РЕШЕНИЕ
гр. София, 05.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на дванадесети април две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 12819 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба
от ищеца Л.М.В., чрез
пълномощника си – адв. В.Т., с надлежно учредена представителна власт по делото,
срещу Решение № 417792 от 29.05.2018 г., постановено
по гр. дело № 72546/2017 г. по описа на СРС, ГО, 31-ви състав, в частта, с
която е отхвърлен предявения от Л.М.В. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника и в тежест на ищцата не съществува
вземане в размер на сумата от 1263,50 лв., представляваща цена за топлинна енергия
за периода м. 12.2006 г.-м.05.2012 г. за имот: апартамент № 77, находящ се в
гр. София, ж.к. „********, абонатен № 72331, както и в частта, с която Л.М.В. е осъдена да заплати в полза на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 472,55 лв., представляваща разноски за
вещи лица.
В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че давността за процесните
вземания е изтекла, което обстоятелство се признавало и от ответника в отговора на
исковата молба и макар първоинстанционният съд да приел, че сумите са погасени
по давност и въпреки позоваването на нея в исковата молба, същата не била
приложена, като съображенията на СРС в тази връзка били незаконосъобразни. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и уважи предявения отрицателен
установителен иск като присъди и направените по делото разноски за двете
съдебни инстанции.
С Определение от 25.11.2018 г. е
оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на обжалваното решение в
частта за разноските. Срещу така постановеното определение е постъпила частна
жалба, в която са изложени оплаквания за
неправилност на същото поради допуснати нарушения на матереиалния закон и
съществени процесуални нарушения.
Решението в частта, с която е уважен предявения отрицателен установителен
иск и е признато за установено, че в полза на ответника и в тежест на ищцата не
съществува вземане цена за топлинна енергия за периода м. 12.2006
г.-м.05.2012 г. за имот: апартамент № 77, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
абонатен № 72331, за сумата над 1263,50 лв. до пълния предявен размер от
1283,42 лв. не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.
Въззиваемия - „Т.С.” ЕАД не е подал
отговор на въззивната и частната жалба- С молба от 11.04.2019 г. е взел
становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата
държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
В производството по предявен
отрицателен установителен иск по чл.
124, ал. 1 ГПК ищецът доказва фактите, от които произтича правния му
интерес, а в тежест на ответника е доказването на фактите, от които произтича
отричаното право. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест
между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно
тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно
за това претендира като настъпили - чл. 154 ГПК. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална
роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като
настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат
както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни
последици. Следователно при предявен отрицателен установителен иск за
недължимост на определена сума кредиторът (ответникът по иска) трябва да докаже
факта, от който вземането произтича, а длъжникът (ищец по иска) възраженията си
срещу вземането. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било
за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената
тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а
от отношението към спорното право, затова не ищецът, а ответникът по отрицателен
установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува.
В този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика Решение № 240 от
15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о., Решение № 173 от 12.01.2011
г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 22 от 27.05.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК.
В конкретния случай страните по делото
не спорят, а и с отговора на исковата молба ответникът е признал, че вземането
му от ищеца за процесния период, произтичащо по договор за продажба на топлинна
енергия, е погасено по давност. Настоящият съдебен състав не споделя извода на
СРС, че съдът не може да уважи иск за установяване погасяването по давност на
задължения. В тази връзка следва да се отбележи, че субективното право на ищеца да се позове на изтекла погасителна давност
може да стане само в исков процес, с оглед на което и сезирането на съда е
условие за упражняване на това право, доколкото облигационното отношение между страните
произтича въз основа на договор, сключен по силата на закона, и почива на
качеството на ищеца на потребител на топлинна енергия, което в случая обуславя
правния интерес на въззивника-ищец от предявения отрицателни установителен иск.
В този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС обективирана
в Определение № 242 от 31.05.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2062/2018 г. по
описа на ВКС, ІV ГО. В правилото на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е предвидено, че
давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Тъй
като исковата молба е предявена на 11.10.2017 г., то всички процесния вземания
на „Т.С.” ЕАД са изискуеми. С оглед процесния период м. 12.2006
г.-м.05.2012 г. и при
приложението на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, съдът счита, че за процесните вземания
е изтекла кратката тригодишна погасителна давност, съобразно задължителната за
органите на съдебна власт указания дадени в Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че ищецът следва да води
положителен установителен иск за установяване на естествено право, тъй като с
изтичането на давността не се погасявало самото вземане. Действително, съгласно
правилото на чл. 118 от ЗЗД и т. 6 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по
т. д. № 1/2000, ОСГК на ВКС, погасителната давност не води до погасяване на
самото вземане, а на възможността последното да бъде събрано по принудителен
ред. Това безспорно положение в доктрината и съдебната практика, води до извод,
че когато ищецът предяви отрицателен установителен иск, той не отрича самото
вземане, а правото на иск в материален смисъл – така нареченото притезание.
Последното представлява латентна част от субективното материално право, която
се проявява при неговото нарушаване като защита срещу правонарушението, респ.
срещу правонарушителя, независимо дали субективното право е in rem или in personam. С отричането на правото на
иск в материален смисъл, като част от субективното материално право на вземане
се установява, че последното не подлежи на принудително изпълнение, а само на
доброволно такова – арг. чл. 118 от ЗЗД Тоест
последното става ius imperfecta, тъй като бива лишено от възможността за защита чрез държавните органи.
Обстоятелството, че ищецът е употребил термина вземане, вместо притезание не
може да обуслови отхвърлянето на иска, тъй като съдът е длъжен да тълкува
волята на ищеца в исковата молба. В този смисъл, дали ще се предяви отрицателен
установителен иск за отричане на притезанието, като част от вземането или ще се
предяви положителен установителен иск за установяване наличието на естествено
право е избор на ищеца за начина на защита – така Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК.
Тъй като правните изводи на настоящата
съдебна инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, решението в
обжалвана част следва да бъде отменено, включително и в частта, с която ищецът
е осъден да заплати в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 472,55
лв., представляваща разноски за вещи лица а
предявения иск бъде уважен, като и в частта, с която е осъден да заплати на
ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 98,45 лв.,
представляващи разноски в производството пред СРС.
С оглед изхода на делото пред
настоящата съдебна инстанция е безпредметно произнасянето по подадената от
ищеца частна жалба срещу Определение от
25.11.2018 г.
При този изход на правния спор с право
на разноски разполага само въззивника-ищец, който е поискал и е доказал, че е
сторил такива, поради което и на основание чл. 273 от ГПК, във вр. чл. 78, ал.
1 от ГПК следва да му се присъди сумата от 353,88 лева, представляваща деловодни
разноски и адвокатско възнаграждение за производството пред СРС, както и сумата
от 125,27 лв., представляваща сбора от заплатената държавна такса и адвокатско
възнаграждение за производството пред СГС.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК , във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 417792
от 29.05.2018 г., постановено по гр. дело № 72546/2017
г. по описа на СРС, ГО, 31-ви състав, в
частта, с която е отхвърлен предявения от Л.М.В., ЕГН **********, против „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника
и в тежест на ищцата не съществува вземане в размер на сумата от
1263,50 лв., представляваща цена за топлинна енергия за периода м. 12.2006
г.-м.05.2012 г. за имот: апартамент № 77, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
абонатен № 72331, както и в частта, с която
Л.М.В. е осъдена да заплати в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 472,55 лв., представляваща разноски за вещи лица, както и
в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 98,45 лв., представляващи разноски в производството
пред СРС, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от Л.М.В., ЕГН **********, против „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:*** не е носител на субективно
материално притезателно право на вземане за сумата в размер на
1263,50 лв., представляваща цена за топлинна енергия за периода м. 12.2006
г.-м.05.2012 г. за имот: апартамент № 77, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
абонатен № 72331
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Л.М.В., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 353,88 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, както и сумата от
125,27 лв., представляваща разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: