РЕШЕНИЕ № 41
гр. Пазарджик, 27.03.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на първи март през две хиляди
и деветнадесета година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина
Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело №
171/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявен иск
от Б.Д.Б., ЕГН **********,***, срещу Д.А.М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и настоящ адрес:***, за признаване за установено, че ответникът му дължи
сумата от 2 000 000 евро, за която е издадена Заповед за
незабавно изпълнение № 112/03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 244/2017 г. по описа на
Районен съд – Златоград, въз основа на издаден от ответника запис на заповед от
28.08.2010 г., с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК.
В исковата молба и уточнителните молби вх. № 5490 от
15.06.2018 г. и вх. № 5950 от 28.06.2018 г. се излага, че на 28.08.2010 г.
ответникът М. издава запис на заповед за сумата от 2 000 000 евро, с
което удостоверява парично задължение към поемателя–ищец. След настъпване на
падежа на 28.09.2010 г., а именно на 30.09.2010 г., записът на заповед му бил
предявен за плащане. Ищецът твърди, че вземането съществува, като липсата на
каузално отношение между страните, не води до нищожност на записа на заповед.
Вземането не е погасено по давност, тъй като изискуемостта на същото започва да
тече след датата на падежа 28.09.2010 г., т. е. от 29.09.2010 г., като
тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ изтича на 29.09.2013 г. Ищецът
счита, че по смисъла на чл. 534, ал. 2 от ТЗ втората тригодишна давност тече от
деня на изгубване на срока (29.09.2013 г.) и изтича на 29.09.2016 г.
Заявлението за издаване на процесната заповед за незабавно изпълнение е
депозирано в съда на 09.08.2016 г. или 50 дни преди изтичането на давността.
Моли за уважаване на иска.
В
двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът Д.А.М. е подал отговор на
исковата молба, в който заявява, че искът е допустим, но неоснователен поради
изтекла погасителна давност за вземането, като се позовава на разпоредбата на
чл. 531, ал. 1 от ТЗ. Твърди, че депозираното на 10.08.2016 г. заявление за
издаване на заповедта е много след като давността е изтекла. Оспорва довода на
ищеца, че в случая следва да се съобразява шестгодишна погасителна давност при
приложение и на чл. 534, ал. 2 от ТЗ, доколкото осъдителният иск по чл. 534,
ал. 1 от ТЗ има самостоятелно значение, основаващо се на прескрибиране на
менителничния ефект, а видно от настоящата искова претенция по чл. 422, ал. 1
от ГПК се цели установяване на вземането по издадения запис на заповед. Иск по
чл. 534, ал. 1 от ТЗ в настоящото производство не е предявен, но дори да се
приеме, че е предявен – то същият е депозиран през 2017 г., поради което и той
се явява погасен по давност (чл. 534, ал. 2 от ТЗ), а на общо основание се
дължи и държавна такса за него. Излага при условие на евентуалност доводи за
наличие на каузална сделка, обезпечена с издадения запис на заповед. Навежда
твърдения за уговорки с ищеца за подписване в негова полза на записа на заповед
с цел спомагане сключване на договор от ищеца за разкомплектоване на кораби за
скрап от Русия в пристанище Бургас. Ответникът сочи, че за да го склони да
подпише процесния запис на заповед, ищецът го е уверил, че има контакти в Русия
и може да договори сключването на сделка за закупуване на кораби за нарязването
им за скрап, но за това е трябвало да представи гаранции пред руснаците, че той
(ищецът) разполага със солиден финансов ресурс, за да осигури транспортирането
им до пристанище в Бургас. Уверил го също така, че ако преговорите пропаднат,
ценната книга щяла да бъде унищожена. Излага, че до договор с руснаците не се е
стигнало, поради което е отпаднало и основанието за издаване на записа на
заповед. Отделно от това (понеже не си спомня) счита, че сумата по ценната
книга е добавена след съставянето на ефекта и на това основание оспорва нейната
истинност, доколкото не отговаря на волята на издателя. Прави изрично
възражение и за погасяване на вземането по каузалната сделка с изтичането на
петгодишна давност, считано от 28.09.2010 г., т. е. на 28.09.2015 г. Моли за
отхвърляне на иска. В съдебно заседание доводите се поддържат от адв. Г..
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията на ищеца. Сезиран е родовокомпетентният
съд – чл. 104, т. 4 от ГПК.
Спазването
на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална
предпоставка за съществуване на правото на иск. В конкретния случай правото на
иск на кредитора е обвързано от депозирано от длъжника в заповедното
производство в срок надлежно възражение. При обусловеността на правото на иск
на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната
проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на
възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК и спазването на срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство, като
преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на
заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК не обвързва съда, разглеждащ
установителния иск (така т.10а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
От
приложените заверени копия на ч. гр. д. № 44948/2016 г. на РС – София, 55
състав и ч. гр. д. № 244/2017 г. на РС – Златоград по образуваното заповедно
производство се установява, че заповедта за незабавно изпълнение е издадена на
03.08.2017 г., същата не е връчена на ответника, тъй като не е било образувано
изпълнително дело. Ето защо подаденото от ответника на 08.08.2017 г. възражения
по чл. 414, ал. 1 от ГПК следва да се приеме, че е в двуседмичния срок по чл.
414, ал. 2 от ГПК. Ищецът е уведомен за депозираното възражение на 14.08.2017
г., като искът е предявен на 17.08.2017 г. (пред РС – Златоград – гр. д. № 268/2017
г.), т. е. същият е в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК и е допустим.
От фактическа страна съдът приема следното:
По делото е представен запис на заповед, издаден на 28.08.2010
г. в гр. Пловдив, като документът е назован „Запис на заповед“, а освен това в
самия текст на същия стои изразът „запис на заповед“. Със записа на заповед е
поето неотменимо и безусловно задължение от страна на издателя Д.А.М. да плати без протест на Б.Д.Б. на падежна
дата 28.09.2010 г. сумата от 2 000 000 (два милиона) евро. Ценната книга е
предявена за плащане на издателя Д.А.М. на 30.09.2010 г.
По
делото съдът е приел Договор за поръчка от 28.08.2010 г., съгласно който
ответникът Д.М., като доверител, възлага на ищеца Б.Б., като довереник, да
извърши действия по намиране и осъществяване на контакт с потенциален
контрахент за сключване на търговска сделка, да осъществи контакт между
доверителя и третото лице, да договори условията по сделката – така чл. 1 от
договора. Довереникът е поел задължението да изпълни поръчката лично в срок от
един месец след подписване на договора, т. е. до 28.09.2010 г., от името на
доверителя и за негова сметка, за което страните са уговорили възнаграждение от
2 000 000 евро – чл. 3, ал. 1. Видно от чл. 13, за задължението си по
договора за поръчка доверителят издава в полза на довереника запис на заповед.
От
приетите по делото заверени преписи на ч. гр. д. № 44948/2016 г. на РС – София,
55 състав и ч. гр. д. № 244/2017 г. на РС – Златоград се установява, че по
подадено от ищеца по делото на
09.08.2016 г. (по пощата) пред РС – София заявление за издаване на заповед
за незабавно изпълнение, е издадена Заповед № 112 от 03.08.2017 г., с която се
разпорежда на длъжника Д.А.М. да заплати на ищеца Б.Д.Б. сумата от 2 000
000 евро, представляваща вземане по запис
на заповед от 28.08.2010 г., предявен за плащане на 30.09.2010 г.
Правни
изводи:
Предявен е иск по чл. 422, ал.
1 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ.
Записът на заповед е ценна
книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис
на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън
съдържанието на документа.
При редовен от външна страна
менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът
не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника–издател по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед.
В случая обаче както ищецът-поемател, така и
ответникът-издател въведоха в процеса твърдения за наличие на каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, като обезпечаваща
неговото изпълнение сделка, а именно представеният по делото договор за поръчка
от 28.08.2010 г.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от
издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази
хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Въпреки това, предмет на делото при предявен
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на издадена
заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 (сега т. 10) от ГПК е съществуване на
вземането, основано на записа на заповед (т. 17 ТР № 4/2013 г. ОСГТК),
т. е. установяване на валиден запис на заповед, с настъпил
падеж за плащане и с оглед възражението на ответника за погасен по давност иск
– подадено заявление по чл. 417, т. 10 от ГПК преди изтичане на давностния
срок.
За
да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за
плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да
притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ. Поради това, при
разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземане, породено от
запис на заповед, съдът следва да съобрази доколко представеният от ищеца –
кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 от ТЗ, които му
придават значението на запис на заповед.
В конкретния
случай представеният по делото документ притежава всички задължителни реквизити
по чл. 535 от ТЗ, позволяващи да бъде квалифициран като запис на заповед.
Записът на заповед е действителен и удостоверява валидното възникване на
установяваното с иска по чл. 422 от ГПК парично вземане за сумата от 2 000
000 евро. Същият макар и оспорен от ответника относно неговата истинност,
предвид това, че не се установи неавтентичността на документа, обосновава извод
за неопровергана формална доказателствена сила на ценната книга с издател Д.М..
С
представянето по делото на Договор за поръчка от 28.08.2010 г., за който
излагат твърдения и двете страни по спора, видно и от чл. 13 на същия, изрично
се установи връзката между записа на заповед и конкретното каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга. Същото подлежи на
изследване от съда доколкото изпълнението на задължението на
доверителя-ответник да изплати уговореното възнаграждение на довереника, респ.
неизпълнението на задължението на довереника-ищеца да изпълни възложената поръчка биха довели до недължимост и на
вземането по обезпечителната сделка.
На първо
място следва да се отбележи, че видно от чл. 1 на договора за поръчка,
възложената работа е с неясен предмет. По уговореното намиране и осъществяване
на контакт с потенциален контрахент за сключване на търговска сделка,
осъществяване на контакт между доверителя и третото лице, договаряне на
условията по сделката, липсва индивидуализация както на сделката (освен че е
търговска), така и на нейните параметри, условия и т. н.
По
делото няма нито едно доказателство, подкрепящо извод за изпълнение на договора
от страна на доверителя-ищец. Изобщо липсват каквито и да е доказателства в
тази връзка.
Съдът
още с определението по чл. 374 от ГПК за насрочване на делото е разпределил
изрично доказателствената тежест във връзка с така разкритото каузално
правоотношение, съобразно указанията по т. 17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, а именно: всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията й, и са обуславящи за
претендираното, респ. отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. Страната може
да бездейства, въпреки указанията на съда, че фактът е правнорелевантен и
доказателствената тежест е нейна. Поради бездействието на страната фактът може
да остане недоказан и съдът ще приложи последиците от недоказването.
Единствената
насока за конкретизация на предмета на договора биха могли да бъдат твърденията
на ответника в отговора на исковата молба, а именно за спомагане сключването на
договор от ищеца за разкомплектоване на кораби за скрап от Русия в пристанище
Бургас. Както се изложи обаче, доказателства за осъществяване на контакт с
потенциален контрахент, евентуално преговори, сключване на сделка с този
предмет няма. Само на това основание, предвид неизпълнението на поръчката от
довереника-ищец, възнаграждението му по сключения договор за поръчка се явява
недължимо.
Недължимо е и вземането, основано
на записа на заповед, като подробните съображения са следните:
Записът на
заповед е издаден с падеж, определен според правилото на чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ – на 28.09.2010 г., при който не
съществува като правно задължение изискването за предявяване на записа на
заповед за плащане. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.
1 от ЗЗД определеният срок кани длъжника, а същият обективно е изтекъл. Този извод
се подкрепя и по аргумент от по-силното основание от това, че дори падежът за
плащане да беше обусловен от предявяване на ценната книга по смисъла на чл.
486, ал. 1, т. 1 от ТЗ, съгласно т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС,
непредявяването на записа на заповед в посочения срок води до загубване на
правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и
техните авалисти, но не и спрямо
издателя на записа на заповед и неговия авалист. Непредявяването
на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да
бъде ангажирана отговорността на издателя. Това разбиране е в съответствие с изрично разпореденото
в чл. 514, ал. 1 ТЗ (в този смисъл са Решение № 132
от 23.06.2016 г. ВКС по т. д. № 2316/2015
г., I т. о., Решение № 1 от 1.03.2010 г. ВКС по т. д. № 520/2009 г., II т. о.).
Независимо,
че не е нужно предявяване, в случая записът на заповед е предявен за плащане на
издателя на 30.09.2010 г.
По възражението за изтекла погасителна давност:
Исковете
по менителницата срещу платеца, и с оглед препращащата норма на чл. 537 от ТЗ –
срещу издателя по записа на заповед,
се погасяват с тригодишна давност от падежа, което изключва приложението на
общата давност по чл. 110 от ЗЗД при тези искове.
По
въпроса коя погасителна давност следва да се прилага при установителния иск по
чл. 422 от ГПК за вземане срещу издателя
по запис на заповед или неговия авалист са постановени Решение № 102/23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г. І т. о. и Решение № 150 от 30.11.2016 г. на ВКС по т.
д. № 1552/2015 г., II т. о., в които се приема, че за вземане срещу издателя
по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна
давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ.
Тригодишният давностен срок тече от датата на падежа на
записа на заповед, уговорен в случая на определен ден – 28.09.2010 г. и изтича на 28.09.2013 г., като с оглед деня
на предявяване на установителния иск за съществуване на вземането, който
съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита предявен от момента на подаване на
заявлението по чл. 417, т. 10 ГПК – 09.08.2016
г. обосновава извод за погасен по давност иск. Поради
погасяване по давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ към датата на заявлението за
издаване на заповед по чл. 417, т. 10 от ГПК, вземането не съществува и искът
по чл. 422 ГПК следва да се отхвърли.
По доводите за приложение на давността
по чл. 534, ал. 2 от ТЗ:
Тригодишната
давност по чл. 534, ал. 2 от ТЗ е приложима досежно предявен иск с правно
основание чл. 534, ал. 1 от ТЗ, т. нар. иск за неоснователно обогатяване, т. е. в случай когато приносителят на
менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или
неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях и е
предявил претенция за заплащане от издателя или платеца на сумата, с която те
са се обогатили в негова вреда.
По настоящото дело няма предявен иск по чл. 534, ал. 1
от ТЗ.
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 535 от ТЗ, който е с различен предмет от иска по чл. 534, ал. 1 от ТЗ.
В
производство по иск по чл. 422 от ГПК, когато съдът приеме за основателни
възраженията на издателя на записа на заповед, че вземането е погасено по давност на основание чл.
531, ал. 1 от ТЗ, съдът следва да отхвърли иска по
чл. 422 от ГПК и не може в това
производство да изведе правата на поемателя на записа на заповед, основани
на иска за неоснователно обогатяване по чл. 534 от ТЗ, на което основание да
уважи иска за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК (виж Решение № 162 от 2.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1126/2011 г., II т.
о.).
С
оглед гореизложеното разбиране, искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ е изцяло неоснователен.
Няма
искане за присъждане на разноски в полза на ответника, поради което такива не
се дължат.
Отговорността
за заплащане на дължимата държавна такса, която не е внесена предварително от
ищеца, поради освобождаването му в хипотезите по чл. 83, ал. 2 от ГПК, се
възлага на ответника, но само при уважаване на иска и до размера на уважената
претенция. Съответните суми се
присъждат в полза на съда. По аргумент за противното от нормата на чл.
78, ал. 6 от ГПК ответникът не дължи държавната такса, ако искът срещу него е
отхвърлен, независимо, че ищецът е бил освободен от заплащането. В този случай,
държавна такса не се дължи и от ищеца (Определение
№ 629 от 1.11.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 440/2011 г., IV г. о., Определение № 268 от 11.04.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1479/2013 г., I
т. о.).
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск от Б.Д.Б., ЕГН **********,***, срещу
Д.А.М., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и настоящ адрес:***, за признаване за установено, че ответникът му дължи
сумата от 2 000 000 (два милиона) евро, за която е
издадена Заповед за незабавно изпълнение № 112/03.08.2017 г. по ч. гр. д. №
244/2017 г. по описа на Районен съд – Златоград, въз основа на издаден от
ответника запис на заповед от 28.08.2010 г., с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, като неоснователен.
Решението
подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: