№ 17492
гр. София, 23.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20231110168648 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба на адв. М. Л., с която иска изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските, като претендира
още 180лв. адв. възнаграждение.
Насрещната страна е подала отговор, в който излага съображения за
неоснователност на молбата.
Съдът, като съобрази доказателствата по делото и доводите на
страните, намира следното:
Молбата е подадена от легитимирано лице в законоустановения срок,
като в случая не е необходимо представянето на списък по чл. 80 ГПК, макар
че такъв е приложен, поради което молбата се явява допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
С постановеното по делото решение съдът е уважил преядвения иск,
като в полза на адв. Л. е присъдено адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
в размер от 300лв. Обстоятелството, че същият претендира такова в по-голям
размер и е посочил този размер в списъка по чл. 80 ГПК, е ирелевантно,
доколкото размерът се определя от съда, а не от желанието на адвоката.
Наредба № 1/2004г. вече не е приложима и заложените в нея размери нямат
задължителен характер. С Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на
Съда на ЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101,
1
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Цитираното решение на СЕС има задължителен характер за
националните съдилища. В случая съдът намира, че приетата от съсловна
организация наредба, която определя минимални адвокатски възнаграждения,
ограничава конкуренцията и нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, в който смисъл е и Решение от 23.11.2017г. по съединени дела
C‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС. Поради това, съдът е длъжен да откаже
нейното приложение. Тоест, същата няма задължителен и обвързващ
характер за съда. В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС
дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на
института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е
припомнено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че
направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални
съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24
изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се
установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита
следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат
надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната
уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на
възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на
спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са
пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в
2
който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим.”
Съдът намира, че в настоящия случай се е съобразил именно с
горецитираната практика на СЕС, като на процесуалния представител на
ищеца са присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за
адв. възнаграждение. При определяне на размера му съдът е съобразил
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с никаква правна и
фактическа сложност и е налице признание на иска. С оглед конкретните
особености на производството, съдът намира, че присъденото адв.
възнаграждение от по 300лв. е напълно справедливо и разумно, поради което
няма основание за изменение на решението в тази част.
За пълнота следва да се посочи, че според най-актуалната практика на
ВКС по приложението на Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на
Съда на ЕС (Определение № 343/15.02.2024г. по т. д. № 1990/2023г. и
Определение № 50015/16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г. на ТО на ВКС) се
присъждат адвокатски възнаграждения от по 100-150лв. при обжалваем
интерес от 9000лв., а в случая е присъдено адв. възнаграждение от 300лв. при
материален интерес от 1227,19лв., поради което няма никакво основание за
увеличаването му.
По изложените съображения, молбата следва да бъдат оставена без
уважение.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 118919/10.04.2024г.,
изпратена на 09.04.2024г., за изменение на решението в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3