№ 192
гр. Пловдив, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Стоян Ат. Германов
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно гражданско
дело № 20225000500361 по описа за 2022 година
Производство по чл.267 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх.№286483/22.12.2022 г. от Д. Т. К.,
ЕГН:********** против Решение №260994/25.11.2021г. по гр.дело
№3158/20г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което се осъжда
жалбоподателят да заплати на Ц. Н. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Х., ул.
„Б.“ № 5, и П. С. Т., ЕГН **********, с адрес гр. С., бул. „В.Л.“ № 112, ет.5,
ап.19, общо сумата от 300 000 лв. /триста хиляди лева/, дължима по т. “б“ от
подписаното на 01.01.2014г. между ответника и наследодателя на ищците
С.С.Т. споразумение, за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г., ведно със
законната лихва считано от 18.12.2020г. до окончателното изплащане на
сумата.
В жалбата се излагат съображение, че първоинстанционното
решение е неправилно и незаконосъобразно, за което са изложени конкретни
съображения. Поддържа се, че процесното споразумение, на което са
основани вземанията на ищците, се доближава най-много до фактическия
състав на правната сделка дарение, с изключение на изискването действието
1
да бъде извършено веднага. Твърди обаче, че от точния текст на
споразумението е видно, че макар и уговорено като безвъзмедно,
задължението за предаване на описаните в същото суми е изразено с думите
„ще предаде“, поради което и не съвпада с елементите на дарението,
предвидени в законовата норма на чл. 225 от ЗЗД, предметът на дарението да
се предаде веднага. Счита, че в случая, безспорно е налице хипотезата на чл.
226 ЗЗД, която предвижда, че обещанието за дарение е нищожно. В тази
връзка, се оспорва изводът на първоинстанционинят съд, че споразумението
има характера на спогодба на чл. 365 ЗЗД. Възразява се, че в нарушение на
нормата на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, пред първоинстанционния съд са
разпитани 3-ма свидетели, въпреки изрично изразено несъгласие за разпит
им, изразено в първото по делото заседание. Освен че събраните гласни
доказателства били недопустими, счита, че са и неотносими към предмета на
делото. Посочва се също, че в нарушение на правилата за процесуална
преклузия и въпреки направените възражения, първоинстанционният съд
приел като доказателства по делото писмени доказателства, представени от
ищците във второто съдебно заседание.
С оглед изложеното, се иска бъде отменено първоинстанционното
решение, като вместо това предявеният иск се отхвърли изцяло.
В законния срок, от ищците Ц. Н. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Х.,
ул. „Б.“ № 5, и П. С. Т., ЕГН ********** е постъпил отговор на жалбата, с
който се оспорва същата. Излагат се подробни съображения по направените с
жалбата твърдение и възражения, като се иска първоинстанционното решение
да бъде потвърдено.
След преценка на материалите по делото, направените от
страните твърдения и възражения и развитите в жалбите срещу
първоинстанционното решение доводи в аспекта на чл.269 ГПК,
Пловдивският апелативен съд намира следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл.79, ал.1, пр.1, вр.
чл.365 ЗЗД за осъждане на Д. Т. К., ЕГН:********** да заплати на Ц. Н. Т. и
П. С. Т., ЕГН **********, общо сумата от 300 000 лв. /триста хиляди лева/,
дължима по т. “б“ от подписано на 01.01.2014г. между ответника и
2
наследодателя на ищците С.С.Т. споразумение, за периода от 01.01.2015г. до
31.12.2015г., ведно със законната лихва считано от 18.12.2020г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищците основават активната си легитимация по предявения иск, на
първо място, с качеството си на законни наследници – съпруга и дъщеря, на
С.С.Т., починал на 25.10.2015г., което обстоятелство не е спорно, а и се
установява от представените доказателства – удостоверение за наследници
изх.№94-00/01.07.2019г. В тази връзка, в ИМ се твърди, че на 01.01.2014г.
било подписано споразумение между наследодателят на ищците С.Т. и
ответника Д. К., с което последният поел парично задължение към С.Т. в
размер на 1 215 000 лв, което следвало да се погаси на части, подробно
описани в споразумението. Предмет на иска се явява сумата от 300 000 лв,
дължима от К. съгласно т.2b от споразумението, в периода 01.01.2015г. –
31.12.2015г.
В ИМ се твърди още, че ответникът и наследодателят на ищците
осъществявали общ бизнес, като членове на кооперация „Х.А.“, ЕИК:..., в
областта на производството и износа на зеленчуци. Твърди се също, че със
средства на въпросната кооперация, била подпомагана дейността на
„Н.ф.“ЕООД, учредено през 2004г. от дъщерята на ответника М. К.а. Така, със
средства на кооперацията бил закупен имот, върху който „Н.ф.“ЕООД
построило фабрика за сушени плодове и зеленчуци, за което било спечелило
европейско финансиране в размер на 3 000 000 лв. Също със средства на
кооперацията била създадена и овощна градина към въпросната фабрика.
Стойността на фабриката била 6 000 000 лв, като останалите 3 000 000 лв били
набавени чрез банков кредит. За тази цел, наследодателят на ищците бил
теглил и кредит като физическо лице, като ползвал по-ниска лихва като
пенсионер.
Ищците твърдят, че за да уредят отношенията си по повод общото
им съдружие и участието в построяването на фабриката, наследодателят им
поискал от ответника К. 50% дял в „Н.ф.“ЕООД, което да бъдело
преобразувано в ООД. К. му отказал да го включи като съдружник в
„Н.ф.“ЕООД, но предложил на С.Т. да компенсира неговото участие в общия
им бизнес и построяването на фабриката с пари на стойност 1 215 000 лв. За
това, според ищците, било подписано и процесното споразумение от
3
01.01.2015г.
Видно е от твърденията на ищците, че те основават съществуването
на вземането си, предмет на предявения иск, на сключеното между
наследодателя им и ответника споразумение, правата по което са придобили
като наследници на сродника им С.Т.. С оглед тези твърдения, искът им е
квалифициран по като иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за реално изпълнение на
задължение по договор за спогодба по чл.365 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба,
„С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или
избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.“ С оглед
предмета на иска, следва да се отговори на въпроса представлява ли
процесното споразумение договор за спогодба по чл.365 ГПК и дали от него
произтичат твърдените от ищците права срещу ответника.
Видно от съдържанието на споразумението, в същото е записано
следното:
„Днес, 01.01.2014г., се сключи настоящото споразумение между Д.
К. и С.Т. за следното:
1. Д. К. ще предаде безвъзмездно на С.Т. сумата от 1 215 000 лв под
различна форма: пари в брой; такси; чрез плащания на задължение на
С.Т.; чрез фирми, посочени от С.Т.; по безкасов път;други начини,
съгласувани между двамата.“
2. Времевия период за предаване на средствата е, както следва:
а. От 01.01.2014г. до 31.12.2014г. – 24 х.
b. От 01.01.2015г. до 31.12.2015г. – 300 х.
c. От 01.01.2016г. до 31.12.2016г. – 500 х.
d. От 01.01.2017г. до 31.12.2017г. – 391 х.
гр.Х.
Д. К.: (подпис) С.Т. (подпис)
От ответника се оспорва изцяло изложената в ИМ фактология, като
единствено се признава, че подписът, поставен от негово име в
4
споразумението, е негов. В тази връзка, от ответника се поддържа, че
изявлението му в документа, че „ще предаде безвъзмездно на С.Т. сумата от
1 215 000 лв под различна форма: пари в брой; такси; чрез плащания на
задължение на С.Т.; чрез фирми, посочени от С.Т.; по безкасов път;други
начини, съгласувани между двамата.“, го характеризира като договор за
дарение по см. на чл.225 ЗЗД, а доколкото изпълнението на поетото
безвъзмездно задължение не е уговорено да стане веднага, а е отложено в
посочения по-надолу времеви период, то представлявало обещание за
дарение, поради което и на основание чл.226, ал.1 ЗЗД, не произвежда
действие. Така, по същество, ответникът оспорва да е поел валидно
задължение за плащане на посочената сума на наследодателя на ищците.
В теорията и съдебната практика безспорно се приема, че договорът
за спогодба по чл.365 ЗЗД цели да уреди съществуващ или възможен бъдещ
спор между страните по взаимноизгоден начин и чрез взаимни отстъпки.
Видно от съдържанието на процесното споразумение, в същото не се
съдържат изявления на страните по него относно съществуването на
конкретен спор помежду им или пък относно възможен бъдещ такъв, т.е.
липсва т.нар в практиката установителна част на спогодбата, в която страните
обявяват положението, което съществува в отношенията между тях,
очертаващо правния спор, който ще се урежда със спогодбата. В
споразумението не се съдържат и изявления на страните по него относно
уреждане на спор между тях, възникнал по повод определено
правоотношение помежду им, чрез взаимни отстъпки. На практика, в
процесното споразумение е налице само разпоредителна част, в която една
страна (К.) се задължава безвъзмездно да предаде парична сума на другата
страна (Т.) по предвидените от страните начини и в посочените периоди.
Липсват изявления относно основанието за поемането на задължението от
страна на Д. К., съответно за правопораждащите вземането на С.Т. факти.
Ето защо, според съда, процесният документ няма характер на
договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, доколкото в него е обективирано
единствено изявление за поемане на безвъзмездно задължение от страна на Д.
К. за предаване на С.Т. на сумата 1 215 000 лв под различни форми, описани в
споразумението и в уговорените времеви периоди. Тоест, касае се за
едностранен безвъзмезден договор, по който задължение възниква само за
едната страна и то без да е налице основание за това, за разлика от спогодбата
5
по чл.365 ЗЗД, която е двустранен възмезден договор, с който страните
изявяват воля за прекратяване на съществуващ спор или да избегнат един
възможен спор чрез взаимни отстъпки, каквато воля не може да се извлече от
съдържанието на представеното по делото споразумение. Поради това, съдът
приема, че с подписването на процесното споразумение, за ответникът Д. К.
не е възникнало валидно задължение да заплати на С.Т. сумата от 300 000 лв
под различна форма: пари в брой; такси; чрез плащания на задължение на
С.Т.; чрез фирми, посочени от С.Т.; по безкасов път;други начини,
съгласувани между двамата, в периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г.
В тази връзка, следва да се посочи, че доколкото доказването със
свидетели на договори на стойност над 5000 лв, освен ако са сключени между
съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен
и по сватовство до втора степен включително, е недопустимо съгласно
чл.164, ал.1, т.3 ГПК, допускането в първоинстанционното производство на
събиране на гласни доказателства, чрез разпит на свидетели на ищците, за
установяване съществуването на твърдяното в ИМ съглашение за плащане на
парично задължение в размер на 1 215 000 лв и основанието за възникването
му, е в нарушение на процесуалните правила, предвид изричното несъгласие
на ответника за това. Ето защо, показанията на св.К. и св.Д. относно
споразумение между С.Т. и Д. К. за разделяне и излизане на Т. от общия им
бизнес и паричното му компенсиране, както и за размера на задълженията на
К. към Т., които следвало да се уредят с това споразумение, не следва да се
обсъждат.
Останалите, представени от ищците писмени доказателства, освен
процесното споразумение, основно са свързани с учредяването на кооперация
„Х.-А.“, както и относно споменатото в ИМ „Н.-ф.“ЕООД, а именно – съдебно
решение от 29.12.1995г. за учредяване на кооперацията, удостоверение от
агенция по вписвания от 13.05.2021г. по партидата на кооперацията,
счетоводни баланси на кооперацията към 31.12.2012г. и към 31.12.2013г.,
отчет за приходите и разходите за 2012г., удостоверение от агенция по
вписванията по партидата на „Н.-ф.“ЕООД, пълномощно от М. Д.а К.а, като
управител на „Н.ф.“ЕООД в полза на Д. К.. Доколкото изобщо може да се
считат за относими, от същите се установява, че Д. К. и С.Т. са били членове
на въпросната кооперация, както и че „Н.-ф.“ЕООД е еднолична собственост
на дъщерята на ответника, който е действал като пълномощник на дъщеря си
6
относно управлението на дружеството – факти, които като цяло не са спорни,
но най-вече които не доказват твърденията на ищците относно сключването
на процесното споразумение, от което произтича вземането им към
ответника, предмет на предявения иск. Изцяло неотносими към предмета на
делото са представените запис на заповед и съдебно решение
№331/14.11.2019г. на Апелативен съд-Пловдив по т.д.№731/2016г. и решение
№318/13.06.2017г. на Окръжен съд – Пловдив, които касаят други
правоотношения.
По отношение на представеното от ищците с молба от 20.04.2021г.
писмено доказателство, наименовано „извлечение за плащане“, в заверено от
страната копие, същото от външна страна представлява фотокопия на
страници от тетрадка с ръкописен текст, в който са записани различни дати,
суми, имена и подписи. Съдът намира, че доколкото се касае за частен
свидетелстващ документ, без достоверна дата, същият няма задължителна за
съда материална доказателствена сила относно удостоверените в същия
факти, а притежава единствено формална такава, че изявленията в същия са
на лицата, посочени за техни автори. Същевременно, доколкото този
документ не носи подписа на ответника, респ. не обективира негови
неизгодни за него изявления, той не може да му бъде противопоставен.
Действително, св.К. е заявила, че тя е съставила документа и е отразявала
данните в същия, които касаели плащания на задължения на името на С.Т.,
които били извършвани от страна на „Х.А.“. По отношение на дължимостта
на претендираните от ищците 300 000 лв обаче, тези обстоятелства нямат
никакво значение, поради което и въпросното доказателство, както и
показанията на свидетелката, свързани с него, са неотносимо по делото. По
делото е разпитана като свидетел по искане на ответника св.Д. – гл.
счетоводител на „Н.ф.4ЕООД, която посочва, че в перида 2012-2013г., С.Т. е
съставил проект на споразумение с Д. К., което Т. лично й продиктувал, което
обаче впоследствие не е било задействано. Копие от същото тя изпратила на
една от ищците, екземпляр от който е представен и по делото, но предвид
липсата на подписи върху същия, съдът намира за безпредметно да го
обсъжда.
Съдът намира, че доколкото ищците са основали иска си на
твърденията за сключено между наследодателят им и ответника
7
споразумение, с което последните са уредили отношенията помежду им по
повод участието на С.Т. в общия им бизнес и построяването на фабриката за
сушени плодове и зеленчуци от „Н.ф.“ЕООД, собственост на дъщерята на К.,,
т.е. за сключено споразумение/договор за спогодба за уреждане на
съществуващ или евентуален бъдещ спор помежду си в тази връзка, което не
се установи от доказателствата по делото, е недопустимо и поради това
безпредметно да се обсъждат други, ненаведени в ИМ основания за
дължимост на исковата сума от 300 000 лв. Това е така, тъй като по така
предявения иск, съдът не дължи изследване и произнасяне по въпроса дали
изобщо С.Т. е имал парични вземания към Д. К., произтичащи от съвместната
им дейност, а само дали дължи исковата сума на предявеното основание –
подписано между тях споразумение от 01.01.2014г., в посочения размер и за
посочения период.
Независимо от това, само за пълнота ще се посочи, че от така
изложените в ИМ твърдения, че със средства на кооперация „Х.А.“, чийто
членове са били ответника и наследодателя на ищците, е била финансирана
дейността на „Н.ф.“ЕООД, собственост на дъщерята на ответника, от една
страна, следва, че не наследодателят на ищците С.Т., а кооперацията, в която
е членувал, би имала евентуално вземания в тази връзка и то към въпросното
ЕООД, което е получавало финансиране, а не към бащата на едноличния му
собственик. Същевременно, при евентуално напускане на кооперацията, в
която ответникът и наследодателят на ищците са били членове и чрез която са
осъществявали съвместен бизнес, С.Т. би имал право да получи дяловата си
вноска при прекратяване на членството си в кооперацията по реда на чл. 14 от
Закона за кооперациите, но от кооперацията, а не от друг член кооператор,
какъвто се е явявал Д. К..
В заключение, съдът намира, че от доказателствата по делото не се
установяват твърденията в ИМ, че на основание подписаното на 01.01.2014г.
между ответника Д. К. и наследодателя на ищците С.С.Т. споразумение,
ответникът е поел задължение да плати сумата от 300 000 лв. /триста хиляди
лева/, съгласно по т. “б“ от споразумението, за периода от 01.01.2015г. до
31.12.2015г. Това, от своя страна, обуславя извод за неоснователност на
предявения иск с правна квалификация по чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.365 ЗЗД за
осъждане на Д. Т. К., ЕГН:********** да заплати на Ц. Н. Т. и П. С. Т., ЕГН
**********, общо сумата от 300 000 лв. /триста хиляди лева/, дължима по т.
8
“б“ от подписано на 01.01.2014г. между ответника и наследодателя на ищците
С.С.Т. споразумение, за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г., ведно със
законната лихва считано от 18.12.2020г. до окончателното изплащане на
сумата.
Тъй като първоинстанционния съд е стигнал до противоположени
извод и е уважил иска изцяло, обжалваното Решение №260994/25.11.2021г. по
гр.дело №3158/20г. по описа на Окръжен съд-Пловдив следва да бъде
отменено изцяло, вкл. в частта за разноските, като вместо това искът за
осъждане на Д. Т. К., ЕГН:********** да заплати на Ц. Н. Т. и П. С. Т., ЕГН
**********, общо сумата от 300 000 лв. /триста хиляди лева/, дължима по т.
“б“ от подписано на 01.01.2014г. между ответника и наследодателя на ищците
С.С.Т. споразумение, за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г., ведно със
законната лихва считано от 18.12.2020г. до окончателното изплащане на
сумата, бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
На основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода на делото, в полза на
ответника Д. Т. К. ще се присъдят разноските по делото пред настоящата
инстанция от 6000 лв за държавна такса за въззивното производство и 6000 лв
адвокатски хонорар, които ищците ще бъдат осъдени да му заплатят.
Доказателства за сторени от ответника разноски по делото пред първата
инстанция не се откриха в кориците на делото, поради което и такива не му се
присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260994/25.11.2021г. по гр.дело №3158/20г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив, с което се осъжда Д. Т. К., ЕГН **********,
с адрес гр. Х., област П., ул. „Л.Д.“ № 2, да заплати на Ц. Н. Т., ЕГН
**********, с адрес гр. Х., ул. „Б.“ № 5, и П. С. Т., ЕГН **********, с адрес
гр. С., бул. „В.Л.“ № 112, ет.5, ап.19, общо сумата от 300 000 лв. /триста
хиляди лева/, дължима по т. “б“ от подписаното на 01.01.2014г. между
ответника и наследодателя на ищците С.С.Т. споразумение, за периода от
01.01.2015г. до 31.12.2015г., ведно със законната лихва считано от
18.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, както и общо сумата от
9
12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/, разноски за производството по гр. дело
№ 3158/ 2020г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ц. Н. Т., ЕГН **********, с адрес гр.
Х., ул. „Б.“ № 5, и П. С. Т., ЕГН **********, с адрес гр. С., бул. „В.Л.“ № 112,
ет.5, ап.19 иск с правна квалификация по чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.365 ЗЗД за
осъждане на Д. Т. К., ЕГН:**********, с адрес гр. Х., област П., ул. „Л.Д.“ №
2 да заплати на Ц. Н. Т. и П. С. Т., ЕГН **********, общо сумата от 300 000
лв. /триста хиляди лева/, дължима по т. “б“ от подписано на 01.01.2014г.,
между ответника Д. Т. К. и наследодателя на ищците С.С.Т., споразумение, за
периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г., ведно със законната лихва, считано
от 18.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА Ц. Н. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Х., ул. „Б.“ № 5, и П.
С. Т., ЕГН **********, с адрес гр. С., бул. „В.Л.“ № 112, ет.5, ап.19 да
заплатят на Д. Т. К., ЕГН **********, с адрес гр. Х., област П., ул. „Л.Д.“ № 2
разноските по делото пред настоящата инстанция от 6000 лв за държавна
такса за въззивното производство и 6000 лв адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд,
при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10