№ 3274
гр. София, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-13 СЪСТАВ, в публично заседание
на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Димитров
при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Росен Димитров Гражданско дело №
20211100108513 по описа за 2021 година
Производството е образувано по иск по иск с правно основание чл. 2в, ал.1, т. 2 ЗОДОВ,
предявен от М. К. Т., ЕГН ********** против ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 25 000 лв. /
стрес, притеснения, продължително състояние на несигурност, накърняване на човешкото
достойнство и др./ и имуществени в общ размер на сумата от 34 582.62 лв. ,
представляващи пропуснати ползи, от които: 15 030 лева от нереализирано право на
обезщетение по иск по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД, предмет на гр.д.№ 13755/2006 г. на СРС;
17 926.02 лева нереализирано право на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от
15 030 лева и 1626.60лева – невъзстановени, но заплатени съдебни разноски, които вреди са
претърпени вследствие на нарушения на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 14
ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, чл. 17, т. 1 ХОПЕС, чл. 40 ХОПЕС, чл. 41
ХОПЕС, чл. 47 ХОПЕС и чл. 55 ХОПЕС, допуснати с окончателни съдебни актове,
постановени по т.д.№ 1748/2015 г. на ВКС и ч.гр.д.№ 999/2016 г. на ВКС. Ищецът, на
основание чл. 86 ЗЗД, претендира и заплащане на мораторна лихва върху сумата от 25 000
лева, считано от 29.06.2016 г. до окончателното изплащане на вземането и върху главницата
от 15 030 лева, за периода от 30.06.2016 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се излагат твърдения, че ищецът М. Т. е бил страна по гр.д.№
6365/2005 г. на Районен съд – Варна, в последствие образувано по подсъдност пред СРС под
№ 13755/2006 г. Ответник по това съдебно производство е „БДЖ“ ЕАД, а исковете са за
неизпълнение на договорно задължение, както и деликтни – за ангажиране на
отговорността на „БДЖ“ ЕАД за влошени условия на ж.п. превоз, системни влакови
закъснения и липса на превозни удобства и транспортна сигурност. Исковете били
отхвърлени с Решение от 10.12.2007 г. по гр.д. № 13755/2006 г. на СРС. Ищецът подава
1
въззивна жалба, като пред СГС е образувано в.гр.д.№ 1404/2008 г. по описа на съда.
Междувременно е приет нов ГПК ( в сила от 01.03.2008 г. ), с който е внесена промяна в
текстовете, уреждащи достъпа до касационно правосъдие съобразно с цената на иска. Това
принуждава ищеца да увеличи размера на исковите си претенции и така да си осигури
евентуална възможност да атакува акта на въззивния съд пред ответника ВКС.
Ищецът сочи, на следващо място, че СГС върнал делото на първата инстанция заради
констатирани процесуални пропуски и друг състав на СРС постановил Решение от
14.08.2009 г., с което отхвърлил отново исковете срещу „БДЖ“ ЕАД като недоказани.
Ищецът отново подава въззивна жалба, по която е образувано въззивно дело по описа на
СГС. С решение от 30.01.2012 г. въззивният съд потвърждава първоинстанционния съдебен
акт.
Ищецът подава касационна жалба, като е образувано т.д. № 573/2012 г. по описа на
ВКС, I ТО. Постановено е Решение № 135 от 07.11.2013 г., с което е отменено въззивното
решение на СГС и делото е върнато със задължителни указания по приложението на закона
и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразена ново
постановявана съдебна практика, както и Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г по
тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
След новото връщане на делото е образувано в.гр.д.№ 15391/2013 г. по описа на СГС,
по което е постановено Решение № 16467 от 21.08.2014 г., с което е потвърдено
първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете. Ищецът подава касационна жалба
срещу това Решение, както и молба за допълването му. По тази молба е постановено
Допълнително Решение № 126 от 08.01.2015 г. по в.гр.д.№ 15391/2015 г. на СГС, с което
молбата за допълване е оставена без уважение. Ищецът Т. подава касационна жалба и срещу
това решение.
По така подадените две касационни жалби е образувано т.д. № 1748/2015 г. по описа
на II Т.О. на ВКС. След образуването му със ЗИД на ГПК, обн. ДВ, бр.50 от 03.07.2015 г., е
изменен ГПК – разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, касаеща достъпа до касация. Съставът на
ВКС с Определение № 51 от 19.02.2016 г. по т.д. № 1748/2015 г., приема, че делото е
търговско и предвид цената на исковете не подлежи на касационно обжалване, поради което
прекратява производството по делото. Ищецът подава частна жалба срещу преграждащото
Определение, по която е образувано ч.т.д. № 999/2016 г. по описа на I Т.О. на ВКС. С
Определение № 282 от 29.06.2016 г., е потвърдено обжалваното Определение, с което е
прекратено делото.
Ищецът подава и молба за отмяна – по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, на двете
определения на ВКС. Същата е оставена без уважение, като неоснователна.
В исковата молба се сочи, че ищецът подава жалба до ЕСПЧ, която с Определение от
15.09.2016 г. е обявена за недопустима. Ищецът подава и жалба до Европейската Комисия,
по която получава отговор, че е неоснователна, тъй като се касае за отношения между ищеца
като пътник и търговското дружество, като превозвач. Ищецът се обръща и към
европейския омбудсман за защита, но същият не бил компетентен да защити правата му.
2
Съобразно с описаните действия на ответника ВКС, поддържа, че е нарушено правото
му на справедлив съдебен процес в неговата пълнота. В резултат на осъществената
несъразмерна на общностното право правораздавателна функция и бидейки лишен от
възможността да получи окончателно произнасяне по съществото на правния си спор с
превозвача, ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди, чиято обезвреда
претендира в настоящото производство.
Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск ведно със
законните последици, както и направените по делото разноски.
В срока за писмен отговор след предоставената съгласно чл. 131 ГПК възможност,
ответникът ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД оспорва иска като неоснователен и
недоказан. Излага съображения за липса на предпоставките за ангажиране на отговорността
му, тъй като не е допуснато твърдяното съществено нарушение на норми на общностното
право. Сочи, че актовете на ВКС не са постановени в очевидно нарушение на разпоредба на
правото на ЕС и между тях и релевираните с исковата молба вреди няма причинна връзка.
Излага, че действията на съдебните състави при ВКС са в съответствие с националната
правна уредба на достъпа до касационно обжалване, както и че съгласно Решение на СЕС по
дело С-234/04, правото на ЕС не налага на националните юрисдикции да не се съобразяват
със сила на пресъдено нещо на влязъл в сила съдебен акт, дори и ако това би позволило да
се избегне нарушение на общностното право.
Оспорва евентуално претенцията за неимуществени вреди като завишена по размер и
не съответстваща на принципа на справедливостта и на твърдените вреди.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна – СГП, чрез прокурор Малинова, поддържа в хода по
същество становище за неоснователност на предявените искове и моли да бъдат
отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Между страните не е спорно, а се установява и от приетите по делото като писмени
доказателства Определение № 51 от 19.02.2016 г. по т.д. № 1748/2015 г. по описа на II Т.О.
на ВКС и Определение № 282 от 29.06.2016 г. по ч.т.д. № 999/2016 г. на I Т.О. на ВКС, че
ищецът М. К. Т. е страна по процесните производства по описа на ответния съд.
Първият съдебен акт е постановен в производство, образувано по касационни жалби
на ищеца Т. ( копие, от които са представени и приети също като доказателства по делото),
подадени срещу Решение от 21.08.2014 г. по в.гр.д.№ 15391/2013 г. по описа на СГС и
срещу допълнително Решение от 08.01.2015 г., постановено по цитираното въззивно
гражданско дело. С Определението си по т.д. № 1748/2015 г. съставът на ВКС е оставил без
разглеждане касационните жалби на ищеца, излагайки мотиви, че предмета на делото, по
което са постановени атакуваните решения, е търговски спор. Съобразно с текста на чл. 280,
ал. 2 ГПК – в редакция преди изменението с ДВ, бр. 50/2015 г., решенията по въззивни
3
търговски дела с цена на иска до 10 000 лева са изключени от касационен контрол.
Изложени са мотиви досежно търговско правния характер на спора по чл. 365, т. 1 ГПК, за
който е обосновано, че претендираните от ищеца обезщетения са насочени срещу
железопътно предприятие – „БДЖ“ ЕАД, което е превозвач по смисъла на чл. 48 и чл. 49
ЗЖТ. Ответникът „БДЖ“ ЕАД е търговец, а процесния договор за превоз ( този, за който
ищецът поддържал, че е източник на вредите за него ), е сключен в рамките на предмета на
дейност на търговеца по чл. 286, ал. 1 ТЗ. Всеки от предявените обективно съединени
искове е под 10 000 лева, поради което тричленният състав на ВКС е намерил, че са налице
ограничителните предпоставки, визирани в ГПК за достъп до касация.
Определение № 282 от 29.06.2016 г. е постановено в производство, образувано по
подадена от М. Т. частна жалба срещу горното преграждащо определение, с което са
оставени без разглеждане касационните му жалби срещу въззивните решения на СГС.
Видно от мотивната част на съдебния акт, петчленния състав на ВКС е обсъдил подробно
доводите на жалбоподателя, изложени в частната му жалба, подлагайки същите на
задълбочена преценка, съобразно с изложените оплаквания за неправилност на обжалваното
определение, постановено по т.д. № 1748/2015 г. по описа на II Т.О. на ВКС.
При преценката на правилността на атакувания съдебен акт, от състава на ВКС са
изложени мотиви, че споделя приетото относно търговския характер на делото. Извършено е
позоваване на § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК / в сила от 01.03.2008 г. /, според който само
касационните дела, образувани по касационни жалби, постъпили до влизането в сила на
този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата в касационна
инстанция. Наличието на тази изрична разпоредба относно реда за разглеждане на
касационните жалби, изключва относимостта на визираните от жалбоподателя § 25 от ПЗР
на ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 100/21.12.2010 год. /. Обосновано е, на следващо място, че
влизането в сила на новия ГПК не е заварило висящо касационно производство и по
предходната касационна жалба, нито на § 2, ал.14 от ПЗР на ГПК / приложима във всички
неуредени изрично случаи /.
Представени са и са приети в хода на съдебното дирене подадените от ищеца
Касационна жалба срещу допълнително Решение от 08.01.2015 г., постановено по в.гр.д.№
15391/2013 г. по описа на СГС ( л. 135 ); Касационна жалба срещу Решение № 126 от
21.08.2014 г., постановено по в.гр.д. № 15391/2013 г. по описа на СГС ( л. 143 ); Решение от
08.01.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 15391/2013 г. по описа на СГС ( л. 157 ); Решение №
12647 от 21.08.2014 г. по в.гр.д.№ 15391/2013 г. по описа на СГС ( л. 158 ); Искова молба на
М. К. Т. срещу „БДЖ“ ЕАД ( л. 202 ); Частна жалба срещу Определение № 51 от 19.02.2016
г. по т.д. № 1748/2015 г. по описа на II Т.О. на ВКС ( л. 123).
В заверени преписи са постъпили Решение № 3559 от 30.07.2018 г., постановено по
гр.д.№ 7340 по описа за 2017 г. на РС – Варна; Решение № 219 от 22.02.2019 г., постановено
по в.гр.д.№ 2307/2018 г. на ОС – Варна и Определение № 822 от 14.11.2019 г. по гр.д.№
2170/2019 г. на IV Г.О. на ВКС. Видно от описаните доказателства, по искове на настоящият
ищец са осъдени в производство с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ солидарно
4
отговорните ответници СРС, СГС и ВКС за нарушаване на правото на разглеждане и
решаване в разумен срок на гр.д.№ 13755/2006 г. по описа на СРС, ведно с производствата
по инстанционен контрол по описа на СГС и ВКС – в.гр.д. № 1404/2008 г на СГС; в.гр.д.№
15391/2013 г. на СГС; т.д. № 1748/2015 г. по описа на II Т.О. на ВКС и ч.т.д. № 999/2016 г.
на I Т.О. на ВКС. Присъдено е обезщетение в размер на сумата от 5000 лева за обезвреда на
неимуществени вреди вследствие на бавно правосъдие, като са отхвърлени искове за
обезщетение на имуществени вреди, представляващи заплатени в производствата държавни
такси и разноски. Въззивното Решение, постановено от ОС – Варна не е допуснато до
касация, с постановеното в производство по чл. 288 ГПК Определение № 822/14.11.2019 г.
по гр.д. № 2170/2019 г. на ВКС.
Твърденията на ищеца М. Т., че подава жалба до ЕСПЧ, която с Определение от
15.09.2016 г. е обявена за недопустима; че подава жалба до Европейската Комисия, по която
получава отговор, че е неоснователна, тъй като се касае за отношения между ищеца като
пътник и търговското дружество, като превозвач; че се обръща и към европейския
омбудсман за защита, но същият не бил компетентен да защити правата му, се установяват
от приобщени към доказателствения материал документи на л. 35, л. 36, л. 37, л. 42 - лице и
гръб, л. 43 – от том I на делото.
За установяване на претендираните имуществени вреди, съставляващи държавни такси
и разноски по процесните дела, са представени приетите и приложени на – л. 35 – л. 44 от
том II на делото, платежни нареждания.
Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С.М.. Същата установява, че
познава ищеца от 30 години. Запозната е с воденото срещу „БДЖ“ ЕАД съдебно
производство. Ищецът очаквал някаква справедливост от съда – да са решени в негова полза
делата. Според св. М. ищецът е разочарован от самото решение на съда, че ще се спрат
делата и няма да се гледат повече. Бил много объркан и стресиран, когато е постановено
решението на ВКС.
Останалата част от доказателствения материал, събран в хода на съдебното дирене,
настоящият състав на съда не обсъжда, тъй като не го намира за годен да допринесе за
установяване на релевантни за спора факти.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното
Предявеният иск е с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Този законов текст
регламентира установеният с практиката на СЕС и пилотното решение по делото Köbler,
принцип за ангажиране на извъндоговорната отговорност на Държавата за вреди от
нарушения на общностното право, допуснати от национални юрисдикции.
Фактическият състав на обективната отговорност на Държавата включва следните три
кумулативни предпоставки: дали твърдяното нарушение е на правна норма, предоставяща
права на частно - правни субекти; дали нарушението й е достатъчно съществено и явно, и
дали съществува пряка причинна връзка между нарушението и вредата. На нарушение на
правна норма се приравнява и несъобразяването с практиката на СЕС по тълкуването и
5
прилагането на съответната норма от общностното право.
Съдът, след преценка на подробно обсъдената доказателствена съвкупност по делото
намира, че не е допуснато от ответника ВКС очевидно, флагрантно нарушение на
общностното право – чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС; чл. 13 ЕКЗПЧОС; чл. 14 ЕКЗПЧОС; чл. 1 от
Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС; чл. 17, т. 1 ХОПЕС; чл. 40 ХОПЕС; чл. 41 ХОПЕС; чл. 47
ХОПЕС и чл. 55 ХОПЕС, нито са налице действия, респективно бездействия на ВКС,
стоящи в пряка причинна връзка с твърдените в исковата молба неимуществени и
имуществени вреди.
От правото на справедлив процес, установено с текста на чл. 6,§ 1 ЕКЗПЧОС и
еквивалентът му по чл. 47 ХОПЕС, произтичат няколко основни права, като настоящият
състав на съда, намира, че нито едно от тях не е накърнено с постановените Определение №
51 от 19.02.2016 г. по т.д. № 1748/2015 г. по описа на II Т.О. на ВКС и Определение № 282
от 29.06.2016 г. по ч.т.д. № 999/2016 г. на I Т.О. на ВКС. Гаранциите, които посочените
норми от правото на ЕС предоставят на частноправните субекти са процесуални. Те се
свеждат до възможността лицето да се обърне към съд и да представи своите доводи и
доказателства, а съдът да има нужната компетентност да разгледа спора по същество и да се
произнесе по неговата фактическа и правна страна. Допустими са разумни ограничения от
страна на държавата на това право, което не е абсолютно, каквито ограничения могат да
бъдат свързани с изисквания за допустимост на исковете и обжалванията – какъвто е и
процесния случай ( напр. решението по делото Manibardo Garcia v. Spain, § 36 ).
Правото на справедливо правораздаване и на достъп до съд, включват възможността
всяка страна да може да представи твърденията си и да ангажира доказателства, да се
противопостави на доводите на другата страна и да оспори неблагоприятните за нея
доказателства, а решаващият съд следва да направи надлежно проучване на доказателствата
и твърденията на страните. Решението следва да бъде в достатъчна степен мотивирано, така
че страните по делото да получат ясен отговор на своите аргументи.
В процесния случай всички установени процесуални гаранции са предоставени на
ищеца и същият не е бил лишен от достъп до справедлив и безпристрастен съд. Ищецът е
получил решение по съществото на материалния спор с „БДЖ“ ЕАД, като изходът на делото
е ирелевантен за фактическия състав по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като гаранциите на правото по
чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС са процесуални, а не материалноправни. Подал е касационни жалби, в
които подробно е изложил своите доводи и по които жалби касационната инстанция се е
произнесла съобразно с нормативно установената си компетентност и в съответствие с
действащото в Република България законодателство, регламентиращо достъпа до
касационно обжалване. Упражнил е и правото си да атакува преграждащото Определение на
ВКС, което е считал за неправилно. От петчленния състав на ВКС са изложени подробни
мотиви, както по отношение на приложението на оспорената разпоредба на ГПК, така и по
всички доводи на частния жалбоподател.
Следва да се посочи, че в производството по ангажиране на отговорността на
национална съдебна юрисдикция за нарушения на общностното право, не се извършва
6
преразглеждане и пререшаване на спора, който е решен с влязлото в сила съдебно решение –
в конкретния случай - определение. Оплаквания относно изхода на процеса пред
националния съд; че фактите по делото са преценени неправилно или че националния закон
е интерпретиран неправилно от съдилищата са ирелевантни - в този смисъл и решението по
делото Brualla Gomez de la Torre v. Spain. В производство като процесното не се извършва
преценка за наличие на фактически и правни грешки на съдилищата - § 28 от решението по
делото Garcia Ruiz v. Spain.
Предвид изложеното не се установява и нарушение на правото по чл. 13 ЕКЗПЧОС,
изискващо от държавите – членки да предвидят в националните си правни системи
ефективни вътрешно правни средства за защита срещу нарушения на права, установени с
ЕКЗПЧОС. Европейският съд в практиката си ( напр. решението по делото Cambell and Fell
v. Uk ), е изяснил, че задълженията по чл. 13 ЕКЗПЧОС са допълнителни и са в смисъл, че
задължение на държавата е да предвиди средство за защита за претенции относно
нарушение, които преминават прага на „вероятна защитимост“. Касае се за процесуални
гаранции за защита, които не придават материалноправен характер на чл. 13 от ЕКЗПЧОС.
Ищецът е упражнил надлежно правото си на достъп до съд, предявявайки претенциите си,
по които е получил решение по същество срещу ответния железопътен превозвач, упражнил
е и правото си на обжалване, поради което всички процесуални гаранции на чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС са спазени. Съдът е длъжен да разгледа и реши, а не да уважи всяка молба за
защита и съдействие.
Не се установява и твърдяното нарушение на чл. 14 от ЕКЗПЧОС, който установява
забрана на дискриминацията. За да е налице дискриминация, вследствие на която да е
нарушено предоставено от Конвенцията или от „закон” право, е необходимо да се твърди и
установи пълно и главно в процеса, че е налице разлика в третирането на едно лице - в
случая на ищеца, спрямо други лица в сходна или идентична ситуация, без да е налице
обективно и обосновано оправдание за това различно третиране. Последното означава, че
ищецът следва да сочи и да докаже, че други лица в същото процесуално положение като
него са получили преференциално третиране и тази разлика в третирането е била
дискриминационна. Следователно, за да покаже разлика в третирането ищецът Т. трябва да
съпостави ситуацията, в която се е намирал като касационен жалбоподател, със сходна или
аналогична и да твърди, че е третиран от ответника ВКС по – малко благоприятно,
респективно че е поставен в по – неблагоприятно положение без да има обективна, законна
цел за това. Няма наведени твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, нито
доказателства, ангажирани в хода на съдебното дирене в изложената посока.
Не е допуснато нарушение на чл.1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Съгласно
тази разпоредба всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от
своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на
обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на
международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на
държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на
7
контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за
осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби. Действително
ЕСПЧ е изяснил, че вземания на едно лице от непозволено увреждане могат да
представляват „собственост“ по смисъла на чл.1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС
(решение по делото Pressos Compania Naviera S.A. and Others v. Belgium ). Вземането може
да се счита за собственост, ако е възникнало съгласно правото на съответната държава и е
достатъчно установено, за да може да бъде изпълнено. Простото очакване или надежда, че
дадено вземане ще възникне не представлява собственост по смисъла на чл. 1, т. 1 от
Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Ето защо и недопускането да касационно обжалване на
въззивните решения, постановени по в.гр.д.№ 15391/2013 г. на СГС и потвърждаването на
преграждащото Определение № 51 от 19.02.2016 г. по т.д. № 1748/2015 г. на ВКС, не
съставлява непропорционална намеса в правото на собственост на ищеца.
По отношение на нормите от ХОПЕС, които ищецът се позовава - чл.17, т.1 и чл. 47
ХОПЕС и установените с тях права, следва да се посочи, че съгласно чл. 52, т. 3 ХОПЕС
техният смисъл и обхват са същите като дадените им в Конвенцията. Така правото по чл.
17, т. 1 ХОПЕС е идентично с правото по чл. 1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС; чл. 47
ХОПЕС е еквивалентен с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и чл. 13 ЕКЗПЧОС. По отношение на тези
права и липсата на накърняването им, съдът е изложил мотиви по – горе.
Нормите на чл. 40 и чл. 41 ХОПЕС са неотносими към процесния случай. Първата
установява право на гражданите да избират и да бъдат избирани в общинските избори, а
втората право на добра администрация.
Съобразно с обоснованото, настоящият състав на съда намира, че липсва един от
кумулативните елементи от правопораждащия вземането за обезвреда фактически
състав - не са налице твърдените нарушения на правни норми на ЕС, респективно на
установената с решенията на СЕС практика по прилагането или тълкуването й, което
нарушение да е съществено и явно. Липсата на един от елементите от фактическия състав
влече неоснователност на иска в неговата цялост и съдът не дължи излагане на мотиви по
въпросът за наличието или липсата на останалите елементи от фактически състав – вредите
и причинната връзка.
Предявения иск срещу ВКС по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е неоснователен и следва да
се отхвърли.
По аргумент за неоснователност на главната претенция на отхвърляне подлежи и
акцесорната такава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По разноските:
При този изход на спора искането на ищеца за присъждане на разноски не следва да
се уважава.
Ответникът ВКС е заявил претенция за разноски, представляван е от юрисконсулт в
производството, поради което на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от
Наредбата за заплащането на правната помощ следва да му се присъдят разноски в размер на
450 лева.
Водим от горното, съдът
8
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. К. Т., ЕГН **********, против ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД, иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
вреди причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз в
общ размер на сумата от 59582.62 лв., от които 25 000 лева-неимуществени вреди и
имуществени такива от 34 582.62 лева, представляващи пропуснати ползи, от които: 15 030
лева нереализирано право на обезщетение по иск по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД, предмет на
гр.д.№ 13755/2006 г. на СРС, ведно със законната лихва върху сумата от 15 030 лева, за
периода от 30.06.2016 г. до окончателното плащане; 17 926.02 лева от нереализирано право
на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 15 030 лева и 1626.60 лева –
невъзстановени, но заплатени съдебни разноски, претърпени вследствие на нарушения на
чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 14 ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Протокол № 1 към
ЕКЗПЧОС, чл. 17, т. 1 ХОПЕС, чл. 40 ХОПЕС, чл. 41 ХОПЕС, чл. 47 ХОПЕС и чл. 55
ХОПЕС, допуснати с окончателни съдебни актове, постановени по т.д.№ 1748/2015 г. на
ВКС и ч.гр.д.№ 999/2016 г. на ВКС, като неоснователен.
ОСЪЖДА М. К. Т., ЕГН **********, да заплати на ВКС сумата от 450 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок от
съобщението за изготвянето му пред САС.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9