№ 207
гр. Варна, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20253100500056 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е въззивно и е образувано по въззивна жалба от Д. Г. П.,
чрез адв. Б. (ВАК) против Решение № 4316 от 02.12.2024 година, постановено
по гр.дело № 1093/2024 година, с което ВРС е отхвърлил предявените от Д. Г.
П., ЕГН ********** против М. Г. М., ЕГН ********** и Е. М. М., ЕГН
**********, субективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за
осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 20 000
/двадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили вследствие на причинени на 05.06.2016 г. телесни повреди –
престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, установено с
влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС, ведно със
законната лихва върху горната сума, считано от 05.06.2016 г. до
окончателното й изплащане.
Съобразно отразеното във въззивната жалба решението се явява
неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че съдът неправилно е възприел и
интерпретирал фактическата обстановка, като на тази основа и самия акт се
явява необоснован. Излага се, че давността следва да започне протичане от
1
привличането в качеството на обвиняем на лицата, осъществили
престъплението, като за целта се цитира и ТР № 5 от 2006 година на ВКС. В
заключение, се цитира също така и допълнителна съдебна практика, и се
настоява съдът да отмени атакувания съдебен акт, и да уважи претенциите.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от страна на М. Г. М. и Е.
М. М., чрез адв. Р. (ВАК), с които се излагат аргументи против въззивната
жалба и в подкрепа на вече постановения съдебен акт. По същество искането е
съдът да потвърди решението.
Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.
В съдебно заседание по делото въззивника е редовно призован, не се
явява, не се представлява. Постъпило е писмено становище от страна на адв.
Б. – негов процесуален представител, с което се излага становище по хода на
делото и на спора.
Въззиваемите страни, редовно призовани, не се явяват, представляват се
от адв. Р. (ВАК), която моли съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и
застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:
В исковата си молба пред ВРС, ищеца Д. Г. П. е заявил, че на 05.06.2016
година ответниците М. Г. М. и Е. М. М. го нападнали пред двора на дома му в
гр. Варна и му нанесли побой с юмруци и ритници. В резултат на тези
действия се установило счупване на долната челюст на пострадалия в
областта на двата долночелюстни ъгъла, като за периода от 07.06.2016 година
до 10.06.2016 година той е бил хоспитализиран в КЛЧХ към УМБАЛ „Света
Марина“ ЕАД. Вследствие на побоя му били причинени и следните
травматични увреждания: мораво кръвонасядане с неправилна форма и
диаметър около 3 см по долния клепач лявото око, разляти болезнени
подутини в областта на двете бузи и двата долночелюстни ъгъла, дълбоки
червеникави ожулвания с диаметър около 2 см по предната повърхност на
двете колена, ивичесто ожулване с ширина 1 см и дължина 4 см по
страничната повърхност на лявата мишница. Сочи, че счупването на долната
челюст съставлява средна телесна повреда, а останалите увреждания са
обусловили болка и страдание. Ищецът е посочил още, че с влязла в сила
присъда по НОХД № 2628/2020 г. на ВРС ответниците били признати за
виновни в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2 НК и твърди, че на
09.10.2020 година е предявил граждански иск за обезщетяване на
претърпените вследствие на престъплението неимуществени вреди в рамките
на наказателния процес, но същият не бил приет за съвместно разглеждане от
съда. Приема, че търпи морални болки и страдания от деянието, за които не е
обезщетен и моли съдът да осъди ответниците да му заплатят солидарно
сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лева - представляваща обезщетение за
2
неимуществени вреди, настъпили вследствие на причинени на 05.06.2016 г.
телесни повреди – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК,
установено с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС,
ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 05.06.2016 г. до
окончателното й изплащане.
От фактическа страна е било установено, че с присъда по НОХД №
2628/2020 година, по описа на ВРС ответниците М. Г. М. и Е. М. М. са
признати за виновни в това, че на 05.06.2016 година, в гр. Варна, в съучастие
като съизвършители, са причинили на ищеца Д. Г. П. средна телесна повреда,
изразяваща се в двустранно счупване на долната челюст в областта на двата
долночелюстни ъгъла, което е обусловило трайно 2 затруднение във
функцията на дъвчене и функцията на говора за период не по - малък от 2-3
месеца – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
За да приеме недължимостта на търсената сума, ВРС е уважил
възражението за изтекла давност, като се е позовал именно на нея.
Виждането на въззивния съд е следното:
Наказателно-процесуалноправният институт на гражданския иск е
създаден в изпълнение на задължението на държавата към гражданите да им
осигури най-пряк път на защита при увредени имуществени и неимуществени
интереси, които не са следствие от възникнали в гражданския оборот при
сделки, неоснователно обогатяване и деликт облигационни отношения, а са
причинени в резултат на извършено престъпно посегателство. Когато
вътрешният ред осигурява на пострадалите правно средство за компенсация,
като предявяването на иск с конституиране като граждански ищец, държавата
е длъжна да следи те да се ползват от основополагащите гаранции на чл. 6, § 1
КЗПЧОС /делото Анагностопулос срещу Гърция, номер 54589/00, пар. 31 и
32, 3-ти април 2003 година, делото Гусис срещу Гърция, номер 8863/03, пар.
34 и 35, 29-ти март 2007 г., делото Динчев срещу България, номер 23057/03,
пар. 31, 41 и 48, 22-ри януари 2009 г., делото Атанасова срещу България,
номер ц, § 40, 2-ри октомври 2008 г. /.
Съгласно чл. 110 от ЗЗД, общата давност е петгодишна, като тя започва
да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. При вземане,
възникнало на основание деликт, в ЗЗД са уредени две хипотези - в първата от
тях, вземането става изискуемо от момента на извършване на деликта, когато
извършителят е известен. При тази хипотеза, откриването на дееца съвпада с
настъпване на деликта. Във втората хипотеза, деликтът е осъществен, но
вземането не е станало изискуемо оттогава, а става изискуемо от момента на
откриване на дееца - чл. 110 ЗЗД, вр. чл. 114, ал. 3 ЗЗД.
3
В конкретния случай и това е видно от данните по делото, ищеца е знаел
кои са извършителите и е съвсем конкретно е посочил същите в разпита си от
26.07.2017 година /вж.л.135,том.1/, както и в последващите си разпити. Става
ясно още, че той и извършителите, макар да не са съседи, живеят в един
жилищен комплекс и се познават. Ето защо съвсем правилно ВРС е приел, че
давността протича от датата на осъществяване на деликта.
По отношение на направените възражения за спиране и прекъсване на
давността от страна на ищците, ВРС правилно е приел, че воденето на
наказателно производство срещу деликвентите не спира давността, както и че
давността не е спряна, нито прекъсната и с предявяване на граждански искове
в наказателното производство. Това е така, защото макар и предявен на
09.10.2020 година /вж.том.1, л.121 НОХД/, гражданския иск е бил отхвърлен
/вж.133/.Именно, поради неприемането им за разглеждане в наказателното
производство, гражданските искове не са били разглеждани и по тях няма
произнасяне по същество в наказателното производство. Изричното
неприемане на гражданските искове в наказателното производство е станало
известно на ищците и на техния пълномощник адвокат Б. още на 30.03.2021
година и при липсата на каквито и да е процесуални действия по тези искове,
няма основание да се предполага, че те са очаквали неприетите им искове да
бъдат разгледани от наказателния съд в по-късен момент, т. е. при знанието, че
гражданските искове няма да бъдат разгледани в наказателното производство
и достатъчният срок до изтичане на давността, в който е можело да бъдат
предявени пред гражданския съд, не приема за основателни оплакванията на
ищеца за лишаването му от ефективно средство за защита във въззивната
жалба. С предявяването на гражданските искове, но неприемането им за
разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за
прекъсната. Това е така, тъй като съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, давността не се
счита прекъсната ако искът не бъде уважен. Това следва на още по-голямо
основание и в случаите, при които предявеният в наказателния процес
граждански иск въобще не е бил приет за разглеждане. Давността не е и
спряна съгласно чл. 115 б. "ж" от ЗЗД, тъй като ако не е предявен граждански
иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното
производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна
присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия
за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната
4
давност като в тези случаи съдът се е позовал и на задължителна съдебна
практика. При така установената по делото фактическа и правна обстановка
ВОС приема, че установеният начален момент, от който тече погасителната
давност е считано от 05.06.2016 година, петгодишният давностен срок е
изтекъл на 05.06.2021 година, а исковата молба, по която е образувано
настоящото дело, е подадена в съда на 29.01.2024 година, т. е. след изтичане на
погасителната давност, поради което исковете по чл. 45 от ЗЗД , като погасени
по давност, правилно са били отхвърлени. В тази връзка ВОС се позовава и на
разрешенията, дадени в т. 2 на ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005
г. на ОСГТК на ВКС, както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения
на ВКС. Така съдът приема, че началният момент, от който е започнал да тече
давностният срок по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД това е датата на деликта.
В тази връзка ВОС приема за неоснователни съображенията на
процесуалния представител на ищците, че началото на давността е от
привличането в качеството на обвиняеми на ответниците, тъй като
гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с
наказателното производство, защото за завеждането на гражданския иск не е
необходимо деецът да е бил осъден с присъда, както и че е без значение
изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми, наред с
първоначалните - настоящи ответници по делото или прекратяването на
наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите, по отношение
на които не се претендират вреди от деликта. Отделно от горното, давността
не е и спряна съгласно чл. 115 б. "ж" от ЗЗД, тъй като, ако не е предявен
граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в
съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила
осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на
пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на
погасителната давност. Ето защо, като съобрази всичко изложено до тук,
настоящата съдебна инстанция приема, че решението се явява правилно.
От друга страна, съобрази, че макар да е представен Списък по чл.80 от
ГПК, то реално отсъстват доказателства, че въззиваемите са извършили
разноски в размер на 2 000 лева. По тези съображения следва да бъде
отклонено искането за присъждане на разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4316 от 02.12.2024 година, постановено
по гр.дело № 1093/2024 година, по описа на ВРС, осемнадесети състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред състав на Върховен
Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от съобщаването на
страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6