Р E Ш Е Н И Е
град София, 08.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни състави, II-ри въззивен брачен
състав,
в открито съдебно заседание на осми април,
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 5620 по описа за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. чл. 258 - 273 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 59836 от 06.03.2020 г., постановено по
гр. дело № 53250 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 92-ри състав, е издал, на основание основание чл.
15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита на Е.И.Х., ЕГН **********, срещу А.П.Х., ЕГН **********. Задължил е А.П.Х.,
на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на Е.И.Х.. Предупредил
е А.П.Х.,
че при неизпълнение на заповедта, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският
орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата,
като неизпълнението на заповедта представлява престъпление по чл. 296, ал. 1 НК. Наложил е на А.П.Х., на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, глоба в размер
на 200.00 лева. Осъдил е
А.П.Х.
да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25.00 лева. Оставил е без уважение искането на А.П.Х.
за присъждане на разноски.
Молителят Е.И.Х.
(въззивник и въззиваема страна в настоящото
производство) е останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал,
с въззивна жалба, вх. № 5048162 от 18.03.2020 г. (датата на
пощенското клеймо), в частта относно мерките за защита по чл. 5 ЗЗДН. Жалбоподателят
поддържа, че спрямо ответника по молбата следвало да бъдат взети и други мерки,
предвидени в ЗЗДН, тъй като постановената забрана да се въздържа от домашно
насилие не се явявала достатъчна, за да го защити от А.Х., който бил особено
агресивен спрямо молителя. Икането е да се измени Решението и да се постанови забрана
ответника по молбата да посещава съвместно обитаваното от страните жилище в
град София, жк“****************за максимален срок от 18 месеца; забрана да приближава жилището, в което
жалбоподателят живее в град София, бул.“********, както и местата за социален
контакт и отдих, които Е.Х. посещава, на разстояние по-малко от 100 метра, за
максимален срок от 18 месеца; да се задължи ответникът да посещава
специализирани програми за защита и превенция от домашно насилие, както и да се
определи глоба в максимален размер от 1 000.00 лева. Претендира присъждане
на сторените разноски за въззивната инстанция.
Ответникът по молбата А.П.Х., в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН, е предоставил становище по така подадената въззивна жалба от Е.Х..
Оспорил е същата изцяло като неоснователна.
Срещу постановеното Решение
е постъпила въззивна жалба, вх. №
5066560 от 05.06.2020 г., и от ответника по молбата за защита А.П.Х. (въззивник
и въззиваема страна в настоящото производство). В тази жалба са релевирани
оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се поддържа, че
същият е необоснован, постановен в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Изтъква, че твърденият акт на домашно насилие от
11.09.2019 г. не бил доказан по делото, а съдът е игнорирал част от
доказателствата, ангажирани в производството. Молителят живеел преимуществено в
САЩ и за него не била възникнала реална уплаха за живота и здравето му.
Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал показанията на
свидетеля, сочен от молителя Е.Х., без да даде вяра на незаинтересованите и
логични показания на свидетеля А.Г., сочен от ответника А.Х.. Същата установила,
че до жилището, находящо се на бул.”******, в град София, се достигало посредством
една метална врата в двора на сградата, и една метална врата на входа на самата
сграда. Известно било по делото, че двете врати се заключвали и посетителите
следвало да бъдат преведени от някого, притежаващ ключ за вратите. Достъпът до
първата врата се осъществявал единствено и само през ресторанта, който се
намирал в същия имот. Тези данни опровергавали изнесеното от св. Б. И., но
първата инстанция не отчела това очевидно противоречие. Поддържа се също така,
че неправилно от съда са приети за установени факти въз основа на обясненията,
дадени от молителя. Съобразно изложеното във въззивната жалба А.Х. моли
въззивния съд да отмени изцяло атакувания съдебен акт и вместо него да
постанови друг, с който да отхвърли молбата за защита. Претендира присъждане на
направените разноски в производството за двете съдебни инстанции.
Молителят Е.И.Х.
е предоставил становище по тази въззивна жалба, в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН, с което е оспорил същата изцяло като
неоснователна.
Въззивните жалби
са допустими. Подадени са в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирани
за това страни в първоинстанционното производство при наличие на правен
интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим и
подлежи на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
При
постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел за
изцяло доказан твърдения с молбата за защита
акт на домашно насилие. Опора на този извод на първата инстанция, на първо
място, е представената от Е.И.Х. декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. За да
кредитира същата съдът е намерил, че декларацията съдържа всички
индивидуализиращи белези на акта на домашно насилие, посочен от молителя в
молбата за защита от 18.09.2019 г.
Първоинстанционният
съд е кредитирал събраните гласни доказателствени средства, чрез разпит на
сочената от молителя Е.Х. свидетелка – Б. И.. Същата установила, че молителят –
Е.Х., и ответникът – А.Х. (който е негов
племенник) били съсобственици на сградата, находяща се на бул******,
в град София. Тя е сочила в показанията й, че е израснала заедно със сина на Е.Х..
Св. И. била пълномощник на молителя във връзка с изготвяне и подаване на
годишни данъчни декларации пред НАП. Сочила е, че не познава лично ответника, а
го била виждала само визуално. Потвърдила е, че имало спор между стрните
относно ремонт на ресторанта, който се отдавал под наем в имота на бул.“Мадрид”.
За датата 11.09.2019 г. св. И. е заявила, че имала среща с молителя на горния
адрес и към 1600 часа отишла там. Качила се по стълбите и още там
чула разправия, крясъци и заплахи, които звучали като: “ще ви унищожа, ще ви
затрия всичките тука”. Свидетелката се намирала на първия етаж, когато чула
разправията, която била на третия етаж. След това ответникът слязъл надолу по
стълбите и св. Б. И. се разминала с него. След това св. И. отишла при молителя,
който й разказал, че е имало скандал с ответника. Той заплашвал молителя,
включително и със заплахи за убийство. Молителят бил разтревожен, уплашен и
притеснен какво ще се случи и как да възприема заплахите. Св. И. установила
също, че молителят не живеел постоянно в България – живеел в САЩ и се връщал в
България по два – три пъти годишно. Свидетелката знаела за конфликта относно
наемателите в ресторанта, тъй като лично им връчила писмо, подадено от
молителя, в което им определял срок да извършат ремонта и ако не го направят да
напуснат помещението. Ответникът не бил подписал този документ.
По отношение на
тези показания първостепенният съд е обосновал, че ги намира за обективни и
непротиворечиви, включително и с останалия доказателствен материал, като не
следвало да бъдат кредитирани в частта, в която не били лични, а
възпроизвеждали споделено.
По делото е била
разпитана като свидетел и А.Г., сочена от ответника. Същата е установила, че
работи в ресторанта, който се притежавал в съсобственост от страните и бил
отдаден под наем. Ресторантът се падал в най – долната част на имота. След него
се продължавало по пътека и се излизало в градина, откъдето собствениците
минавали, за да влязат в тяхната кооперация. Заявила е с категоричност, че няма
как страните да си влязат в къщата, ако не минат през ресторанта. До къщата се
стигало през две железни врати. Едната била откъм входа на градината, а другата
желязна врата била на входа на самата кооперация. И двете врати се заключвали,
но имали звънци. Ако дойдел посетител някой трябвало да слезе и да му отключи.
На датата 11.09.2019 г. св. Г. била на работа в ресторанта от 1100
часа до 2300 часа. В показанията й е заявила, че никой друг, освен
страните, не е идвал. Ответникът дошъл в ресторанта около 1300 часа
и си тръгнал около 1900 – 2000 часа. Той седнал на една
маса и си говорели със св. Г.. Според св. Гераисмова не е имало в този ден
никакви разправии, викове и заплахи.
Тези свидетелски
показания на св. Г. Софийският районен съд не е кредитирал в частта им относно
обстоятелството, че на 11.09.2019 г. ответникът през цялото време от 1300
часа до 1900 часа е бил в ресторанта. Съображението на съда е, че в
тази част показанията се опровергавали от другите доказателства по делото и са
изолирани.
Молителят Е.Х. е
дал обяснения по реда на чл. 176 ГПК. Той е заявил, че живее и в САЩ, и в
България. Не бил предлагал на ответника да купи неговите идеални части от имота
на бул.”Мадрид”. Е.Х. плащал за последните три години сметки и консумативи за
този имот. Тук е мястото да се обоснове, че доколкото обясненията на страна по
чл. 176 ГПК са доказателствено средство, то въззивният съд не гради изводи
върху тях, тъй като не установяват релевантни за предмета на доказване факти, каквито
са: време, място, начин, средства и авторство на твърдения акт на домашно
насилие.
Въз основа на
тази доказателствена съвкупност, първата инстанция е намерила за установено по
делото, че на 11.09.2019 г., в жилището на бул******, около 1600
часа, ответникът А.Х. е изрекъл думите “ще ви затрия от този свят, ще ви
унищожа”. Те имали заплашителен характер, като предвид връзката на страните –
чичо и племенник, съставлявали акт на психическо насилие по смисъла на чл. 2,
ал. 1 ЗЗДН. Като съобразил характера и
интензитета на този акт, съдът е постановил мярката за защита по чл. 5, ал. 1,
т. 1 ЗЗДН, задължавайки ответника да се въздържа от домашно насилие, и е
постановил задължителната глоба по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН - в минимален размер от
200.00 лева.
Въззивният съд, след обсъждане на подробно установената писмена и гласна доказателствена
съвкупност по делото, намира, че въззивната
жалба на ответника А.Х. е основателна.
Следва да се обоснове на първо място, че домашно
насилие може да бъде установено само при кумулативното наличие на две
предпоставки, а именно: на първо място – осъществен
от съответното лице - ответник по
молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите,
описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителят в
производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и място на
извършване, и на второ място – наличие между двете лица на правна,
фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл. 3 ЗЗДН. Соченият с
молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан изцяло (пълно и главно) –
по време, място, начин на извършване и авторство. В процесния случай, между
страните не е спорна процесуалната легитимация, очертана от чл. 3
ЗЗДН.
Основателни са
оплакванията, изложени във въззивната жалба на въззивника - ответник, че
изводите на първата инстанция за осъществен от него спрямо молителя акт на
домашно насилие на процесната дата, не намират опора в доказателствения
материал по делото. Изводите на съда са необосновани, поради процесуалните
нарушения допуснати при проверка на гласните доказателствени средства, събрани
чрез разпит на свидетелите, ангажирани и от двете страни по делото.
Трайната съдебна
практика е изяснила, че “когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания,
съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти
(присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по
които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантните факти
от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и
желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги
възпроизведат в показанията им. Заинтересоваността
на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема
фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на
възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички
факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали
да се довери на тези показания и в каква степен.” В конкретния случай
показанията на св. Б. И. относно мястото, на което се е намирала на процесната
дата – 11.09.2019 г., часа – около 1600 часа, а оттам - относно и
заявеното да е чуто от нея и изречено от ответника, не се подкрепят от
останалия доказателствен материал и в частност – от показанията на другия
свидетел, разпитан по делото. Св. И. е пълномощник на молителя Х. и е пряко
свързана със съществуващите между страните разногласия относно ремонта на
ресторанта, чиито наем деляли като съсобственици Е.Х. и А.Х.. Св. И. лично е
връчила писмо до наемателите на ресторанта, подписано от молителя Е.Х., в което
се съдържал срок за извършване на този ремонт и при неосъществяването му – изявление
на молителя наемателите да освободят помещението. Този документ, както е посочила
и самата св. И., не е бил подписан от ответника, тъй като същият не бил
съгласен с това ремонта да се извършва за сметка на наемателите. Следователно,
св. И. е ангажирана с охрана на интересите на страната, в чиято полза е
свидетелствала по делото. Същевременно уточненията, които е направила св. Г.
относно това, че за да стигне някой до жилищната сграда задължително следва да мине
през ресторанта; че трябва да премине през две заключени железни врати и, че на
11.09.2019 г. никой не е посещавал страните, разколебава достоверността и
безпристрастността на показанията на св. Б. И.. В подобна хипотеза – при
съществени противоречия в показанията на свидетелите първоинстанционният съд съд е следвало
да ги изясни (съгласно чл. 174 ГПК
да извърши очна ставка между свидетелите)
и
това е особено нужно, когато за спорните обстоятелства съществуват единствено
гласни доказателства, а те са противоречиви. Съдът е длъжен да обезпечи
установяването на истината (чл. 10 ГПК),
както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК).
Въззивният съд намира, че показанията на св. И. са
негодни да установят фактите, за които са допуснати.
Като е
кредитирал неправилно свидетелските показания на Б. И., първоинстанционният съд
е допуснал нарушение на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и е приел за доказани
факти, които не са установени пълно и главно в процеса от страната, чиято е
била доказателствената тежест за това – молителят Е.Х..
От друга страна,
опора на извода за доказаност на молбата за защита не би могла да бъде и
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Същата, при събрани гласни доказателствени
средства, не може да се цени изолирано и да съставлява сама по себе си годно
доказателствено средство, предвид конкретиката на случая. Доказателственият
материал по делото следва да допълва, подкрепя или конкретизира декларираното
от лицето, търсещо съдебна защита – т. е. да кореспондира
изцяло с представената декларация, но при наличие на свидетелски показания,
които оборват заявеното в декларацията, не би могло да се приложи правилото на
чл. 13, ал. 3 ЗЗДН.
Съобразно тези мотиви, въззивният съд намира, че описаните действия в молбата за защита, които следва да изпълват
фактическия състав по чл. 2, ал. 1 и ал.
2 ЗЗДН, не са установени пълно и главно от въззивника - молител Е.И.Х.. Твърденият акт на домашно насилие на 11.09.2019
г. е останал недоказан по време, място, начин на извършване и авторство, а за съда недоказаният факт е неосъществил се
факт - аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.
Поради несъвпадане на изводите на първата инстанция
и на въззивната инстанция, обжалваното
решение, с което е издадена заповед за защита по ЗЗДН в полза на Е.И.Х.
срещу въззивника А.П.Х., с наложената защитна мярка, вкл. относно
предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложената глоба,
държавната такса и разноските, е
неправилно и следва да се отмени изцяло, а молбата за защита по ЗЗДН – да се
остави без уважение. При това
положение, се явява неоснователна въззивната жалба на въззивника - молител Е.Х.
– мерки за защита съдът постановява само при издадена заповед за съдебна
защита.
По разноските.
Предвид изхода на делото, Е.И.Х. дължи държавна
такса за въззивната си жалба в размер на
12.50 лева, както и за въззивната жалба на ответника – също в размер на 12.50
лева, и двете държавни такси - по сметка на Софийския градски съд. Е.Х. дължи
държавна такса и за молбата си за защита
по ЗЗДН в размер на 25.00 лева - арг. от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 18, ал. 1,
вр. чл. 16 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК,
която следва да заплати по сметка на Софийски градски съд.
Въззивникът А.Х. е претендирал присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции. Предвид изхода на спора такива му се
следват по делото. От договор за правна защита и съдействие (на л. 28 от първоинстанционното дело), който е годен да служи като разписка е видно,
че договореното и заплатено на пълномощника на страната адвокатско
възнаграждение е в размер на 450.00 лева, платени в брой. Понесени са и съдебно
- деловодни разноски в размер на 5.00 лева за съдебно удостоверение (л. 57 от първ. дело). Общо
разноските за първата инстанция, съобразно с доказателствата за понасянето им и
представения списък по чл. 80 ГПК, възлизат на сумата от 455.00 лева. За
въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие е
договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 450.00 лева.
Възражението за прекомерност на това възнаграждение е неоснователно, предвид
обстоятелството, че хонорарът е близко до минимума от 400.00 лева, установен с
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Предвид изхода на делото на въззивника – молител
Е.И.Х. не се следват разноски за въззивната инстанция. За първоинстанционното
разглеждане на делото претенция за разноски не е заявена от тази страна и
въззивният съд не дължи произнасяне.
Така мотивиран, на
основание чл. 17
ал. 5, изр. 1, предл. 2 ЗЗДН, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 59836 от 06.03.2020 г., постановено по гр. дело № 53250 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 92-ри състав, в
частите,
в които е издадена заповед по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН с наложената защитна мярка и
предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложена е на А.П.Х.
глоба в размер на 200.00 лева и А.П.Х. е осъден да заплати на Софийския районен
съд държавна такса от 25.00 лева, и е оставено без уважение искането на А.П.Х.
за присъждане на разноски в производството, и вместо него ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 8000565 от
18.09.2019 г., подадена от Е.И.Х., ЕГН **********, за издаване на
заповед за съдебна защита срещу А.П.Х., ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА в полза на Е.И.Х., с която на ответника А.П.Х.
да бъдат наложени мерки по чл. 5 ЗЗДН.
ОСЪЖДА
Е.И.Х., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд,
държавна такса в общ размер на сумата от 50.00 лева (петдесет лева), от които: 25.00 лева държавна такса по въззивните жалби и
25.00 лева държавна такса по молбата за защита.
ОСЪЖДА Е.И.Х., ЕГН **********, да заплати на А.П.Х., ЕГН **********, сумата от общо 905.00 лева – разноски за двете съдебни инстанции.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
на Е.И.Х. за присъждане
на разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.