Решение по дело №12743/2018 на Софийски градски съд

         Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

             В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

             Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на първоначалния кредитор „Т.Ю.“ ЕАД и цесионера „А.Б.Б.“ ООД, че ищецът Н.Б. не дължи сумите от 1218,98 лв. главница по договор за целево финансиране от 25.11.2004 г., ведно със законната лихва от 16.04.2008 г., както и сумата от 115 лв. разноски, тъй като изпълняемото право, удостоверено с изпълнителния лист от 09.05.2011 г., вече не съществува поради погасяването му по давност.  

            Решението на СРС е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка. По делото не е спорно, че процесният изпълнителен лист е издаден на 09.05.2011 г. по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.01.2011 г. по ч.гр.д. № 11519/2008 г. по описа на СРС, 67-ми състав. Влязлата в сила заповед, поради нейното неоспорване от длъжника в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, прави вземането по заповедта безспорно. Ето защо и по аргумент от чл. 299, ал. 1, чл. 424, ал. 1 и чл. 439, ал. 2 ГПК, тя се ползва със сила на пресъдено нещо. Това означава, че давността за процесните вземания на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК, както правилно е приел и районният съд. В тази връзка следва да бъдат споделени и съображенията, че именно формираната сила на пресъдено нещо съставлява абсолятната процесуална пречка както кредиторът да предяви отново иск за същото вземане, което е предме на влязлата в сила заповед, така и тя да бъде оспорена от длъжника на основания, които е могъл да изтъкне до изтичане на срока за възражението.

          Така започналата давност е била прекъсната на 14.05.2012 г., когато първоначалният взискател „Т.Ю.“ ЕАД е поискал по образуваното изп.д. № 20128410406056 извършването на конкретно изпълнително действие - опис на движими вещи в жилището на длъжника. На 17.05.2012 г. в рамките на овластяване по чл. 18 ЗЧСИ съдебният изпълнител е наложил запор на банкови сметки на ищеца и с това по аргумент от чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 117, ал. 1 ЗЗД давността за процесиите вземания по изпълнителния лист е била прекъсната отново на тази дата, като новата пегодишна давност за тях е започнала да тече от 17.05.2012 г. Поради бездействие на взискателя, изпълнителното дело е прекратено (т.нар. перемпция) - съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, ако взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия повече от две години. Срокът е преклузивен, а прекратяването е по право. Когато такова прекратяване настъпи, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие (т. 10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК).

              Установява се, че заявителят„Т.Ю.“ ЕАД, в чиято полза е издаден изпълнителният лист по влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е прехвърлил вземанията по листа с Договор за цесия в полза на ответника „А.Б.Б.“ ЕООД, който въз основа на изпълнителния лист и договора за цесия е образувал ново изпълнилно дело, образувано като изп. д. № 20178410403048 на ЧСИ Н.М.на 07.04.2017 г.

             Както това изрично е посочено в т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, молбата за образуване на изпълнителното дело сама по себе си не прекъсва давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ - каквото възлагане е налице в случая. В рамките на това овластяване на 07.04.2017 г. по това непрекратено второ изп. дело е насрочен опис на движими вещи в жилището на длъжника. Между датата на последното валидно изп.действие по изп.д. № 20128410406056 - 17.05.2012 г., и датата на първото валидно изп.действие по изп.д. № 20178410403048 - 07.04.2017 г., не са изтекли пет години, поради което и вземанията по изп.лист не са погасани по давност.

              Неоснователни са доводите на ищеца за невалидност на изп.действия, прекъсващи давността, поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на назначен особен представител по чл. 47 ГПК на ищеца като длъжник в изпълнителния процес. По второто изп.дело необходимост от назначаване на такъв представител на дължника не е имало. По първото изп.дело такава необходимост е възникнала след извършеното на 17.05.2012 г. изп.действие и то е валидно (съобщение за поканата за доброволно изпълнение е залепено на 06.06.2012 г. на адрес на длъжника).

              Не може да бъде споделена и тезата, че поради невръчване на заповедта за изпълнение заедно с призовката за доброволно изпълнение, то изпълнението изобщо не било започнало. От една страна, съгласно чл. 428, ал.1 изр. посл. от ГПК, след като заповедта веднъж е била връчена, тя не подлежи на повторно връчване. От друга страна, изпълнението започва по молба на взискателя въз основа на представения изпълнителен лист - чл. 426 ал.1 от ГПК, поради което последващи образуването на изпълнението процесуални нарушения не могат да доведат до пълното му анулиране, респ. до отпадане на валидността му.

             Няма основание да се приеме и становището, че изпълнителното действие е валидно само когато в резултат на него са събрани суми от длъжника, като подобно тълкуване не почива на закона, нито може да бъде извлечено от цитираното по-горе Тълкуватено решение № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, където, противно на изложеното в жалбата, такова не се съдържа.

            На основание гореизложеното исковете с правно основание чл. 439 ГПК са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.