Решение по к. адм. дело №1625/2025 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалня кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по подадени две касационни жалби:

Първата касационна жалба е на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) чрез ст. юрисконсулт Т. Ч., срещу Решение № 4181/08.05.2025 г., постановено по адм. дело № 1161/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на Р. И. Р., с [ЕГН], обезщетение в размер на 1 500 лв., ведно със законната лихва считано от 04.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди през периода от 31.05.2019 г. до 04.09.2019 г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС за изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Ареста на [улица]в [населено място].

Този касатор твърди неправилност на първоинстанционното решение, поради необоснованост – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, не са установени по безспорен начин вредата, бездействието от страна на администрацията, както и причинната връзка, поради което няма основание за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на ГДИН. Счита, че по отношение престоя на ищеца Р. Р. в ареста, са били изпълнени всички изисквания за осигуряване на подходящи условия, като от съда не е отчетено, че поради краткия престой, кумулативното въздействие на условията не е в състояние да доведе до приетите от съда резултати – увреждане на психическото и физическо здраве и уронване човешкото достойнство на Р.. Касаторът намира, че не е доказано настъпването на реални вреди, което е било в тежест на ищеца, поради това липсва съществен елемент от фактическия състав по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). В тази връзка твърди, че съдът е извършил субективна преценка за тяхното настъпване, което е съществен порок на решението. Не на последно място този касатор счита, че присъденото обезщетение за период от 97 дни се явява прекомерно завишено. Съдът е пропуснал да се произнесе по възражението за изтекла погасителна давност. В заключение сочи, че не липсват предпоставките за ангажиране отговорността на ГДИН, тъй като не е прието, че е налице незаконосъобразно бездействие на администрацията, доколкото и от страна на ищеца не е поискано установяването му. По изложените съображения се иска отмяна на решението в осъдителната част и решаване на спора по същество с отхвърляне на иска.

Ответникът по касационната жалба на ГДИН – Р. И. Р., в писмен отговор чрез процесуалния си представител адв. М. Д., изразява становище за нейната неоснователност. Намира, че изложените от самия Р. в касационната му жалба доводи оборват твърдението на касатора ГДИН за неправилност на съдебното решение. Сочи, че релевантно за определянето на справедливо обезщетение е разбирането на ЕСПЧ, намерило израз в решение по делото [Наименование], че преценката по отношение размера на обезщетението следва да бъде предоставена на националните органи като се извършва по начин, съответстващ на собствената им правна система и традиции, и да отчита стандарта на живот в съответната държава. Иска жалбата да бъде оставена без уважение.

Втората касационна жалба е подадена от Р. И. Р., чрез адв. М. Д., срещу горепосоченото решение на АС – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен иска за разликата [рег. номер]. до пълния му размер от 25 000 лв., както и иска за присъждане на законната лихва върху присъдената главница, в частта му, за периода от 31.05.2019 г. до 03.09.2019 г. вкл.

Този касатор твърди, че в обжалваната от него част, решението на АС – Пловдив е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон , при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно фактическата обстановка по спора. В подкрепа на твърдението си за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила сочи, че съдът неправилно не е отказал назначаването на три съдебни експертизи, като единствено средство за доказване на действителните битови и санитарни условия в ареста и тяхното несъответствие с изискванията на закона, характеристиките на заболяването на Р. Р. и мерките за овладяване и поддържане на състоянието му, както и на психологическите последици за ищеца в резултат на условията, които имат пряко отношение към размера на претендираното обезщетение. Сочи, че съдът е формирал изводите си по тези въпроси на база едностранно изготвени документи от ответника, който е заинтересован, което създава съмнения в безпристрастността на съда, като не са изложени мотиви, не са обсъдени свидетелските показания, не е обсъдено психологическото състояние на ищеца Р.. Сочи, че съдът не е взел предвид всички изложени в исковата молба обстоятелства относно неблагоприятните условия в Арест – [населено място] (на [улица]), относно медицинското му състояние и тяхното съвкупно отражение върху него, включително какво психологическо въздействие са имали, в която връзка необосновано не е допуснал исканите съдебни експертизи. Счита, че това е в нарушение на практиката на ЕСПЧ. Също в нарушение на съдебната практика на националните съдилища и на тази на ЕСПЧ, касаторът сочи, че съдът не е изложил собствени и съществени мотиви, което е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага конкретни обстоятелства, по които твърди, че съдът не е взел отношение.

В подкрепа на твърдението си за нарушение на материалния закон, този касатор сочи, че изводът на АС – Пловдив, че битовите условия отговарят на изискванията на чл. 43, ал. 2 ЗИНЗС и Правилника за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС), се базира изключително на становището на ответната страна от 09.08.2024 г., което представлява изготвен от заинтересована от изхода на спора страна. Счита, че съдът не е взел предвид обективни критерии при формиране на извода си какъв е справедливият размер на обезщетението, присъдено на Р., като поради липсата на изследване на съвкупното въздействие на конкретните условия, при които Р. е престоявал в Арест – [населено място], не е отчетена интензивността на понесените от ищеца физически болки и страдания, силния психически стрес и унижение, които надминават обичайните отрицателни преживявания, съпътстващи изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“, в продължителен период от време, в който ищецът е бил подложен на нечовешко третиране. Сочи, че въпреки обективните данни за особеното генетично заболяване на Р. – синдром на Жилбер, симптомите на което се обострят при силен стрес и неподходящ хранителен режим, съдът се е задоволил единствено да посочи че този синдром не се приема за заболяване, което да налага лечение или наблюдение, като не е кредитирал свидетелските показания в тази връзка. Счита, че съдът е допуснал нарушение и на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и чл. 8, чл. 9 и чл. 10 АПК, поради липса на мотиви и несъобразяване с принципа за процесуална равнопоставеност, тъй като е отказал да допусне исканите от ищеца експертизи.

В подкрепа на твърдението си за необоснованост на решението, касаторът сочи, че в съвкупност допуснатите от съда съдопроизводствени нарушения и неправилното приложение на материалния закон са се отразили на фактическата обстановка, която е непълно и некоректно установена от съда, а оттам същият е формирал неправилни изводи, което води до необоснованост на решението му.

По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение в обжалваната част и присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер от 25 000 лв., ведно със законната лихва от 31.05.2019 г., когато ищецът Р. е задържан в ареста до датата на окончателното изплащане на обезщетението. Претендират се и разноски за двете съдебни инстанции.

Този касатор прави и доказателствени искания за назначаване на съдебно-медицинска експертиза с вещо лице хепатолог, съдебно-психологична експертиза с вещо лице психолог, и съдебна експертиза с вещо лице по специалност: медицина – социална хигиена и организация на здравеопазването, хигиена на труда.

Ответникът по тази касационна жалба – ГДИН, не взема отношение.

В съдебно заседание касаторът и ответник по касационната жалба на Р. Р. – ГДИН, не изпраща представител.

В съдебно заседание касаторът и ответник по касационната жалба на ГДИН – Р. Р. не се явява и не се представлява. В постъпила допълнително молба от процесуалния му представител адв. М. Д. не се възразява на делото да бъде даден ход в тяхно отсъствие, поддържа се касационната жалба по изложените в нея съображения и доказателствените искания, както и искането за отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество с уважаване на иска до пълния му размер. Представя списък на разноските, ведно с доказателства за изплащането на адвокатското възнаграждение, в подкрепа на претенцията си за разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, за неоснователност на жалбите и правилност на съдебното решение.

Административен съд – Пловдив, ХХІІІ касационен състав, намира касационните жалби за процесуално допустима, като подадени в срок и от надлежно легитимирани страни. Разгледани по същество, на посочените в тях основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същите за неоснователни по следните съображения:

Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС, по иск с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, предявен от Р. И. Р., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва считано от 31.05.2019 г., когато ищецът е задържан в Ареста на [улица]в [населено място] (Арест – [населено място]), до датата на окончателното изплащане на обезщетението, за претърпени от него неимуществени вреди, за периода от 31.05.2019 г. до 04.09.2019 г. (общо 97 дни), при престоя му в ареста, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС за изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ през посочения период. Конкретните оплаквания на ищеца, обобщено се свеждат до: - Липса на достатъчно жилищна площ; - Бил настанен с двама чужденци; - Липса на достатъчно дневна светлина, тъй като стъклата на прозорците били боядисани в бяло; - Липса на вентилация, достатъчно свеж въздух, недобра циркулация на въздуха и охлаждане през лятото, водещо до повишаване на температурата в помещението около и над 40 градуса, поради отваряемост на прозорците с просвет в горната страна не повече от 10 см.; - Недостатъчно изкуствено осветление, което се контролирало от надзирателите; - Стари, мръсни и крайно неудобни дюшеци; - Поради наличието на заварени и циментирани решетки пред прозорците, почистването на стъклата и первазите било невъзможно, което е довело до напластяване на прах върху тях с години, съответно нивото на запрашеност в килията било много високо; - Липса на самостоятелно обособена (преградена) тоалетна в килията – тоалетната в килията, в която пребивавал ищецът, разполагала само с клекало, разположено на метър от неговото легло, а това водело до непоносима миризма; - Наличие на мухъл, дървеници и хлебарки в килията; - Допуснато от ответника денонощно тютюнопушене в килията, водещо до непоносима миризма; - Липса на климатична система в килията, водещо до задържане на застоял въздух; - Липса на топла вода в килията; - Лошо състояние на банята (неподдържана и мръсна), която била обща за всички арестанти и се ползвала два пъти в седмицата за общо 30 минути от четирима арестанти, а често и само веднъж; - Разходката на открито била с продължителност само 1 час, което било крайно недостатъчно за ефективна физическа активност, арестантите се разхождали не в двора на ареста, а в стая, която се намирала на покрива, била с площ около 20 кв. м., в нея се намирали хората от общо четири килии, в стаята било горещо и задушно; - В ареста не се организирали социални мероприятия. Контактите на арестантите с близки и роднини по телефона били ограничени. Свижданията с близки били два пъти месечно в стая от 15 м², в която се събирали до 15 души за 45 минути и то в присъствието на надзирател, което ги лишавало от възможността за уединение; - Недостатъчно количество и лошо качество на храната, липса на разнообразие в менюто – ищецът отслабнал 11 кг.; - Липса на достатъчна мебелировка – една малка маса с размери 0,50 см на 0,50 см и един стол; - Влошаване на здравословното му състояние - обостряне на симптомите на хроничното му заболяване „синдром на Жилбер“, тъй като не му е предоставена адекватна медицинска помощ и обслужване; - Обработван му е счупен зъб без упойка; - Поставена му е ваксина (манту) без негово съгласие; - Не му е осигурена необходимата диетична храна във връзка със заболяването му „синдром на Жилбер“.

С оглед обстоятелствата изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства, изяснил е фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи. Съдът се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба твърдения.

Противно на твърдението на касатора ГДИН, съдът се е произнесъл по възражението му за изтекла [възраст] давност. Доколкото е установено, че ищецът Р. е пребивавал в Арест – [населено място] в посочения в исковата молба период – от 31.05.2019 г. до 04.09.2019 г., когато е било освободен, съдът правилно сочи, че давността изтича на 31.05.2019 г., на която дата е заведена и исковата молба на Р. или това е станало преди изтичане на давностния срок.

В обжалваното съдебно решение са изложени подробни мотиви по отношение направените от ищеца оплаквания в подкрепа на твърдението му за неблагоприятните условия, в които е бил поставен за времето на изтърпяване на МНО „задържане под стража“.

Така, след установяване кои лица са били настанявани едновременно с ищеца в исковия период в спално помещение № 10, етаж № 6, в което Р. е бил настанен през цялото време на престоя си в Арест – [населено място], съдът е формирал извод, че не е налице нарушение на чл. чл. 246, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, който изисква при разпределението на обвиняемите и подсъдимите, отделно настаняване на лицата, които не са български граждани от останалите. Всички лица, които са били настанени по време на периода на пребиваване на Р. в ареста, са били български граждани.

Съдът е приел за недоказано оплакването на Р. за стари, мръсни и крайно неудобни дюшеци (в тази връзка от негова страна не са ангажирани доказателства за болки или страдания, нито са установени противопоказания при извършваните прегледи, които да налагат ползването на топ матрак или възглавница), недостатъчно изкуствено осветление (съдът е установил, че осветлението на килиите е изпълнено с 2 бр. крушки с LED - светлина по 15 W, което е напълно достатъчно с оглед площта на спалното помещение от около 16 ²), запрашеност в килията (в тази връзка съдът е приел, че в подкрепа на оплакването на ищеца не са ангажирани никакви доказателства, включително свидетелски показания, което е достатъчно да се приемат за неоснователни), както и за денонощно тютюнопушене в нея (при установени данни за употреба от страна на самия ищец и липса на отправено искане да бъде преместен в килия за непушачи). По отношение оплакванията за неосигуряването на климатична система в помещението, в което е пребивавал ищецът, както на течаща топла вода в него, съдът е посочил, че за ответника не съществува законово задължение за осигуряване на такива условия. Установено е било съответствие на спалното помещение № 10, с площ около 16 м² и неговото обзавеждане с чл. 21, ал. 1 ППЗИНЗС, в частта й за обзавеждането на спалните помещения, поради което оплакването в тази връзка е прието за неоснователно. Доколкото поддържането на хигиената в спалните и общите помещения е задължение на самите задържани лица, съдът е изключил възможността да бъде ангажирана отговорността на ответника за лоши хигиенни условия в банята.

Съдът не е установил незаконосъобразно действие и/или бездействие от страна на длъжностни лица на ответника във връзка с оплакванията на ищеца за продължителността на престоя на открито и свижданията, тъй като същите са били съобразени с разпоредбата на чл. 86, ал. 1 т. 1 и т. 2 във връзка с чл. 240 ЗИНЗС, според която лишените от свобода имат право на престой на открито не по-малко от един час на ден и свиждания не по-малко от два пъти месечно.

Отхвърлил е като неоснователно и твърдението на ищеца, че са били ограничени контактите му по телефона с близките му – противно на тези твърдения, от страна на администрацията на Арест – [населено място] са му разрешавани дори извънредни разговори. Все в този ред, за неоснователни са приети и твърденията на Р. по отношение условията за провеждане на свижданията – недостатъчно по площ помещение, в което се събират много хора и с постоянно присъствие на надзирател, което пречи на уединението. Съдът е основал извода си освен на изготвеното от ответника становище, но и с оглед изложените в Доклад на Националния превантивен механизъм за проверка в Арест „Г. М. Д.“ в [населено място], в периода месец юни 2017 г., извършена по Заповед № РД-08-23 от 02.06.2017 г. на Омбудсмана на [държава].

За неоснователни са приети и оплакванията на ищеца във връзка с наличието на инсекти (дървеници и хлебарки) в помещенията на ареста. Съдът е приел, че този факт не се оспорва от ответника и се потвърждава от свидетелските показания, но именно поради него от страна на за администрацията са предприемани редовни действия по обработване на засегнатите площи с подходящи препарати (т.нар. ДДД обработки – дезинсекция, дезинфекция и дератизация), което изключва незаконосъобразно бездействие на администрацията, следователно не е налице основание за ангажиране на отговорността й.

Подробно и с нужното внимание от страна на съда са обсъдени всички събрани доказателства по делото във връзка с оплакванията на ищеца за липса на адекватно медицинско обслужване, включително обработване на счупения му зъб без упойка и поставянето му на ваксина (манту) без негово съгласие. Като е анализирал относимата към задължението на администрацията на местата за лишаване от свобода за осигуряване на достъпна медицинска помощ ползване на медицинско обслужване, съдът е достигнал до извода, че за да е налице незаконосъобразно действие или бездействие в тази връзка, трябва да се докаже или отказ от страна на ответника да бъде осигурен достъп до медицинска помощ на съответния лишен от свобода, или отказ да бъде предоставена медицинска помощ (чрез медицинските центрове и специализираните болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода), или предоставената такава (отново в медицинските центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода) да е осъществена в нарушение на принципите възведени в чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето (ЗЗдр), а по делото не са доказани такива хипотези. Съдът е установил, че в рамките на процесния период на Р. са извършвани необходимите изследвания и прегледи, и системно е получавал лекарства. С оглед обективно установеното чрез лабораторно изследване състояние на повишен билирубин (симптом на синдрома на Жилбер, от който ищецът твърди, че страда) след постъпването на лицето в Арест – [населено място], му е предписан и подходящ, укрепващ чернодробните клетки препарат (Карсил). Съдът не е установил и на Р. да е отказвано както посещение, така и лечение при зъболекар, опровергано е и твърдението му, че е проведено дентално лечение без приложена упойка, доколкото от снетата и отразена в медицинските документи анамнеза се установява, че третираният зъб е бил с вече умъртвени корени; за проведената специфична специфична проба за наличие на антитела към туберкулоза („Манту“), която не представлява ваксинация, ищецът не е имал никакви противопоказания. Подробно обсъдените доказателства са довели до формирането на правилен извод, че медицинската помощ осигурена от ответника и оказана на ищеца през процесния период от време е осъществена в съответствие с принципите залегнали в чл. 81, ал. 2 ЗЗдр на своевременност, достатъчност и качество, на равнопоставеност при оказване на медицинската помощ, на сътрудничество, последователност и координираност на дейностите между лечебните заведения и на зачитане правата на пациента. Подробно са обсъдени и оплакванията на ищеца във връзка с установения за него „Синдром на Жилбер“, медицинските обяснения за който сочат, че това не е заболяване, а клинична находка, показател за повишеното количество на билирубин в кръвта, и се дължи на безобиден генетичен дефект. Доколкото почти непосредствено след постъпването на ищеца в ареста от клинично изследван са установени повишени нива на билирубин в кръвта, то съдът правилно е заключил, с оглед данните, че проявление на симптоми на синдрома се отключват при по-високи нива на стрес, че това се дължи на преживяното от самия факт на ареста и задържането на Р., а не на престоя му в исковия период в следствения арест.

Доколкото въведената в чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС оборима законова презумпция се отнася до настъпването на неимуществените вреди при доказаност на наличието на неблагоприятни условия, в които е поставен ищецът при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или мярката за неотклонение задържане под стража, то съдът е приел, че при липсата на доказано осъществяване на изложените от Р. факти по отношение обсъдените и отхвърлени като неоснователни оплаквания, презумпцията не може да бъде приложена.

В друга част оплакванията на ищеца Р. са приети за основателни.

Установено е по делото, че всяко арестно помещение разполага със собствен санитарен възел с непрекъснат достъп до течаща вода, с чешма, мивка и тоалетен блок, отделен от същинската част на килията с преграда висока около 120 см. Тъй като санитарното помещение не е закрито изцяло, с цел осигуряването на възможност за непрекъснато наблюдение от страна на надзорно-охранителния състав, то съдът е приел за доказано твърдението на ищеца, не е било възможно извършване на личен тоалет в уединение. Посочил е, че съгласно чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Независимо, че формално изискването е изпълнено, е налице нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, тъй като от страна на администрацията не е осигурено хуманно и неунизително за човешкото достойнство отношение при облекчаването на естествените нужди. Ползването на санитарен възел в присъствието на останалите, настанени в килията лица, и под наблюдението на надзорно-охранителния състав, представлява именно унизително за достойнството на човек третиране, което е предпоставка за изпитването на негативни усещания.

Основателно е прието и оплакването на ищеца по отношение липсата на възможност за двигателна активност. В тази връзка съдът подробно е обсъдил наличните по делото данни за графика на престоя, мястото, на което задържаните лица са извеждани (обособени помещения без самостоятелен покрив на върха на сградата, с монтирани отгоре поликарбонатни плоскости за защита от лошо време), броя на лицата, пребиваващи в Арест – [населено място] в исковия период, и като е дал вяра на свидетелските показания на св. Д., че едновременно са извеждани за престой на открито между 8-12 човека в едно помещение, е достигнал до извода, че на задържаните лица не е осигурявана достатъчно самостоятелна площ за провеждане на двигателна активност, нужна за поддържане на доброто им физическо състояние.

Твърдението на ищеца, че не му е осигурена достатъчно жилищна площ също е прието за основателно. В тази връзка съдът подробно е обсъдил представените по делото становище на ответника, Доклад на Националния превантивен механизъм за проверка в Арест „Г. М. Д.“ в [населено място], в периода месец юни 2017 г., извършена по Заповед № РД-08-23 от 02.06.2017 г. на Омбудсмана на [държава], взел е предвид броя на настанените едновременно с ищеца Р. лица, както и фактът, че в площта на санитарния възел се включва в площта на спалното помещение, в което ищецът е бил настанен. Анализът на доказателствата в тази връзка е обосновал извода на съда, че за всяко от общо четирите настанени в спалното помещение лица в исковия период, включително Р., е била налична жилищна площ под 4 м².

За доказано се приема и твърдението за липса на достатъчно дневна светлина, дължащо се на замъгляване на прозорците, както и че поради отваряемост на прозорците с просвет в горната страна не повече от 10 см, липсва достатъчно свеж въздух, налице е недобра циркулация на въздуха и охлаждане през лятото. Тези твърдения на ищеца са подкрепени с писмени доказателства (обща информация относно възможността за отваряне на прозорците в помещенията на ареста, предоставена от началник на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – София, но не и конкретно за спално помещение № 10) и веществени доказателствени средства (снимки на сградата) и се подкрепят от свидетелските показания на св. Д.. Посочено е, че в условията на пренаселеност липсата на естествена вентилация е още по-съществено отклонение от изискванията.

Във връзка с твърденията на ищеца за изключително незадоволително качество и количество на храната в ареста, както и неосигуряването му на необходимата диетична храна във връзка със заболяването му „синдром на Жилбер“, съдът е приел, че от страна на ответника не е проявена необходимата процесуална активност в изпълнение на дадените от съда конкретни указания за представяне на информация, която е от значение за правилното установяване на фактите по делото. На основание чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, с оглед неизпълнението от страна на ответника на указаното му съобразно разпределението на доказателствената тежест задължения за представяне на конкретни данни, както и при липса на каквито и да е данни за противното, съдът е приложил предвиденото в закона допускане, като е приел за установено, че административният орган не е изпълнил задължението си да осигури на Р. храна, достатъчна по химически и калориен състав съгласно таблици, утвърдени от министъра на правосъдието съгласувано с министъра на здравеопазването и министъра на финансите и съответна на здравословното ме състояние. Последното е в нарушение на 84, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС, като ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на МНО „задържане под стража“ по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС.

Така мотивиран и с оглед законовата презумпция по чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, първоинстанционният съд е приел, за установено от фактическа страна, че в периода 31.05.2019 г. до 04.09.2019 г., общо 97 дни, ищецът Р. е търпял заявените в исковата молба неимуществени вреди, в резултат на бездействие на администрацията на ответника да му осигури нормативно установените условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в частност тези оплаквания, за които е прието, че са основателни (шест на брой).

Размерът на следващото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди е определен от съда при съблюдаване изискването на чл. 52 ЗЗД, приложим по силата на препращащата норма на § 1 от ДР на ЗОДОВ. Съдът е посочил, че като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, размерът на обезщетението следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Взел е предвид, че за конкретния размер следва да бъдат взети предвид всички фактори, които са възприети като субсумиращи се под понятието неблагоприятни условия, и тяхното съвкупно въздействие върху увреденото лице, в рамките на претендирания размер на обезщетението.

Като е отчел въздействието на приетите за осъществени обстоятелства в периода на увреждането, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания на ищеца, икономическия стандарт в страната към момента на увреждането (минималната работна заплата през 2019 г. е 560 лв.), съдът е определил справедлив според него размер на обезщетението от 1 500 лева за престоя на ищеца Р. в Ареста на [улица]в [населено място], който най-точно и съответно да овъзмезди претърпените от него неимуществени вреди. Това е мотивирало съда да отхвърли иска за разликата от 1 500 лв. до пълния му размер от 25 000 лв. като неоснователен. В тази връзка за основателна е приета и акцесорната претенция за мораторна лихва, за която съдът е приел, че следва да се присъди от датата на преустановяване на незаконната дейност на ответната администрация, поставяща ищеца в неблагоприятни условия, а именно от 04.09.2019 г., когато същият е освободен. В останалата част, искът за присъждане на законната лихва върху присъдената главница, в частта му за периода от 31.05.2019 г. до 03.09.2019 г. вкл. е отхвърлен като неоснователен. Претенцията за съдебни разноски също е уважена съобразно уважената част от иска, ведно с платената от ищеца държавна такса.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на оспорения съдебен акт, направено и от двамата касатори.

Не се установяват и твърдените от касатора Р. съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото отказът да се извършат исканите от него експертизи нито е бил единственият доказателствен способ да докаже твърденията си, нито се установява немотивираност на постановения отказ. Напротив, в същото съдебно заседание, в което на ищеца са отказани тези доказателствени искания (съдебно заседание от 31.10.2024 г.), за което съдът е изложил ясни, конкретни и съответни на закона мотиви, по искане на ищеца са допуснати до разпит трима свидетели, а на свидетелските показания съдът е дал вяра и са ценени в съвкупност с останалите доказателствени средства при изясняване на обективната истина. Не може да бъде прието, че съдът е поставил страните в състояние на процесуална неравнопоставеност поради този отказ, от една страна, тъй като исканите от ищеца експертизи са свързани с установяване на факти, за които законът е въвел оборима презумпция, и от друга страна – поради липсата на проявена нужната процесуална активност от страна на ответника, съдът е приел за осъществени част от фактите, които ползват ищеца, дори и те да не са били доказани от негова страна.

Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Чл. 284, ал.5 ЗИНЗС въвежда оборимата презумпция за настъпване на неимуществени вреди в случаите по ал. 1.

В случая безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия, в които е пребивавал Р. за периода на задържането си в Арест – [населено място] от 97 дни. Това е така, тъй като по делото са доказани няколко от възможните хипотези на нарушение по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, а именно – недостатъчна жилищна площ, храна, включително подходяща за обективното състояние на ищеца при проява на симптомите на Синдром на Жилбер, проветряване, условия за двигателна активност, липса на самостоятелно обособено тоалетно помещение, което да предлага уединение при облекчаване на естествените нужди на тялото.

Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Всяко от установените от доказателствата по делото обстоятелства, обсъдени по-горе, несъмнено предпоставя нехуманно и унизително за човешкото достойнство отношение, както правилно е прието в обжалваното решение. В съвкупност тяхното въздействие е повишило интензитета на претърпените от ищеца вреди, което от своя страна е мотивирало съда да присъди съответно на техния характер и продължителността на изтърпяването им обезщетение. Неоснователни са в тази връзка доводите на касатора ГДИН, че престоят на Р. в Арест – [населено място] е с кратка продължителност, поради което кумулативното въздействие на установените за осъществени фактори, формиращи неблагоприятните условия, не е годно да доведе до увреждане на психическото и физическото здраве и уронване на човешкото достойнство на ищеца. Период от повече от три месеца не може да бъде окачествен като кратък, особено когато се касае за лишаване от свободата на придвижване и вземане на самостоятелни решения по отношение на личността, каквито последици са присъщи както на наложеното наказание лишаване от свобода, така и на мярката за неотклонение „задържане под стража“.

Неоснователни са и твърденията на касатора Р., че съдът не е обсъдил всички наведени от него оплаквания по отношение санитарно-битовите условия в Арест – [населено място]. Решението на първоинстанционния съд е конструирано по начин и с логическа последователност така, че да отговори на всички съществени за формираните решаващи изводи въпроси, основни сред които са именно установяването наличието или липсата на всеки от твърдените от ищеца факти, които водят до извода за нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС в някоя от възможните му хипотези. Противно на твърденията на касатора и ищец в първоинстанционното производство, съдът е обсъдил най-подробно именно оплакванията му за липса на адекватна на състоянието му медицинска грижа, а изложените в тази връзка мотиви категорично ги опровергават – за ищеца е положена медицинска грижа при ниво на стандарт, относимо за всички граждани на Република България, като са взети под внимание както дадените от него сведения за медицинското му състояние, така и обективно установените чрез медицински изследвания такива. Ищецът не е бил възпрепятстван да представи други доказателства, които да установят по-голям интензитет или значимост на проявения при него генетичен дефект (Синдром на Жилбер), от медицинското обяснение, че се касае за доброкачествено генетично състояние, което причинява леко повишаване на билирубина в кръвта поради проблем с преработката му от черния дроб, води до пожълтяване на кожата и бялото на очите (жълтеница) и може да бъде свързано с умора и главоболие, без това състояние да е свързано с други чернодробни заболявания. При все това, на ищеца е предписано и осигурено вземането на необходимите хранителни добавки за укрепване на чернодробните клетки, както и подходящ хранителен режим. В тази връзка именно от страна на съда и доколкото не е представена указаната с оглед доказателствената тежест информация от страна на ответника, е прието, че на Р. не е осигурена подходяща за състоянието му храна, в нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС.

Напълно неоснователни са и останалите твърдения на касатора Р., че съдът не е взел отношение по всички изложени от него обстоятелства (описани в касационната жалба като ключови аргументи) и не им е дал обоснован отговор. Фактическите си установявания съдът е обособил в първата част на решението, а във втората – последователно и методично, е дал обоснован отговор на наведените от Р. оплаквания, като е приел част от тях за основателни.

По отношение на размера на присъденото обезщетение, изводите на съда съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху Р. в периода на задържането му в Арест – [населено място]. Размерът на определеното от първата инстанция обезщетение е съобразено както с времевата продължителност на влиянието на всички фактори – а за целия период на престой те са се проявявали непрекъснато и с еднакъв интензитет - и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. При определяне на конкретния размер на обезщетението, съдът правилно е съобразил практиката на ЕСПЧ и принципа за справедливост.

Неоснователността на доводите на касатора Р. и доколкото настоящата инстанция приема, че размерът на обезщетението е правилно определен, води до извод за правилност на решението в частта, с която искът е отхвърлен. Противно на твърденията на този касатор, съдът правилно не е установил нарушение на задълженията на администрацията, под формата на действие или бездействие, по отношение приетите за неоснователни оплаквания на касатора. Изложените по-горе доводи на първоинстанционния съд в тази връзка се възприемат в пълнота от настоящата инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК се препраща към тях. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до правилни и обосновани изводи, които са подробни и задълбочени. Оспореното решение е постановено и при съобразяване с националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.

По изложените съображения касационните жалби са неоснователни, а обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора на страните не се следват разноски.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1-во АПК, Административен съд – Пловдив, ХХІІІ състав,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4181/08.05.2025 г., постановено по административно дело № 1161/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.