№ 16
гр. Пловдив, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20225001000462 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за същото са две на брой въззивни жалби.
Едната е изходяща от Н.А.П. и е насочена против постановеното по т.
дело № 170/2021 г. по описа на П.О.С. решение № 260087 от 31.03. 2022 г. в
частта, с която предявеният от Н.А.П. против „К.“ АД в несъстоятелност ЕИК
********* гр. А. иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ за установяване, че съществува
публично държавно вземане в размер на 12 924 лв. главница за периода 01.03.
2019 г. - 31. 08. 2020 г„ и 1 133, 54 лв. законни лихви или общо 14 057, 54 лв.,
представляващо текуща месечна имуществена санкция, начислена на
основание Заповед/Текуща месечна санкция № И - 7 - 128 - 1/ 30. 03. 2005 г.
на Р. - П. е отхвърлен като неоснователен.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, отправено искане за отмяната му и
постановяване на друго, с което искът да бъде уважен.
Дружеството в несъстоятелност не е изразило становище по същата, а
синдикът е на мнение, че жалбата е неоснователна.
1
Втората жалба е подадена от „К.“ АД в несъстоятелност, ЕИК
*********, гр. А. и с нея се обжалва постановеното по т. дело № 170/2021 г.
по описа на П.О.С., решение № 260129 от 17.05.2022 г., с което е отхвърлена
молба вх. № 264513 от 27. 04. 2022 г. на „К.“ АД в несъстоятелност, ЕИК
*********, гр. А. за допълване на постановеното по делото решение №
260087 от 31.03. 2022 г. като се прогласи нищожността на определение №
260347 от 22.02. 2021 г., постановено по т. дело № 676/ 2011 г. по описа на
П.О.С. с оглед отправеното искане в подаденото по делото възражение с вх.
№ 271005 от 30.03. 2021 г.
Синдикът и Н. не са изразили становище по тази жалба.
Съдът след като се запозна са актовете предмет на обжалване и
доказателствата по делото намери за установено следното:
На 11.03.2021 г. в П.О.С. е постъпила изходяща от Н.А.П. искова молба
насочена против „К.“ АД в несъстоятелност, ЕИК *********, гр. А..
В обстоятелствената част на същата се споменава, че Н. с молба от
23.11 .2020 г. предявила пред съда по несъстоятелност на ответното
дружество публични вземания за данъци, такси, задължителни осигурителни
вноски и имуществени санкции в общ размер на 77 831, 61 лв. включващи 71
988, 11 лв. главници и 5 843, 50 лв. лихви. Основания за предявяване на
същите били декларации по чл. 14 и 54 от ЗМДТ, декларации обр. 6 и влязла в
сила Заповед/Текуща месечна санкция № И - 7 - 128 - 1/ 30. 03. 2005 г. на Р. -
П..
На 04.12. 2020 г. по партидата на несъстоятелното дружество в
ТРРРЮЛНЦ бил обявен списък на допълнително предявените приети и
неприети от синдика вземания. От вземанията на Н. в списъка с приети
вземания били включени такива за осигурителни вноски в размер на 3 039, 12
лв., а останалите били в списъка с неприети вземания.
На 11.12.2020 г. от страна на Н. било депозирано възражения по чл. 690
от ТЗ.
Те били разгледани от съда по несъстоятелността с определение №
260347 от 22.02. 2021 г. постановено т. дело № 676/ 2011 г. на ПОС. В едната
си част били уважени, а в другата отхвърлени. Сочи се, че за вземанията за
главница от 12 924 лв. за периода 01.03.2019 г. - 31.08.220 г. и лихва от 1 133,
2
53 лв. породени от Заповед/Текуща месечна санкция от 30.03. 2005 г. на Р.-П.
и за ДДФЛ за м. ноември на 2019 г. в размер на 61, 21 лв. с основание
Декларация обр. 6 те били отхвърлени.
На тази база е направен извод, че за Н. с оглед разпоредбата на чл. 694,
ал.2, т. 1 от ТЗ възниква интерес от предявяване на иск,с който да се установи
съществуването им.
По отношение на Заповед/Текуща месечна санкция от 30.03.2005г. на
Р.П. се сочи, че с нея на основание чл.69, ал.1 от ЗООС на ответното
дружество била наложена считано от 10.02.2005 г. текуща месечна санкция за
изпускане на отпадъчни производствени води надвишаващи пределно
допустимите концентрации на показатели БПК 5 и нитритен азот и че е влязла
в сила на 15.03.2006 г. след обжалването й по съдебен ред.
Цитира се чл.69в от ЗООС, с който се предвиждат условията за спиране
на наложената санкция при временно или постоянно спиране на дейността,
предизвикала увреждането и замърсяването на околната среда над
допустимите норми и се твърди, че ответното дружество не е предприело
предвидените от законодателя действия за в тази насока, което водело до
извод, че текущата месечна имуществена санкция се начислява и дължи.
На тази база е споменато, че за периода 01.03.2019 г.-31.08.2020 г.
същата не е заплащана и се дължи ведно със законната лихва за забава.
По отношение на задължението за ДДФЛ за м. ноември на 2019 г. е
посочено, че то е декларирано с Декларация обр. 6 и за него в Н. няма данни
за погасяването му.
На тази база е отправено искане за установяване съществуване на
горните вземания.
Ответното дружество в несъстоятелност е подало в срок отговор.
В него на първо место се излагат доводи за недопустимост на исковата
претенция базирани на становището, че вземания по реда на чл.688 ал. 3 от ТЗ
могат да се предявяват, възраженията във връзка със същите да се разглеждат
от съда само ако са възникнали след датата на решението за откриване на
производство по несъстоятелност, но до датата на утвърждаване на
оздравителен план, респективно до датата на решението по чл.711 от ТЗ за
обявяването му в несъстоятелност. Това съотнесено с факта, че в случая
3
решение по чл. 711 от ТЗ е постановено на 29.08.2013 г. дава основание на
ответника да твърди, че извършените действия по предявяване на вземания с
молбата от молба от 23.11 .2020 г. били недопустими, респ. недопустима се
явявала и исковата претенция по по 694, ал.1, т.1 от ТЗ за установяването им.
Излага се и становище, че определението на съда по чл. 692 от ТЗ е
постановено извън правораздавателната компетентност на съда и на това
основание се явява нищожно. Във връзка със същото е направена и подробна
аргументация, че нищожността на този акт на съда по несъстоятелността
може да се предяви и под формата на възражение.
Отговор по делото е подаден и от конституирания на основание чл. 694,
ал. 4 от ТЗ синдик на дружеството ответник.
Той е на мнение, че исковете са допустими, но неоснователни.
Във връзка с вземанията породени от Заповед/Текуща месечна санкция
от 30.03. 2005 г. на Р.П., се твърди, че посоченото в нея противоправно
поведение изисква осъществяване на дейност от несъстоятелното
дружеството, а такава в периода от 01.03. 2019 г. до 31.08.2020 г. не била
извършвана и санкцията се явява недължима. В подкрепа на това е изразено
мнение, че вписаните и обявени обстоятелства в ТРРЮЛНЦ по партидата на
длъжника са публични, поради което не се изисква подаване на нарочна
молба до министъра за обстоятелството, че дейността, предизвикваща
увреждането или замърсяването на околната среда, е спряна.
Възразява се и че санкция не може да се налага за бъдещи действия и
бездействия, а само за осъществени фактически състави на административно
нарушение, а и че вземанията за главницата и лихвата по Заповедта са
погасени по давност.
За вземането за данък върху доходите на физическите лица се твърди,
че е погасено чрез плащане на 05.12. 2020 г. и е недължимо.
ДИМ , респ. отговори на същата не са подавани.
Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към
спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
С него исковите претенции по чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ са приети за
допустими , но неоснователни и са отхвърлени.
По отношение на вземането за ДДФЛ и лихвите за забава на същото
4
този извод е направен с оглед на събраните по делото доказателства за
плащането му от страна на длъжника.
По отношение на това породено от Заповед/Текуща месечна санкция от
30.03. 2005 г. на Р.П. и лихвите за забава е посочено, че този акт не
установява размера на неплатените на падеж и дължими санкции от
ответника, нито лихвата върху тях. За установяването им на основание чл.72
а, ал. 2 от ЗООС било нужно издаването на акт за установяване на публично
държавно вземане, който пък бил основание за пристъпване към
принудително изпълнение. Такъв обаче липсвал, което водело до извод, че не
е доказано съществуването на тези вземания.
След постановяване на това решение от страна на ответното дружество
в несъстоятелност е подадена молба за неговото допълване с оглед на това, че
липсвало произнасяне в него по възражението за прогласяване нищожността
на Определение № 260347 от 22.02. 2021 г., постановено по т.дело № 676/
2011 г. по описа на П.О.С..
Същата е отхвърлена с решение от 17.05.2022 г. поради това, че по
повод претенцията за прогласяване нищожността не била предявена чрез
инцидентен установителен иск или насрещен такъв, а под формата на
възражение и по тази причина съдът не дължи произнасяне с диспозитив по
същото.
Съответно недоволен от този акт е останал молителят и подал жалба
срещу него до ПАС.
Във връзка със същата е нужно да се спомене, че според чл. 250, ал.1,
изр. 1 от ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако
съдът не се е произнесъл по цялото й искане.
В тази връзка следва да се посочи, че според чл. 124 и сл. от ГПК
защита на личните или имуществени права се извършва чрез предявяване на
установителен, осъдителен или конститутивен иск, чието съдържание се
материализира в подадената до съда искова молба.
В нея се конкретизира и искането, по което той дължи произнасяне в
диспозитива на решението си.
От данните по настоящето дело е видно, че от страна на „К.“ АД в
несъстоятелност, ЕИК *********, гр. А. не е предявен по установения за това
5
ред иск за прогласяване нищожността на определение № 260347 от 22.02.
2021 г., постановено по т.дело № 676/ 2011 г. по описа на П.О.С..
Доводи за наличие на такава са направени по формата на възражение с
отговора на исковата молба, което е възможно с оглед разпоредбата на чл.
270, ал.2 от ГПК, но в този случая същата ако е налице подлежи на
констатация само в мотивите на решението и не се дължи прогласяването й с
диспозитива на съдебния акт.
Това изключва и извода, че са налице предпоставките за допълване на
решение № 260087 от 31.03. 2022 г. постановено по т. дело № 170/2021 г. по
описа на П.О.С..
В този смисъл е и становището на ПОС и актът му по чл. 250 от ГПК
следва да се потвърди.
Недоволен от решение № 260087 от 31.03. 2022 г. постановено по т.
дело № 170/2021 г. по описа на П.О.С. в частта му отхвърляща иска за
съществуване на породеното от Заповед/Текуща месечна санкция от 30.03.
2005 г. на Р.П. за главница и лихви е останал ищецът и е подал жалбата
станала причина за започване на настоящето въззивно производство.
В нея се излагат доводи за неправилност на становището на ПОС, че
липсата на издаден акт за установяване на публично държавно вземане по чл.
72а, ал.2 от ЗООС водела до извод, че не е доказано съществуването на тези
вземания. Изложени са и доводи за неоснователност на възраженията на
синдика, че санкциите не се дължат поради неизвършването на дейност в
периода на претендирането им.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за
валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно
правилността му с оглед посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно при условие, че по делото липсват
данни актът предмет на обжалване да е постановен от ненадлежен орган или
от ненадлежен състав. Решението от своя страна е подписано от съдията и е в
предвидената от закона писмена форма. Не може да говори за неразбираемост
на същото или, че е постановено от съда извън пределите на неговата
компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на
българските съдилища.
6
Допустимостта на същото е обусловена от това дали е налице спор
между правоспособни лица, дали е налице интерес да се иска той да бъде
разрешен със СПН, дали е подсъден на съответния съд и дали съдът се е
произнесъл по предявения пред него иск.
Предявеният и разгледан от съда иск е такъв по чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ, с
който кредитор на несъстоятелността е поискал да се признае за
съществуващо вземане невключено в одобрения с определението по чл. 692,
ал.4 от ТЗ списък на приетите вземания.
В тази връзка следва да се посочи, че с решение № 84 от 28.02.2013 г.
постановено по т. дело № 676/2011 г. по описа на П.О.С. ответникът е обявен
в неплатежоспособност с начална дата 31.12.2010 г. и е открито производство
по несъстоятелност. То е вписано в ТРРЮЛНЦ на 05.03.2013 г. На 29.08.
2013 г. по същото дело е постановено на основание чл. 711 от ТЗ и решение
№ 413 от 29.08.2013 г., което е вписано в ТРРЮЛН на 03.09.2013 г. С него
дружеството е обявено в несъстоятелност, прекратена е дейността му,
прекратени са правомощията на органите му и т.н.
На 04.12.2020 г. по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ е обявен
изготвения от синдика списък с неприети вземания. Сред тях са и такива на
ищеца по настоящето дело.
Според чл. 690 от ТЗ длъжникът или кредитор може да направи
писмено възражение пред съда срещу прието или неприето вземане в 7 дн.
срок от обявяването му.
Такова видно от представеното по делото копие от възражение е
предявено в срок. По повод на същото е постановено определение по чл. 692
от ТЗ. С него възражението частично е уважено, като част от предявените
вземания са включени в списъка с приети такива. Без уважение е оставено
обаче възражението за включване в същия на вземанията породени от
Заповед/Текуща месечна санкция от 30.03. 2005 г. на Р.П. и за ДДФЛ за м.
Ноември на 2019 г.
В чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ е казано, че кредитор с неприето вземане може
да предяви иск за установяване съществуването на неприетото вземане ако е
направил възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ, но съдът е оставил същото без
уважение. В чл. 694, ал. 6 от ТЗ съответно е казано, че този иск се предявява в
14 дн. срок от обявяване в ТР на определението по чл. 692, ал.4 от ТЗ.
7
В случая, обявяването на същото е станало на 24.02.2021 г., т.е. искът
следва да е предявен до 10.03.2021 г. вкл.
Искът според печата на регистратурата е постъпил в ПОС на 11.03.2021
г., но видно от отбелязването на разписката за удостоверяване на пощенската
услуга е подаден на 10.03.2021 г. Ищец по него видно от обявения в
ТРРЮЛНЦ списък е кредитор претендиращ вземане към ответника, което не
е прието от синдика. Той в тази връзка е подал възражение, което е оставено
без уважение с определението по чл. 692, ал.4 от ТЗ. Това и подаване на
исковата молба по чл. 694, ал. от ТЗ в срока по ал. 6 следва да води до извод
за допустимост на същата.
Тук е нужно да се вземе отношение и по направеното от ответника
възражение за недопустимост на иска, с оглед на това, че вземането на ищеца-
кредитор е предявено след постановяване на решението по чл. 711 от ТЗ и
било извън срока определен по чл. 688, ал.3 от ТЗ.
В чл. 688, ал. 3 от ТЗ е предвидено, че вземания, неплатени на падежа и
възникнали след датата на откриване на производство по несъстоятелност до
утвърждаване на оздравителен план, се предявяват по реда на тази глава.
Тълкуването на тази разпоредба следва да се извежда от разпоредбата
на чл. 707, ал.1 от ТЗ, който свързва утвърждаването на плана с прекратяване
на производството по несъстоятелност.
Решението по чл. 711 от ТЗ не прекратява производството по
несъстоятелност , а е етап от същото. Това изключва възможността да се
приеме, че не подлежат на предявяване и приемане вземания възникнали след
постановяването му.
До този извод следва да се достигне и с оглед измененията на ТЗ
обнародвани в бр. 38 на ДВ от 2006 г. С тях е променена редакцията на чл.
616, ал.1 от ТЗ предвиждаща, че масата на несъстоятелността служи за
удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и
нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за обявяване в
несъстоятелност, като е отпаднало ограничението относно крайния момент на
възникването им. Изменена е и споменатата разпоредба на чл. 688, ал.3 от ТЗ
като и в нея решението по чл. 711 от ТЗ е отпаднало, като краен срок, до
който вземанията следва да са възникнали.
8
Изложеното сочи, че възникналите след датата на откриване на
производството вземания, които не са платени на падежа подлежат на
предявяване по реда на чл. 688 от ТЗ и по отношение на тях е приложима
процедурата по изготвяне на списък за приемането им, респ. неприемането
им, подаване на възражение по 690 от ТЗ и постановяване на определение във
връзка със същото по чл. 692 от ТЗ.
По тези причини процесният иск е допустим, а възражението за
нищожност на постановеното от съда по несъстоятелността определение по
чл. 692 от ТЗ е напълно неоснователно.
Това налага с оглед чл. 271 от ГПК въззивният съд да разгледа
повдигнатият пред него спор за съществуване на вземането по същество и
респективно на тази база да формира извод за правилност или неправилност
на обжалваното решение на първоинстанционния съд.
Цитираната по- горе разпоредба на чл. 616, ал. 1 от ТЗ сочи, че в
производството по несъстоятелност подлежат вземанията на всички
кредитори на несъстоятелния търговец.
Вземанията на съответните кредитори подлежат на предявяване по реда
на чл. 685 и сл. от ТЗ вкл. и тези, за които има ВИСЯЩИ граждански и
търговки дела. Последните с оглед разпоредбата на чл. 634, ал. 1 от ТЗ с
изключение на трудови спорове по парични вземания се спират с откриване
на производството по несъстоятелност. Те съответно се прекратяват при
приемане на вземането по чл. 693 от ТЗ, респективно се възобновят и
продължават ако вземането не е включено в списъка на приетите от синдика
вземания или в одобрения от съда списък по чл. 692 ТЗ или ако вземането е
включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е
направено възражение по реда на чл. 692, ал. 3 от ТЗ.
Съответно в чл. в чл. 637, ал. 6 на ТЗ е предвидено, че след откриването
на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови
съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или
търговски дела срещу длъжника, освен за:
1. защита на правата на третите лица, които са собственици на вещи,
находящи се в масата на несъстоятелността;
2. трудови спорове;
9
3. парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица.
Анализът на тези разпоредби съотнесени и с текстовете на чл. 694 от ТЗ
води до извод, че съществуването на вземанията подлежащи на
удовлетворяване в производството по несъстоятелност подлежи първо на
преценка от синдика, а при възникнал спор във връзка със същата и от съда.
Това обаче важи за вземанията различни от публичните.
Те според разпоредбата на чл. 166 от ДОПК се установяват по реда и от
органа, определен в съответния закон, ако в него не е предвиден ред за
установяването му, то се установява по основание и размер с акт за публично
вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт,
предвиден в АПК.
Казаното съотнесено с липсата на разпоредби предполагащи спиране на
висящите административни производства по установявоне на публичното
вземане води до извод, че от страна на законодателя не е даден възможност то
да се извършва от синдика, респ. от гражданския съд в производството по чл.
694 от ТЗ. От това следва извод, че на предявяване в производството по
несъстоятелност подлежат публичните вземания, за които има издаден акт за
установяването им по предвидения за това ред. В този смисъл е и
разпоредбата на чл. 164 от ДОПК.
В случая предявеното за приемане вземане според Н. е породено от
Заповед/Текуща месечна санкция от 30.03. 2005 г. на Р.П. издадена на
основание чл. 69, ал.1 и 2 от ЗООС.
В чл. 69, ал.1 към момента на издаването й, а и понастоящем е
предвидено, че при увреждане или замърсяване на околната среда над
допустимите норми и при неспазване на определените в разрешителните
емисионни норми и ограничения на едноличните търговци и на юридическите
лица се налагат санкции. В редакцията на ал. 2 на чл. 69 към датата на
издаване на споменатия по- горе акт е предвидено, че редът за определяне и
налагане на санкции при увреждане или при замърсяване на околната среда
над допустимите норми се регламентира с Наредба на МС.
Това е Наредбата за реда за определяне и налагане на санкции при
увреждане или замърсяване на околната среда над допустимите норми приета
с ПМС № 169 от 29.07.2003 г. и действала до 10.11.2011 г..
10
В чл.2, ал.1 от същата е предвидено, че те се налагат със заповед на
М.О.С.В..
В чл. 9, ал.1 от Наредбата са предвидени сроковете за плащане на
санкциите, а в ал. 3 е посочено, че невнесените в срок санкции се събират
заедно с лихвите върху данъци, такси и други държавни вземания по реда на
Данъчния процесуален кодекс.
В този смисъл е и редакцията на § 8 от ПЗР на ЗООС към момента на
издаване на заповедта.
Това води до извод, че с оглед споменатите по- горе редакции на
нормативни актове издадената заповед е основание за започване на
принудително изпълнение за събиране на неплатените в срок санкции.
Самата заповед е в сила от 15.03.2006 г., когато е влезнало в сила
решението на ПОС постановено във връзка с обжалването й.
В тази връзка следва да се посочи, че със ЗИДЗООС, обн. в ДВ бр. 77
от 27.09. 2005 г. е приет нов чл. 72а на ЗООС. В ал.1 на същия като цяло е
преповторено съдържанието на споменатите чл. 9, ал.3 от Наредбата и на § 8
от ПЗР на ЗОС и е конкретизирано, че санкциите се събират заедно с лихвите
и разноските от АДВ по реда на ДПК.
Създадена е обаче и ал. 2, в която има предвиждане, че М.О.С.В. или
упълномощено от него лице издава акт за установяване на публичното
вземане по ал.1.
В годините редакцията на чл. 72а е изменяна с оглед на факта, че ДПК е
отменен и е приет ДОПК и с оглед на това, че събирането е започнало да се
извършва не от АДВ, а от Н.. Не е била променяна обаче редакцията на ал.2 и
тя си е същата и към настоящия момент.
Това води до извод, че според специалните разпореди на ЗООС
действащи към момента, а и към периода, за който се претендират санкции от
ответника/01.03.2019 г.-01.08.2020 г./ за принудителното събиране на същите
не е било достатъчно наличието на влезлия в сила акт, с който са наложени,
но и издаване на допълнителен акт за установяване на публично вземане за
невнесените в срок санкции.
Именно този акт за ПАС е и предвидения в съответния закон акт за
установяване на вземането, за който се говори в чл. 209, ал.1 от ДОПК и е
11
основание за принудителното му събиране.
По делото доказателства за издаване на такъв не са предоставени, което
е пречка да се приеме с оглед споменатото по- горе, че синдикът, респективно
гражданския съд могат без наличието на такъв да установяват
съществуването на процесното публично вземане, за което се иска
принудителното му събиране в производството по несъстоятелност.
В този смисъл са и изводите на ПОС, което налага решението му да
бъде потвърдено.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 170/2021 г. по описа на
П.О.С. решение № 260087 от 31.03. 2022 г. в частта, с която предявеният от
Н.А.П. против „К.“ АД в несъстоятелност ЕИК ********* гр. А. иск по чл.
694, ал. 2 ТЗ за установяване, че съществува публично държавно вземане в
размер на 12 924 лв. главница за периода 01.03. 2019 г. - 31. 08. 2020 г„ и
1 133, 54 лв. законни лихви или общо 14 057, 54 лв., представляващо текуща
месечна имуществена санкция, начислена на основание Заповед/Текуща
месечна санкция № И - 7 - 128 - 1/ 30. 03. 2005 г. на Р. - П. е отхвърлен като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 170/2021 г. по описа на
П.О.С., решение № 260129 от 17.05.2022 г., с което е отхвърлена молба вх. №
264513 от 27. 04. 2022 г. на „К.“ АД в несъстоятелност, ЕИК *********, гр. А.
за допълване на постановеното по делото решение № 260087 от 31.03. 2022 г.
като се прогласи нищожността на определение № 260347 от 22.02. 2021 г.,
постановено по т. дело № 676/ 2011 г. по описа на П.О.С. с оглед отправеното
искане в подаденото по делото възражение с вх. № 271005 от 30.03. 2021 г.
Решението може да се обжалва в месечен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
12
2._______________________
13