Р
Е Ш Е Н И Е
№
……../……….04.2018 год., гр. Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение, четвърти състав, в открито съдебно заседание на дванадесети март две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КОНСТАНТИН ИВАНОВ
ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ –
Мл. съдия
при
участието на секретаря ГАБРИЕЛА ДИМИТРОВА, сложи за
разглеждане въззивно гражданско дело № 247
по описа на съда за 2018 год.,
докладвано от съдията К. Иванов и за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.К. ***, подадена чрез процесуален
представиле срещу Решение № 5352/20.12.2017 год., постановено по гр. дело №
7341/2017 год. по описа на РС-Варна, с което са отхвърлени предявените от
въззивника П.С. срещу „Параходство Български морски флот”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.
„Приморски” № 1, обективно кумулативно съединени искове за осъждането на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата 10 265, 12 лева, представляваща обезщетение за
претърпените от него имуществени вреди от оставането му без работа поради
уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 207076/13.06.2012 год., издадена
от изпълнителния директор на ответното дружество, признато за незаконно и
отменено с влязло в сила решение по гр. дело № 11064/2012 год. по описа на
РС-Варна, ХХVІ състав, извън присъденото му такова по чл. 225, ал. 1 КТ, изразяващи
се в пропуснати ползи от нереализирана работна заплата за периода 15.12.2012
год. – 17.06.2014 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2017 год. до окончателното
й изплащане; сумата 3 082, 31 лева,
представляваща сбор от обезщетението за забава върху главницата от 10 265,
12 лева за периода 02.05.2014 год. – 01.06.2017 год. включително, както и сумата 10 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпените от ищеца в периода 13.06.2012 год. – 17.06.2014
год. неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в резултат от
незаконното му уволнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2017 год. до
окончателното й изплащане.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и че е необосновано.
Жалбоподателят твърди, че при постановяване на решението си съдът не е извършил
преценка за съответствие на нормата на чл. 45 ЗЗД с установените факти по
делото, не е изследвал правната характеристика на нормите на чл. 8, чл. 20а,
чл. 49, чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗЗД; не е съдействал на въззивника за обективно
и справедливо решение по спора, като не е обсъдил доводите и възраженията му от
гледище на правната доктрина и съдебната практика по въпроса за обезщетението
за неимуществени вреди от договорно неизпълнение и от граждански деликт. Не е
отчетено, че увреждащото деяние на ответника – работодател, изразяващо се в
повторно извършено уволнение на ищеца, признато от съда за незаконно, е
противоправно, като противоправният му характер е установен с факта на
признаването на уволнението за незаконно с влязло в сила съдебно решение. Не са
обсъдени твърденията на ищеца за намерението на работодателя да го увреди с
извършеното второ поред уволнение, непосредствено след отмяната от съда на
първото уволнение с влязло в сила решение, както и ангажираните в тяхна
подкрепа доказателства (на л. 183-185 от делото на РС-Варна); в решението
липсва обективно и всестранно изследване на релевантните за изхода на спора
факти. Неправилно са ценени събраните по делото доказателства в подкрепа на твърденията
на ищеца за причинените му неимуществени вреди, в резултат на което и изводът
на съда, че искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди
бил недоказан, е необоснован. Наведени са и оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила относно разпределението на доказателствената тежест в
процеса – твърди се, че в доклада на делото съдът не е указал на ищеца
пределите на вменената му доказателствена тежест за имуществените и
неимуществените вреди, причинени му от незаконното уволнение, във връзка с
наведените от него твърдения и сочените факти.
Въз основа на изложеното въззивникът счита, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като настоява да бъде отменено и вместо него да се постанови
друго, с което исковете му да бъдат уважени, ведно с присъждане на сторените
разноски в двете инстанции.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемото
дружество (ответник по исковете) чрез процесуален представител оспорва жалбата,
счита решението за правилно и настоява да бъде потвърдено. Претендира
присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът лично и чрез представител поддържа
жалбата си.
В съдебно заседание въззиваемият чрез процесуален представител оспорва
жалбата.
Съдът съобрази следното:
В исковата си молба, уточнена с
молба от 07.07.2017 год. ищецът П.К.С. е изложил следните твърдения:
Въз основа на трудов договор №
7137/18.12.1991 год. е полагал труд в ответното дружество на длъжността
„огняр“. Със заповед на работодателя № 119/19.03.2010 г. трудовото му
правоотношение било прекратено. Ищецът оспорил уволнението по съдебен ред и с
влязло в сила решение по гр. дело № 11745/2010 г. по описа на РС – Варна
уволнението му било признато за незаконно и бил възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност. С решението му е присъдено обезщетение за времето, през което
е останал без работа в резултат на незаконното уволнение.
Със заповед на изпълнителния директор
на ответното дружество № 307/12.06.2012 г. ищецът е възстановен на предишната
си работа. С нова заповед № 207076/13.06.2012 год. трудовото му правоотношение
отново било прекратено. Ищецът оспорил по съдебен ред уволнението и с влязло в
сила решение по гр. дело № 11064/2012 г. на РС – Варна уволнението му отново
било признато за незаконно и отменено, бил възстановен на предишната си работа
и му било присъдено обезщетение за оставането без работа в резултат на
незаконното уволнение за пълният шестмесечен период от уволнението – от 14.06.2012
г. до 14.12.2012 г.
На 18.06.2014 г. се явил на работа, като
по настояване на работодателя бил освидетелстван с Решение № 1186/17.07.2014
год. на ТЕЛК при МБАЛ „Св. Марина„ ЕАД-Варна. С нова заповед №
208598/03.07.2014 г., връчена му на 17.07.2014 г., трудовото му правоотношение отново
било прекратено, законността на което понастоящем е предмет на висящ съдебен
спор.
Ищецът твърди, че в резултат на
непочтените и незаконни действия на работодателя относно прекратяването на
трудовия му договор при второто уволнение, извършено със заповедта от
13.06.2012 год., бил подложен на силен стрес и душевни терзания, на психически
неудобства и дискомфорт. Излага, че в продължение на повече от 19 години е работил
в ответното дружество на длъжността „огняр“. Твърди, че в резултат на това
незаконно уволнение е претърпял имуществени вреди под фомата на пропуснати
ползи, изразяващи се в неполучени работни заплати за периода след изтичането на
6–месечния срок, за който му е било присъдено обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ до отмяната на уволнението и явяването му на работа на датата 18.06.2014 г.
Наред с имуществените вреди са му причинени и неимуществени вреди, изразяващи
се в душевни терзания, унижение, физически дискомфорт, психически неудобства и
емоционален стрес в периода от уволнението до възстановяването му на работа.
В
съответствие с наведените твърдения са и отправените искания – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
сумата от 10 265, 12 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди (под формата на пропуснати ползи) от оставането без работа поради
уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 207076/13.06.2012 год. на
изпълнителния директор на ответното дружество, признатото за незаконно и
отменено с влязло в сила решение по гр. дело № 11064/2012 г. по описа на
РС-Варна, извън присъденото му обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, изразяващи се
в нереализирана работна заплата за периода 15.12.2012 г. – 17.06.2014 г., ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2017 г. до
окончателното й изплащане; сумата 3 082, 31 лева, представляваща сбор от обезщетението
за забава върху главницата от 10 265, 12 за периода 02.05.2014 год. –
01.06.2017 год. включително; сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца в периода 13.06.2012 г. – 17.06.2014 г. неимуществени вреди
– болки и страдания, настъпили в резултат от незаконното му уволнение, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано
от подаването на исковата молба в съда – 02.02.2017 г. до окончателното й
изплащане.
В писмен отговор, подаден в срока по
чл. 131 ГПК, ответникът „Параходство Български
морски флот” АД – Варна, чрез процесуален представител, оспорва исковете, счита, че са
неоснователни. Прави възражение за погасяването им по давност. Оспорва претенцията
за обезщетение за забава върху сумата претендирана като обезщетение за
причинени имуществени вреди, като сочи, че липсва покана от ищеца, която да го
е поставила в забава. Поддържа, че основното психично заболяване на ищеца е
циклофрения, което е много по-тежко от посоченото от него биполярно афективно
разстройство.
По тези съображения счита, че
исковете са неоснователни и настоява за отхвърлянето им. Претендира присъждане
на разноски.
В
съдебно заседание ищецът лично и чрез процесуален представител поддържа
исковете си, настоява да бъдат уважени, ведно с присъждане на сторените
разноски.
В съдебно заседание
ответното дружество чрез процесуалния си представител оспорва исковете,
поддържа отговора си на исковата молба.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
По
делото са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване
следните факти: Ищецът е полагал труд при ответника на
длъжност „огняр” по силата на сключен трудов договор № 7137/18.12.1991 г.; със Заповед
на работодателя № 119/19.03.2010 г. трудовия
договор на ищеца е прекратен, а с влязло в сила решение по гр. дело №11745/2010 год. на РС-Варна уволнението е признато за незаконно и е отменено и ищецът е възстановен на предишната работа; със Заповед № 307/12.06.2012 г. на работодателя ищецът бил
възстановен на работа; с нова Заповед № 207076/13.06.2012 год. трудовото му правоотношение
отново е било прекратено; с влязло в сила решение по
гр. дело №
11064/2012 год. по
описа на РС-Варна това уволнение също е признато за незаконно и е отменено, ищецът е възстановен на предишната работа и
му е било присъдено обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение за
пълния шестмесечен период от уволнението – 14.06.2012
г. – 14.12.2012 г.; на 18.06.2014 г. ищецът се
явил да заеме длъжността, на която бил възстановен.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза от 30.10.2017 год. и от
изявленията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че пропуснатите
доходи от нереализирани от ищеца работни заплати за периода 15.12.2012 год. –
17.06.2014 год. са в размер на 10 265, 12 лева. Общия размер на
обезщетението за забава върху нетния размер на всяко едно месечно трудово
възнаграждание във времето 15.12.2012 год. – 17.06.2014 год. за периода от
15.12.2012 год. до предявяване на исковете – 01.06.2017 год. е 4661, 18 лева.
От заключението
на съдебно-психиатричната експертиза, изслушано в първата инстанция и от изявленията на
вещото лице в съдебтно заседание се установява, че към настоящия момент ищецът
П.К.С. страда от афективна психоза – биполярно протичане – смесен епизод
/афективното разстройство – циклофренията е психично заболяване в тесния смисъл
на това понятие/. Понастоящем болестните
симптоми на диагностицираното психично заболяване са омекотени във връзка с
редовното прилагане на
медикаментозна терапия. Диагнозата на
ищеца е поставена през 1983 год. Етиологичната причина на
това психично разстройство не е известна, но съществена причина за появата на
психичната симптоматика имат психотравмите на болните. По принцип психичното
разстройство остава за целия живот на болния, но има различни типове на
протичане на афективното разстройство и с множество и продължителни светли
периоди при адекватно лечение, а настъпват и така наречените спонтанни ремисии.
Според вещото лице, приемайки твърдението на ищеца, че прекратяването на
трудовите му възнаграждения се явява психотравмено събитие, същото може да бъде
повод за нов афективен епизод. В съдебно заседание
вещото лице вещото лице обяснява, че уволнението може да
се възприеме като психотравма и може да отключи съответна афективна
симптоматика. Действително лицето е с такова разстройство, но не е ясно дали
същото не е имало и други стресогенни фактори през този период. Загубата на работа е такъв
социално значим фактор, който може да доведе до психотравма във всеки един
момент.
В поксазанията
си свидетелката М.П.З., без родство и дела със страните заявява, че познава
ищеца от около 15-16 г. Работел в Параходство
БМФ – гр. Варна като огняр. Спомня си за първото и
второто му уволнение. П.С. е споделял с нея това, което се случва с него, като
тя е била свидетел на унижението и огорчението от това уволнение. Била свидетел
как при неговото връщане след уволнението не бил допуснат изобщо до своето
работно място. Заявява, че преди уволнението ищецът бил спокоен човек, човек,
който се ползва с уважение сред околните, при това творческа личност. Бил
допуснат до архива на Вапцаров, за да може да пише своите книги. След първото уволнение се отключило
заболяването му. Според свидетелката, ответникът
не се е съобразил, че ищецът се ползва със защита заради заболяването си, и
въпреки всичко намерил начин отново да го уволни. След първото уволнение ищецът станал неспокоен, отключила се някаква тревожност,
нежелание да контактува, затвореност. Освен като личност това му попречило и в
творческия му път. След уволнението издал само една книга, но не с тази сила, с
която би могъл да работи.
В
показанията си свидетелят
С.А.М., без
родство и дела състраните, заявява, че познава
ищеца повече от 15 год. Свидетелят също е работил в ответното дружество и с ищеца
са имали почти ежедневни контакти. Запознат е с неговите
уволнения. Ищецът бил
много огорчен заради това, че бил уволнен без никакви предварителни наказания,
без забележки относно неговата работа. Приел много тежко уволнението си. Бил
уволнен в средата на 2010 г., като му споделил за тези свои неприятности, тъй
като двамата били близки. Много тежко понесъл уволнението като абсолютно
несправедливо. Имал здравословни проблеми – биполярно разстройство. Това, което
се случило с него, а още повече и впоследствие с едни записи в местен вестник
за това, че бил набеден за кражбата на 4-5 литра нафта, много го огорчило и
нанесло морални щети върху неговата психика. Заболяването му още повече се
обострило, което оказало влияние върху общото му здравословно състояние. Това
продължило повече от 2 години, докато се води делото за възстановяването му на
работа. Според свидетеля, всичко това оказало изключително тежко влияние върху неговата
психика и поведение в негативен аспект. Започнал
да страни от приятели и близки, станал раздразнителен,
защото не знаел как да се защити. Споделил му, че работи
върху творчеството и живота на Вапцаров и иска да напише книга за това.
Съдът не
обсъжда представените от ищеца с молбата му от 28.11.2017 год. доказателства
(л. 182-185 от делото на РС-Варна), тъй като същите се отнасят за период след 17.06.2017
год. и са неотносими към настоящия спор.
С оглед
така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
От наведените в исковата и уточняващата молби твърдения
и отправеното искане съдът приема, че от ищеца
против ответното дружество са предявени обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за
причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи; за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
претендираното обезщетение за причинени имуществени вреди за минал период до
предявяване на иска. Правната
квалификация на предявените искове следва обективно от наведените твърдения и
отправения въз основа на тях петитум.
Изводът относно правната квалификация на исковете за обезщетение за вреди по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД се
налага от анализа на наведените от ищеца твърдения
и отправените въз
основа на тях искания. В случая в исковата
си молба ищецът навежда, че е осъществено противоправно действие от лице от състава на работодателя (от изпълнителния директор на ответното дружество) като
противоправното деяние и именно издаването на признатата впоследствие от съда за незаконна
заповед за прекратяване на трудовия му договор
в нарушение на принципа да не се вреди другиму. Твърди още, че в резултат на незаконното уволнение са
му причинени имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи, (нереализиран доход от
работна заплата за период, следващ шестмесечния период, за който му е било присъдено
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ) и неимуществени вреди,
изразяващи се в силни душевни терзания, физически дискомфорт, психически
неудобства и емоционален стрес. Тези твърдения се поддържат и в уточняващата
молба от 07.07.2017 год., в която ищецът посочва, че с прекратяване на трудовото
правоотношение, при липса на законно основание и правнолегитимна цел в едно
демократично общество работодателят го е препятствал да упражнява трудова дейност,
от която да се издържа. Ищецът счита, че незаконното прекратяване на трудовото му
правоотношение представлява противоправно деяние, противоправността произчита
от факта на отмяната на уволнението от съда като незаконно с влязло в сила
решение, което деяние е извършено виновно – работодателят
е бил недобросъвестен при упражняване на повторно осъщественото уволнение. Навежда и твърдения, че претърпените
вреди, чието репариране ищецът претендира,
са пряк и непосредствен резултат от горното
незаконно, противоправно деяние.
При така
наведените твърдения, анализирани във връзка с отправените искания, съдът
намира, че правната квалификация на предявените искове за обезвреда на причинени
имуществени и неимуществени вреди е по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Горният
извод относно правната квалификация на исковете не се
променя от обстоятелството, че ищецът е посочил, че искът
за заплащане на обезщетение за имуществени
вреди се основава на договорно неизпълнение от страна на ответника, а искът за обезщетение за неимуществени
вреди – се основава на гражданскоправен деликт. Това е така защото изложените
твърдения за факти относно деянието, от което ищецът
твърди да са му причинени имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи) и
неимуществени вреди – морални болки и страдания, неговата противоправност и
причинната връзка между деянието и настъпилите вреди, които твърдения за факти
обуславят и правната квалификация на исковете за обезщетение, са
идентични. Както се посочи по–горе съдът
не е обвързан от дадената от ищеца
правна квалификация на заявената претенция като
текст от закона и като терминологично определяне на вида и характера на
претендираното вземане, нито пък ищецът е длъжен да сочи правното естество на претендираното
право и да го квалифицира. Определянето на правната квалификация следва
обективно от наведените твърдения и отправения петитум и е задължение съда.
Основателността на иска по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД предпоставя ищецът да докаже при условията на главно
и пълно доказване кумулативното наличие на
следните предпоставки: извършено противоправно
деяние (действие или бездействие) от лице, изпълняващо
възложената му от ответното дружество
работа; причинени вреди – имуществени или неимуществени; вина на причинителя и
причинна връзка между увреждащото деяние и настъпването на вредите. В чл. 45,
ал. 2 от ЗЗД е установена оборима презумпция, съгласно която във всички случаи
на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Отговорността
на възложителя на работата в хипотезата на чл.
49 ЗЗД е безвиновна. В тежест на ищеца е да установи обективните елементи от фактическия състав
на деликта.
Всяко действие или бездействие, с което
се нарушава публичноправната забрана да не се вреди другиму е противоправно,
стига да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата.
Отговорността за непозволено увреждане се носи не само при нарушение на
конкретна правна норма, но и на общото правило да не се вреди другиму.
Установено е по делото, че със Заповед № 207076/13.06.2012 год. на
изпълнителния директор на ответното дружество, трудовия договор на ищеца е бил
прекратен; с влязло в сила решение по гр. дело №
11064/2012 год. на РС-Варна уволнението е признато за незаконно и е отменено; ищецът е възстановен на предишната работа и
му е присъдено обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение за
пълния шестмесечен период от уволнението – 14.06.2012
г. – 14.12.2012 год.
Анализът
на събраните по
делото доказателства не обосновава извод, че в случая е налице
основание за ангажиране на отговорността
по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД на ответното дружество. В случая не е установено
противоправно поведение от лица, осъществяващи дейност при ответника и по – конкретно – от изпълнителния директор на
ответното дружество, издал заповедта за уволнение от 13.06.2012 год.
При
незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди в
размер, определен от специалния закон – Кодекса на труда. При наличието на нарочна
регламентация – чл. 225, ал. 1 КТ,
работникът не може да разшири обема на отговорността му чрез предявяване на иск
на общо основание – чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Това е изрично изяснено и в
т. 1 на ППВС № 4/1975 год. Определеният в КТ режим на
обезщетяване в отклонение от общите правила за неизпълнение на договорите,
обуславя извод, че обезщетение над предвидения в чл. 225, ал.
1 КТ размер не се дължи, независимо дали след уволнението работникът е
останал без работа за по-дълъг период, поради което предявения иск се явява
неоснователен, както правилно е прието и в
обжалваното първоинстанционно решение. Работникът
може да претендира вреди от уволнението в размер над
предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ, доколкото вредите са настъпили в
резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в
КТ възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на
работодателя.
Доводите на ищеца, че с отмяната на
заповедта за уволнение противоправността
на деянието е установена, а вината се предполага предвид установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция
е неоснователен. Само по себе си отмяната на уволнението като незаконно не
обуславя извод за осъществен от работодателя, съответно от негови служители,
граждански деликт спрямо ищеца. Това е
така защото при прекратяване на трудовия договор,
работодателят осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно
извънсъдебно прекратяване на договорните отношения, а когато това потестативно
право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер,
предвиден в разпоредбата на чл. 225, ал.
1 КТ.
При предявен
иск по чл. 49, вр. 45 ЗЗД в хипотеза, при която според наведените твърдения
увреждащото деяние е неправомерно прекратен
трудов договор – е необходимо ищецът да
докаже лична вина на издателя на заповедта. Тя може
да се изрази в лична заинтересованост или груба небрежност, напр. в
недобросъвестно използване на служебното положение за постигане на лични или
други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за
уволнението и въпреки това е издал заповедта и др. подобни – срв. примерното изброяване,
дадено с т. 1 на цитирарното ППВС №
4/1975 год.
В
случая ищецът не е установил лична вина на издателя на Заповедта №
207076/13.06.2012 год.,
с която трудовото му правоотношение е било
прекратено, поради което и липсва основание за ангажиране на отговорността на
ответното дружество в хипотезата на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за причинени на ищеца имуществени вреди над присъденото му обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ за пълния шестмесечен срок от уволнението, както и за причинени
неимуществени вреди.
По
изложените съображения предявените искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
С оглед
неоснователността на иска за заплащане на обезщететние за причинени имуществени
вреди, акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД също е неоснователен.
В
обобщение обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото разноски на
въззивника П. С. не се присъждат.
Предвид изхода
от делото, отправеното искане и представените доказателства в полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция,
на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лева, съгл. чл. 25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, към която Наредлба препраща чл. 78, ал. 8 ГПК.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5352/20.12.2017 год.,
постановено по гр. дело № 7341/2017 год. по описа на РС-Варна, с което са
отхвърлени предявените от П.К. *** срещу „Параходство Български морски флот” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Приморски” № 1, обективно
кумулативно съединени искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца
следните суми: сумата 10 265, 12
лева, представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди
от оставането му без работа поради уволнението на ищеца, извършено със Заповед
№ 207076/13.06.2012 год., издадена от изпълнителния директор на ответното
дружество, признато за незаконно и отменено с влязло в сила решение по гр. дело
№ 11064/2012 год. по описа на РС-Варна, ХХVІ състав, извън присъденото му
такова по чл. 225, ал. 1 КТ, изразяващи се в пропуснати ползи от нереализирана
работна заплата за периода 15.12.2012 год. – 17.06.2014 год., ведно със
законната лихва върху горната сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 02.06.2017 год. до окончателното й изплащане; сумата 3 082, 31 лева, представляваща
сбор от обезщетението за забава върху главницата от 10 265, 12 лева за периода
02.05.2014 год. – 01.06.2017 год. включително, както и сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените от ищеца в периода 13.06.2012 год. – 17.06.2014 год. неимуществени
вреди – болки и страдания, настъпили в резултат от незаконното му уволнение,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 02.06.2017 год. до окончателното й изплащане;
ОСЪЖДА П.К. *** да заплати на „Параходство Български морски
флот” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.
„Приморски” № 1, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, сумата от 100 лева (сто лева) –
разноски за настоящата инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател:
Членове:1.
2.