда – държавна такса в размер
на още 56 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260277/26.04.2021г.
по гр.д. № 4795/20г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ обжалвани части, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр. София да заплати на АЛ. Р. АЛ.
направените разноски по делото за въззивното производство съразмерно на
уважената част от въззивната жалба в размер на 757, 86 лв., а по см. на
СлОС – д.т. в размер на 30 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14