Р Е Ш Е Н
И Е
№
Гр.
София, 21.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Вероника
Димитрова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 11534 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 433620 от 20.06.2018 г. по
гр.д. № 31963/2017 г. СРС, І ГО, 157 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Л.0.“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** предявените срещу М. на е. с адрес гр.София, ул..“****** искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 912,00 лв., представляваща разликата
над 5100 лв. до 7 012 лв., платена при начална липса на основание - липса на
неустоечна клауза по договор за концесия за добив на подземни богатства -
строителни материали - пясъци от находище „Чаирите“ за размер на неустойка за
неизпълнение на задължение по чл.7, ал.2, т.3, б.“ж“ над 5100 лв. и за осъждане
на ответника да заплати сумата от 1912,00 лв., разликата над 5100 лв. до 7012
лв., платена при начална липса на основание - липса на неустоечна клауза по
договор за концесия за добив на подземни богатства - строителни материали -
пясъци от находище „Чаирите“ за размер на неустойка за неизпълнение на
задължение по чл. 15, ал.1, т.5 над 5100 лв., както и е отхвърлил иска с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл. 66 от ЗК, вр. чл.
29 от ЗПБ за установяване недължимост на сумата 18 255 лв., представляваща
претендирана неустойка по чл. 33, ал.4 от договора за концесия, за неизпълнение
на задължение по чл. 23, ал.4 от договора. Съдът е осъдил ищеца „Л.0.“ ООД да заплати на М.
на е. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 200 лв. – сторени разноски
в производството.
Недоволен от така постановеното
решение е останал ищецът „Л.0.“
ООД, който в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност
поради съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се наличие на
неправилна преценка на доказателствата, събрани в първоинстанционното
производство и неправилни фактически и правни изводи. Искането към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна М. на е. чрез процесуалния си представител – П. Й., в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК изразява становище, като
оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното
решение - потвърдено. Също претендира сторените пред настоящата инстанция
разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както това е разяснено с т.1 от Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ОСГТК на Върховният касационен съд, въззивният съд се произнася по
обосноваността на фактическите констатации и правилността на правните изводи
само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; относно
правилността на първоинстанционното решение, той е обвързан от посочените в
жалбата пороци и ограничен от рамките на заявеното искане, освен когато се
касае до приложението на императивна материално-правна норма или до хипотеза,
при която съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.
В случая, обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване инадлежно упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, поради
което следва да бъде потвърдено, като въззивният съд изцяло препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви,
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГП, намира от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
от „Л.0.“ ООД с обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и с
правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.66 от ЗК, вр. чл.29 от ЗПБ.
При съвкупната преценка на
събраните по делото и неоспорени от страните писмени доказателства, първоинстанционният
съд е приел за установено, че между
страните е възникнало облигационно
отношение по силата на сключен на 08.07.2014 г. Договор за концесия за добив на
подземни богатства - строителни материали - пясъци от находище „Чаирите“.
Част от съдържанието на това правоотношение е клауза за неустойка / чл. 33,
ал.2 / за пълно неизпълнение или забавено изпълнение на задълженията по чл.7,
ал.2, т.З, б.“ж“, чл.15, ал.1, т.5 и чл.23, ал.4 от договора с размер 0,5 на
сто за всеки просрочен ден от минималното годишно концесионно плащане, но не
повече от 50 на сто от него.
По делото не се спори между
страните наличието на неизпълнение на чл. 7, ал. 2, т. 3, б. “ж” от
договора за представяне на отчет за
вложените инвестиции през 2015 г., отчет за изпълнение на годишния работен
проект за добив и първична преработка през 2015 г. в срок до 31.01.2016 г. и
неизпълнение по чл.15, ал. 5 за представяне на отчет за изпълнение на плана за
управление на минните отпадъци. Тези
факти са признати от ищеца по делото в подадената от него жалба срещу акт на
Министерство на енергетиката, с който се потвърждава санкция за неизпълнение на
договор за концесия за добив на подземни богатства. Спорът е единствено за размера на пределната абсолютна
стойност на уговорената неустойка, дължима при пълно неизпълнение.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Договора при неизпълнение
или забавено или неточно изпълнение на което и да е от
непаричните задълженя по чл. 7, ал. 2, т. 3, б. “а”, „в“ – „з“,
т.4, т.5 и чл.
15, ал. 5 пределният размер на дължима
неустойка е в размер не повече от 50 % от минималното годишно концесионно
плащане. Съгласно чл. 19, ал.1, т.3 и 4 размерът на концесионното плащане се
определя от два компонента - база на концесионното плащане /базова стойност/
цена за единица добито подземно богатство / и добито количество подземно
богатство. С посочения член е уговорена минимална база от 0,40 лв./тон, която
стойност да се индексира с процента на увеличение на цените на строителните и
скалнооблицовъчните материали по информация от НСИ.
Според заключението
на вещотото лице по ССчЕ за 2015 г. базовата цена за 1 тон в размер 0,40
лв. е индексирана съобразно данните на НСИ за увеличението на базовата
статистическа цена с 32,8 % към 2010 г. спрямо 2005 г. и с още 3,2 % към 2014
г. спрямо 2005 г. Така размерът на индексираната базова стойност е 0,55
лв./тон. Съгласно доказателствата по делото минималното добито количество е 1.2
750 тона за шестмесечие и съответно минималното годишно концесионно плащане за
2015 г. е в размер 14 025 лв. без ДДС / 12 750 тона * 0,55 лв./тон =7012,50 лв.
за шестмесечие *2 = 14 025 лв. /. Следователно
предвид признатото пълно неизпълнение дължимата неустойка е в пределен
размер от 50 % от 14 025 лв. или 7012,50 лв. за всяко от посочените по - горе
неизпълнени задължения.
С клаузата на чл. 33, ал.4 от концесионния договор
страните са уговорили неустойка при неизпълнение на някое от задълженията по
чл. 23 или чл. 24 от договора в размер на 0,5 на сто за всеки просрочен ден от
стойността на съответната гаранция/ вноска по финансовото обезпечение, но не
повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение.
Съгласно чл. 23, ал.4 за всяка следваща година банковата гаранция е в размер на
100 на сто от стойността на концесионното плащане за предходната година с
начислен ДДС и се предоставя на концедента до 31 януари на съответната година. По
делото е установено, че концесионното плащане за 2015 г. е в размер 18255,07
лв. / 8425,25 лв. с ДДС за първото шестмесечие и 9829,82 лв. за второто /,
както и не се оспорва от страните забавеното изпълнение на задължението на
ищеца да предостави гаранцията в срок до 31.01.2016 г. В тази връзка по делото
е налице|признание на факта, че задължението е изпълнено забавено и частично с
внасяне на гаранция в размер на 9830 лв. на 15.02.2016 г. и разликата до 18 255
лв. едва на 18.10.2016 г. Следователно
дължимата неустойка е в абсолютен уговорен пределен размер от 18 255 лв.
Настоящият въззивен състав намира за правилни изводите
на Софийски районен съд, че осъдителните искове за връщане на сумата на 5100
лв. до 7012 лв. са неоснователни, както и че установителният иск за недължимост
на сумата от 18255 лв. е неоснователен.
Твърденията във въззивната жалба, че в първоинстанционното
решение не са взети предвид констатациите на Констативния протокол за
изпълнение на концесионния договор на комисия, назначена от Министерство на
енергетиката, са ирелевантни за спора. Изпълнението на голяма част от
задълженията по договора от страна на въззивника не освобождава същия от
последиците, уговорени в случай на забава, неточно или пълно неизпълнение за
останалите му задължения. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като в случая със сключването
на договора въззивната страна се е съгласила с уговорения размер в неусточните
клаузи. От събраните по делото писмени доказателства е установена и дължимост
на претендираната от ответника сума в пълния й размер, с оглед на което фактическият
състав на чл. 55, ал. от ЗЗД не се е осъществил.
Относно доводите за недължимост на сумата от 18255 лв.
за банкова гаранция, въззивният съд намира същите за неоснователни.
Предварително е бил ясен размерът на дължимите годишни концесионни плащания за
всяко от шестмесечията на 2015 г., видно и от приетия по делото отчет на ищеца
до Министерство на енергетиката, поради което, в уговорения срок до 31.01.2016
г. въззивникът е следвало да предостави банкова гаранция в размер на сбора от
плащанията. Предвид което за въззиваемата страна е възникнало вземане за плащане на неустойка в
размер на 18 255 лв. за неточно изпълнение на задължението за предоставяне на
банкова гаранция по чл. 23, ал.4 от концесионния договор.
По изложените съображения и в
упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК, въззивната инстанция е длъжна
да потвърди обжалваното решение.
С оглед изхода на делото
разноски на въззивника не се следват, а въззиваемата страна не представя
доказателства за реално извършени такива.
При тези мотиви, Софийски
градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 433620 от 20.06.2018 г. по
гр.д. № 31963/2017 г. СРС, І ГО, 157 състав, вкл. в частта за разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1 2.