№ 1253
гр. София, 24.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20231110104549 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по предявени от А. Г. А. срещу „В****“ АД (конституиран като
правоприемник на първоначалния ответник „В****“ ООД) обективно кумулативно
съединени искове – установителни искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 22, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП, както и осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът А. Г. А. твърди, че сключил на 17.05.2022г. договор за паричен заем № 5821484
с „В****“ ООД, чийто правоприемник се явява ответникът „В****“ АД, по силата на който
му бил отпуснат заем в размер на 500 лв. при двуседмична погасителна вноска и брой на
погасителните вноски – 7, при годишен лихвен процент в размер на 40,32 % и ГПР в размер
на 49,39 %. Твърди, че в чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено, че кредиторът предоставя
на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, за която
ще му бъде начислена допълнителна такса в размер на 106,47 лв., която ще бъде разсрочена
за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 от договора страните
уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител-физическо лице, което
да отговаря на определи от кредитора условия, или банкова гаранция. В чл. 4, ал. 2 било
уговорено, че в случай на непредоставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка
в размер на 70,98 лв., чието заплащане също било разсрочено на падежа на вноските по
заема, като така размерът на общото задължение по кредита възлизал на сумата от 708,96 лв.
Ищецът погасил изцяло процесния кредит чрез извършване на плащания както следва: на
17.05.2022г. – сумата от 5 лв. – такса за отпускане на заем, на 20.05.2022г. – сумата от 200 лв.
и на 23.05.2022г. – сумата от 411,82 лв. Ищецът счита, че процесният договор за кредит е
изцяло нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не е спазена
изисканата от закона форма – същият не е написан по ясен и разбираем начин, не е спазено
изискването всички елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт, не по-малък от 12. Отделно счита, че договорът е недействителен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
1
неговото съдържание – годишният процент на разходите по кредита (ГПР). Намира, че
липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР, какви компоненти са включени в
него и как се формира, което е в пряко противоречие с чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а,
ал. 2 и 4 ЗПК. Отделно от това намира, че действителният ГПР е в пъти по-висок от
посочения в договора и е над максимално установения в императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК праг. Сочи, че разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора, в която е предвидено
заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение за нищожна на
основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, тъй като е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора. Отделно от това счита неустойката по чл. 4, ал. 2 от
договора за нищожна поради накърняване на добрите нрави, излизаща извън присъщите й
функции, тъй като е свързано с неизпълнение на задължение, което не е пряко свързано с
претърпени вреди. Счита и че с посочената неустойка се уговаря едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, което се кумулира с мораторната
лихва и е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че неустойката е нищожна и на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така намира, че е
налице нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като разходите за заплащане на неустойката за недаване на обезпечение, която по своята
същност представлява печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, следва да бъде част от ГЛП и ГПР, при което същият би възлизал многократно
над допустимия, което води до нищожност на целия договор на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочването на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 ЗЗП. Позовава се и на недействителност на целия договор на основание чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК поради липса на уточнение на условията за прилагане на ГЛП и
базата, върху която се начислява, което е пречка за установяване дали уговорения лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитора. Счита, че на посочените
основания договорът е изцяло недействителен и се дължи само чистата стойност на кредита,
евентуално че нищожни са отделни негови клаузи, по-специално клаузата на чл. 1, ал. 3,
установяваща заплащане на такса за експресно разглеждане на кредита и клаузата на чл. 4,
ал. 2 от договора за неустоечната клауза. С оглед изложеното претендира да бъде установено
в отношенията между страните, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, въз основа на която се
начислява такса за експресно разглеждане на искането за кредита и клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договора – неустоечна клауза са нищожни, както и да се осъди ответника да заплати на
ищеца сумата от 116,82 лв., недължимо платена по договора, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и разноски за
производството.
Ответникът „В****“ АД е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, с който оспорва исковата молба. Намира, че сключеният договор за кредит е съобразен
с императивните изискания на ЗПК, а възраженията на ответника за нищожност на целия
договор и на отделни негови клаузи са неоснователни. Счита, че не е нарушено правилото на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент по
кредита, уговорен е срок на договора, съдържат се условия за прилагането му, като при
фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК. Твърди, че в закона не е предвиден лимит на размера на възнаградителната лихва, а
единствено на ГПР, който не може да е по-висок от петкратния размер на законната лихва,
като в случая това е спазено и е уговорен ГПР в размер на 49,39 %, в който е включен и
размерът на фиксирания годишен лихвен процент. Възнаградителната лихва като цена на
ползваната от заемателя парична сума се формирала от няколко фактора, като се изхождало
от спецификата на всеки кредитен продукт, поради което не можело да се поставя общ
лимит, ограничаващ определянето й до трикратния размер на законната лихва за всички
видове заеми, поради което ответникът счита, че уговореният размер на договорната лихва в
случая не накърнява добрите нрави. Ответникът намира за неоснователно и твърдението за
нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора бил посочен
ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя, като в нея не била включена
уговорената в договора неустойка, тъй като на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК при изчисляване
2
на ГПР изрично се изключвали плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по
договора за потребителски кредит. Твърди, че в Приложение № 1 към договора са посочени
както ГПР, така и реда и начина на изчислението му, и значимите компоненти при
изчисляването му към момента, в който договорът е сключен, което било в съответствие с
чл. 4, пар. 1 и 2 от Директива 87/102 и практиката на СЕС. За неоснователно намира и
възражението за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, доколкото всички условия за
издължаване на кредита били инкорпорирани в самия договор, поради което към него не
били прилагани ОУ и не бил изготвян погасителен план, с оглед на което и възражението на
ищеца за непредставянето им било неоснователно. Ответникът счита, че уговорката за
неустойка в договора не е нищожна, тъй като същата не излиза извън присъщите й
обезпечителна, обзщетителна и санкционна функции, нито същата накърнява добрите нрави
при комплексно изследване на факторите, обосноваващи нейното начисляване като свобода
на договаряне, равнопоставеност между страните, функциите на неустойката, възможността
на длъжника сам да ограничи размера на неизпълнението. Намира, че не е налице нарушение
и на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че уговорката за такса за експресно разглеждане на искането за
отпускане на заем не представлява такса за отпускане на заема, а допълнителна услуга,
която е избрана доброволно от заемателя, поради което същата не следва да участва при
определяне на ГПР на основание чл. 19 ЗПК. Ето защо, моли за отхвърляне на предявените
искове и присъждане на разноски за производството.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация с правна квалификация чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 22, ал. 1, т.
10 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, т. 1
ЗЗД.
По предявените искове по чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 22, ал. 1, т. 10
ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП в тежест на ищеца е да установи, че е сключен на 17.05.2022г. договор
за паричен заем № 5821484 с „В****“ ООД с твърдяното съдържание, както и че договорът,
както и клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от него са нищожни на твърдените в исковата
молба основания.
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е
платил на ответника на 17.05.2022г. – сумата от 5 лв. – такса за отпускане на заем, на
20.05.2022г. сумата от 200 лв. и на 23.05.2022г. – сумата от 411,82 лв.
В тежест на ответника е да докаже твърденията си, че клаузите на договор и по
специално тази на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от него са индивидуално уговорени между
страните в съответствие със законовите изисквания, както и че е налице основание за
получаване на платените от ищеца суми в пълен размер, а при доказване на фактите в
тежест на ищеца – че е платил претендираната сума.
С доклада по делото като безспорно и неподлежащо на доказване между страните е
отделено обстоятелството, че на 17.05.2022г. е сключен договор за паричен заем № 5821484
между ищеца А. Г. А. като заемател и „В****“ ООД като заемодател.
В чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че за извършената от кредитора допълнителна
услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 106,47 лв.,
която такса се заплаща от заемателя разсрочено на равни части заедно с всяка от
погасителните вноски – чл. 1, ал. 4 от договора.
В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от
подписването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по
този договор, а именно: 1. поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по
безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и
3
минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5 години да няма
кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2. банкова гаранция,
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя,
валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 4, ал. 2, в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1 на заемателя се начислява неустойка в размер
на 70,98 лв., която се разсрочва на равни части и се заплаща с всяка от погасителните
вноски, като всяка част е платима на съответната падежна дата.
Съгласно изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза договорът е сключен
при следните параметри: размер на кредита: 500 лв. (усвоен на датата на сключване на
договора); срок на заема: 14 седмици; фиксиран годишен лихвен процент – 40,32 %; сума на
договорената лихва – 31,51 лв., такса експресно разглеждане – 106,47 лв., общ размер на
вноските – 637,98 лв.; брой вноски – 7; размер на погасителната вноска – 91,14 лв.; ГПР –
49,39 %, обезпечение: поръчител или банкова гаранция; неустойка при непредставяне на
обезпечение – 70,98 лв., обща сума за плащане – 708,96 лв. Вещото лице е посочило, че
процесният кредит е погасен изцяло предсрочно от ищеца с две плащания, извършени на
20.05.2022г. в размер на 200 лв. и на 23.05.2022г. в размер на 411,82 лв., общо 611,82 лв. По
делото не е спорно и че ищецът е платил на датата на сключване на договора сумата от 5 лв.
– такса за кандидатстване, с оглед на което сборът от плащанията по договора се равнява на
сумата от общо 616,82 лв. От заключението на експертизата се установява още, че при
включване в разходите по договора на предвидената в договора такса за експресно
обслужване (чл. 3, ал. 1) и неустойка при непредставяне на обезпечение (чл. 4, ал. 2), ГПР по
договора при съобразяване на предвидения срок за погасяване на същия би се равнявал на
154,08 %, а при отчитане на предсроното погасяване – на 1360,48 %.
При така събраните доказателства, съдът намира следното:
По предявените искове по чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 22, ал. 1, т. 10
ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП:
Предявените искове имат за предмет прогласяване на нищожност на клаузи от договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съгласно
който това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице
изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител – лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Следователно за процесния договор важат допълнителните изисквания за
действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби са императивни и за
спазването им съдът следи служебно в производството по искове, основание на клаузи от
тези договори.
В случая се установява от съдържанието на договора за кредит и от заключението на
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че в процесния договор за кредит не е посочен
по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това е така, тъй като в договора е
посочен единствено размера на ГПР в проценти (49,39 %), без да може да се направи извод
какви компоненти включва последния и какво е взето предвид при формирането му,
аргумент за което е и предвидената вариантност в размера на дължимите вноски по
погасителния план – със и без предвидените такса и неустойка. В този смисъл таксата за
експресно разглеждане по оспорената клауза по чл. 1, ал. 3 от договора и неустойката за
4
непредставяне на обезпечение по оспорената клауза по чл. 4, ал. 2 от договора, които са
предвидени изначално (още при сключване на договора) в размера на месечната погасителна
вноска, следва да се разглеждат като уговорки, чрез които се прикрива едно допълнително
възнаграждение за кредитора и че тези вземания по същество представляват разходи по
кредита, които следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В този случай съгласно
заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза действителният ГПР по
договора се равнява на 154,08 %, което е в противоречие с императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява самостоятелно основание за
прилагане на последиците на чл. 22 ГПК и води до недействителност на процесния договор
за кредит, включително на оспорените клаузи поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД
Независимо от изложеното и за пълнота следва да се има предвид следното: по
отношение на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, в който е предвидена такса за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредита следва да се съобрази, че в случая се касае
за т. нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да получи заявената сума в
кратък срок, а таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредита се
явява задължително условие за кредитиране. Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Кредиторът не може да изисква плащане на
такси за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК , както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие. Уговорената в разглеждания договор такса за
експресно разглеждане на документи представлява такса, свързана с усвояването на кредита,
поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 забрана. Посочената клауза
– чл. 1, ал. 3 от договора противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който забранява заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което
означава, че в случая чл. 10а, ал. 1 ЗПК не намира приложение. На практика дейностите, за
които е начислена тази такса, не са за допълнителни услуги, а са дейности по усвояването и
управлението на кредитната сума. От друга страна, липсва каквато и да е еквивалентност
между задължението на заемателя и престацията на кредитора, дори и кредитът да бъде
предоставен незабавно, като уговарянето на такса за експресно разглеждане в размер на
повече от 1/5 от отпуснатия заем води до оскъпяване на кредита, като по този начин се
заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно начисляването на ГПР в размер пет пъти по-
висок от законната лихва (както беше изяснено по-горе). Процесната клауза следва да се
прогласи за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е в противоречие със
закона (чл. 10а ЗПК).
По отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, установяваща задължение за
плащане на неустойка при неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на
обезпечение при предвидените в договора условия. Съдът приема, че е недопустимо при
неизпълнение на задължение за даване на обезпечение да се уговаря неустойка, защото една
от функциите на неустойката (обезпечителната) е да мотивира към изпълнение на дължимия
по договора резултат. Дължимият по договора резултат не е даването на обезпечение, като
последното е само гаранция за постигане на резултата. В случая така предвидената
неустойка има за цел да принуди длъжника да даде обезпечение, а не да изпълни поетите с
договора задължения, които да удовлетворят конкретния кредиторов интерес. Налице е
противоречие на неустойката с добрите нрави, което е налице още при сключване на
договора – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Санкцията за недадено
обещано обезпечение е предсрочна изискуемост на кредита, а не натоварване на длъжника с
допълнителни парични задължения – арг. чл. 71 ЗЗД. По този начин, поставяйки
неизпълними за заемателя условия, при които същият следва да предостави обезпечение,
5
кредиторът цели да се обогати неоснователно, да получи допълнително възнаграждение,
което представлява заобикаляне на изискванията на ЗПК и води до нищожност на
оспорената клауза съгласно чл. 21, ал. 1 от закона. Със задължаването на заемателя да плати
неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора се стига също до заобикаляне на нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК относно начисляването на ГПР в размер пет пъти по-висок от законната лихва.
Следователно и тази уговорка е в противоречие със закона и следва да се прогласи за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В резултат на възприетия извод за недействителност на договора ответникът дължи
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него – чл. 23
ЗПК.
В случая се установи, че ищецът е платил по кредита на ответника сумата от общо
616,82 лв., като чистата стойност на кредита се равнява на сумата от 500 лв., поради което
разликата над тази сума до платената, а именно сумата от 116,82 лв. се явява платена по
недействителен договор, т.е. при начална липса на основание и връщането й се дължи от
ответника, който не доказа наличие на действително основание за получаване на сумата.
Предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е изцяло основателен и следва да се уважи
за пълния предявен размер от 116,82 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 27.01.2023г. до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
Право на разноски при този изход на спора има ищецът, който е претендирал и доказал
извършване на разноски по делото в размер на 100 лв. – държавна такса и 300 лв. – депозит
за съдебно-счетоводна експертиза, или общо разноски в размер на 400 лв., които следва да
му се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Установява се от представения договор за правна защита и съдействие, че Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М., е оказал на ищеца безплатна
адвокатска помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), поради
което и с оглед уважаване на предявените искове и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата ответникът следва да бъде осъден да заплати на Адвокатското дружество
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА вр чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер
на 400 лв. Доколкото по делото са представени доказателства за регистриране на
адвокатското дружество по ДДС и на основание чл. 2а НМРАВ върху определеното
възнаграждение следва да се начисли ДДС, с оглед на което дължимото от ответника
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат се равнява на
сумата от 480 лв. с ДДС. При определяне на размера на адвокатско възнаграждение съдът
взе предвид, че осъщественото от адвоката процесуално представителство е в защита на
един интерес, по предявени искове, произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи
една цел – да се признае нищожността на съответни договорни клаузи, респ. връщане на
недължимо платените по договора суми, както и съобразявайки липсата на фактическа и
правна сложност на делото, липсата на доказателствени искания и приключване на делото в
рамките на едно съдебно заседание, без представителство на ищеца в същото. Поради това
на адвоката се следва едно възнаграждение, независимо, че оспорените клаузи са две.
Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не следва да се
превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно
материалния интерес по същите, като съдът следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
С оглед изложеното искането на адв. М. да му бъде определено възнаграждение по всеки
иск в минимален размер не следва да се уважава.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
6
С**** срещу „В****“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С***, иск с
правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за
паричен заем № 5821484 от 17.05.2022г.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
С**** срещу „В****“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С***, иск с
правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за
паричен заем № 5821484 от 17.05.2022г.
ОСЪЖДА „В****“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С*** да
заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С****, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 116,82 лв., платена при начална липса на основание по договор за
паричен заем № 5821484 от 17.05.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 27.01.2023г. до окончателното изплащане на вземането, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв., представлваща разноски за производството.
ОСЪЖДА „В****“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С*** да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********, представлявано
от адв. Д. М., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по делото.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка на ищеца А.
Г. А., ЕГН ********** с IBAN:BG21INTF40012050647658.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7