Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти февруари две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 1965/2021
г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 20249042 от 11.11.2020 г., постановено по гражданско дело №
75558/2019г., на СРС, 140 с-в, са уважени исковете на Д.К.А. и Ю.Г.Н. срещу ЕС „М.Р.“,
с правно основание чл. 40 ЗУЕС, като са отменени като незаконосъобразни взетите
решения на проведено на 26.11.2019 г. Общо събрание на етажните собственици на ЕС
„М.Р.“, гр. София, кв. Драгалевци, в.з. Симеоново-Драгалевци II част, ул. *****.
Срещу
постановеното решение от ответника ЕС „М.Р.“, чрез пълномощника си адв. Ц.М. - К.,
е подадена въззивна жалба, с оплаквания за нищожност, недопустимост и
неправилност на съдебното решение. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е
квалифицирал предявените от ищеца искове като иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС,
доколкото в исковата молба били предявени главен иск за прогласяване на
нищожността на оспорените решения на ЕС, и евентуален иск за отмяна на решенията
като незаконосъобразни. Сочи, че това довело до съществени процесуални
нарушения при изготвяне на доклада по делото, което опорочило постановеното съдебно
решение до степен на нищожност. Решението било толкова неясно, че за страните
не ставало ясно по кой от исковете се е произнесъл съдът, доколкото в мотивите
съдът обсъждал въпроси, относно нищожността на решенията на общото събрание на
ЕС, а в диспозитива се произнесъл по отношение незаконосъобразността на
решенията.
Въззивникът
навежда оплаквания, че постановеното решение е недопустимо, доколкото правото
на иск по чл. 40, ал.1 от ЗУЕС принадлежало само на собственик в етажната
собственост, а ищецът Д.К.А. не доказвал такова качество в производството.
Следователно решението било постановено при липса на абсолютна процесуална
предпоставка, и като такова, е недопустимо.
Твърди,
че обжалваното решение е неправилно, доколкото съдържало неверни и необосновани
правни и фактически изводи на първоинстанционния съд. Оспорва съждението, че
четирите входа представляват отделни етажни собствености, доколкото от
доказателствата по делото било видно, че „М.Р.“ не е затворен комплекс, а
жилищна група, поради което цялата група от 4 сгради представлявала една етажна
собственост. Счита, че, дори да се приеме, че четирите сгради (входове) са отделни
етажни собствености, то проведеното общо събрание е законосъобразно, доколкото
идеята на закона била за всяка етажна собственост да присъства поне един
представител, за да изрази общата ѝ воля, а, освен това, било налице и
изискуемото мнозинство, съгласно чл. 18, ал. 3 ЗУЕС. Моли съдът да обяви за
нищожно, да обезсили като недопустимо, да отмени като незаконосъобразно
обжалваното първоинстанционно съдебно решение. Претендира разноски във
въззивното производство.
Въззиваемата Д.А., чрез пълномощника си адв. И.Н.,
и въззиваемият Ю.Н. депозират отделни отговори на въззивната жалба, с които
поддържат становище за неоснователност на жалбата. Считат, че първоинстанционното
решение е правилно, законосъобразно и постановено в съотетствие със събрания по
делото доказателствен материал, поради което молят съда да го потвърди. Представят
акт за сключен помежду им граждански брак от 01.08.2014 г., и твърдят, че не са
сключили брачен договор, поради което придобитият по време на брака апартамент в
резиденцията е съпружеска имуществена общност.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, като е заплатена дължимата ДТ, поради
което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо (постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита, предявено с исковата молба).
По доводите за нищожност на съдебното
решение, следва да се посочи, че съдебната практика, а и правната теория намира
за нищожно съдебното решение, което е устно или неподписано, или неговото
съдържание липсва; решение, постановено от незаконен състав; решение, с което
съдът е излязъл изцяло от неговата материална и териториална компетентност;
решение, което постановява задължение за нещо, което е обективно невъзможно или
е престъпление, или съставлява дискриминационно действие; решение, което е
толкова неясно, че, дори след тълкуването му, не става ясно каква е волята на
съда, обективирана в него (в този смисъл решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г.,
I ГО на ВКС и решение № 248 от 11.06.2012 г. по гр. д. 572/2011 г., IV ГО на
ВКС). В тази връзка, настоящият състав счита за неоснователни оплакванията във
въззивната жалба за нищожност на обжалваното съдебно решение, доколкото съдебният
акт на първа инстанция е ясен, последователен и логически обоснован, като въпросът
налице ли е противоречие между установеното в мотивите и постановеното в
диспозитива е предмет на преценка относно правилността на решението (така и
Тълкувателно решение № 1 от 4 януари 2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК).
Следва да се посочи, че неоснователен е
и доводът на въззивника, че съдът неправилно е квалифицирал предявените от ищеца
искове като иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. Квалификацията на исковете се определя
от наведените в исковата молба твърдения относно правнорелевантните факти. Настоящият
състав на съда приема, че оплакванията относно нищожност на взетите решения в
исковата молба, сами по себе си, съставляват възражения относно
незаконосъобразност на взетите решения, доколкото се твърди, че решенията са
приети от некомпетентен, съгласно закона, орган, и че етажна собственост по
смисъла на ЗУЕС не съществува. Първоинстанционният съд е взел предвид тези
възражения в доклада по делото, и се е произнесъл по тях с решението по делото
при изследване на правнорелевантните факти за спора. Следователно, настоящият
състав намира, че не става въпрос за допуснати съществени процесуални нарушения
в доклада по делото, като дори да се приеме обратното, то те не са в състояние
да обусловят опорочаване на обжалваното съдебно решение до степен неговата
нищожност.
Доводът за недопустимост на
първоинстанционното решение, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка
за съществуване на правото на иск, по отношение на ищеца Д.А., съдът намира
също за неоснователен. Видно от документите по делото, в рамките на
първоинстанционното производство страните не са оспорвали качеството на собственик
на обект в етажната собственост на ищеца А., като с извършения проект на доклад
по делото това обстоятелство е било отделено като безспорно по реда на чл. 146,
ал. 1, т. 3 ГПК. Видно от наличния по делото протокол от открито съдебно
заседание, проведено на 21.10.2020 г., въззивникът не е имал възражения по
направения проект на доклад, поради което и проектът е обявен за окончателен.
Възражение в този смисъл е направено едва с въззивната жалба, поради което
същото е преклудирано, на основание чл. 133 ГПК.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателст-ва,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна,
по следните съображения:
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения на настоящия съдебен
акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят
предмета на проверка от въззивния съд, настоящия състав намира следното:
От
представените нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 144 от
08.08.2017 г., том № III, рег. № 11374, дело № 472/2017 г., на нотариус Р.Р.,
район на действие РС- София и представеното пред въззивна инстанция копие от
удостоверение за сключен граждански брак между Д.К.А. и Ю.Г.Н. от 01.08.2014
г., а и безспорно между страните по първоинстанционното дело е било
обстоятелството, че двамата са собственици на апартамент № 1-4 и склад № 1-4,
находящи се в блок 4, както и на 3,57 % ид. ч. от подземните гаражи на цялата
жилищна група, с разпределено право на ползване на гаражна клетка № 3-4, находяща
се в гараж № 1-4, в сграда № 1.
Безспорно
по делото е установено и обстоятелството, че на 25.11.2019г. е про-ведено общо
събрание на собствениците на жилища и обекти в жилищен комплекс „М.Р.“, находящ
се в гр. София, ж.к. „Драгалевци“, в.з. Симеоново- Драгалевци II част, ул. ******при
дневен ред от пет точки, по които са приети решения (т. 1, 2, 3 и 5), оспорени
от ищците като незаконосъобразни. Приложен е списък на присъстващите на общото
събрание собственици (л. 30-39 от първоинстанционното дело), с притежаваните от
тях обекти, както и начинът, по който всеки от тях е гласувал. Установява се,
че са присъствали двама собственици на обекти в блок 1, четирима собственици на
обекти в блок 2, трима собственици на обекти в блок 3 и четирима собственици на
обекти в блок 4.
Във връзка с твърденията, че четирите
входа представляват една етажна собственост, доколкото „М.Р.“ не е затворен
комплекс, а жилищна група, следва да бъде посочено следното:
Видно от представения протокол за
проведено Общото събрание на собствениците в комплекс „М.Р.“ от 21.12.2017 г. (л.
10 от първоинстанционното дело), е взето решение да се прекрати съществуващото
гражданско дружество по ЗЗД и да се учреди гражданско сдружение по смисъла на
ЗУЕС, което да бъде регистрирано по реда на чл. 46 от закона. Видно от протокола,
при взимане на решението не са
участвали всички собственици на обекти. В отговора на исковата молба етажната
собственост твърди, че това решение е взето, тъй като „М.Р.“ е първоначално
определен като затворен комплекс с инвеститор „А.и.“ ООД, но дружеството фалирало
преди завършване на комплекса, поради което собствениците първоначално се
обединили като гражданско дружество по смисъла на ЗЗД, но определени обстоятелства
впоследствие наложили същото да бъде прекратено и да се учреди гражданско
сдружение по смисъла на чл. 25 и сл. ЗУЕС. В подкрепа на тези твърдения, ответната
ЕС е представила по делото удостоверение от СО- район „Витоша“ за извършена по
реда регистрация на гражданското сдружение на сгради А, Б, В и Г, както твърди
самата етажна собственост, а не регистрация на една обща етажна собственост.
Видно от решение по т. 1 в горепосочения протокол от ОС на собствениците от 21.12.2017
г., присъстващите собственици са взели решение за учредяване на гражданско
сдружение по смисъла на ЗУЕС, но „общият двор и комплекса да се управляват чрез
общо събрание по реда на ЗС“, като дейността на гражданското сдружение да бъде
замразена. При изложеното, съдът намира, че с взетите решения, собствениците на
обекти в „М.Р.“ са определили начина, по който ще се управляват и поддържат
общите части в комплекса, при липса на инвеститор, с който да сключат такъв
договор, т.е. взели са решение, че ще се прилага ЗУЕС.
Следва да се посочи, доколкото по
делото има данни за регистрирано сдружение на собствениците, че чл. 33, ал. 4 ЗУЕС предвижда когато належащите решения се отнасят до въпроси от правомощията
на общото събрание на собствениците и в сдружението не членуват всички
собственици на самостоятелни обекти в сградата или входа, какъвто е настоящият
случай, то решенията на сдружението се внасят за приемане от общото събрание на
собствениците, като в такъв случай членовете на сдружението участват в общото
събрание на собствениците или определят представител, който гласува с дял, равен
на идеалните части, с които е взето решението в сдружението. В случая по делото
не са представени доказателства за предварително взето от страна на сдружението
на собствениците решение, както и за такъв вид представителство на събранието,
на което са взети оспорените решения, поради което за проведеното общо събрание
важат общите изисквания относно кворум и мнозинство, предвидени в ЗУЕС.
Настоящият състав счита, че ЗУЕС съдържа
императивни правни норми, чието дерогиране, с решения на общото събрание на
собствениците, е недопустимо. В този смисъл, чл. 1 от закона определя
приложното си поле, а именно: обществените отношения, свързани с управлението
на общите части на сгради в режим на етажна собственост, както и правата и задълженията
на собствениците, ползвателите и обитателите на самостоятелни обекти или на
части от тях. При систематичното тълкуване на разпоредбата с тази по чл. 5 ЗУЕС, следва извод, че етажна собственост се образува за сгради или за отделни
входове от сгради. В случая се установява, че всяка от четирите сгради има
самостоятелен вход. Сграда е налице, когато е налице обособена вещ, съдържаща
минимални признаци за самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни
права, според изискванията на съответните строителни норми, а съгласно ЗУТ,
това са да са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен
на изпълнение на довършителните работи. В случая, в комплекса са завършени
четири отделни сгради (блок 1-4), две по две от които са функционално
обособени, само доколкото под тях са построени два общи, подземни гаража. Всяка
от сградите притежава собствен идентификатор, собствен вход, респ. изход, и е
административно обособена, съгласно ЗУЕС всяка от сградите е самостоятелна
етажна собственост. Разпоредбата на чл. 18 ЗУЕС предвижда провеждане на
съвместно общо събрание, когато е налице необходимост от решаване на въпрос,
който е свързан с общи части на две или повече етажни собствености (гаражите,
дворът), какъвто е настоящият случай, доколкото общото събрание е проведено за
обсъждане на въпроса относно присъединяване на всяка от четирите сгради – ЕС
към газопреносната мрежа. Следователно, взетото решение на събрание от 21.12.2017
г., че общите части ще се управляват и
поддържат от обща етажна собственост, следва да се тълкува в смисъл, че
етажните собствености на всеки от блоковете ще извършват съвместно общо
събрание за решаване на тези въпроси, тъй като противното съждение противоречи
на правилата на ЗУЕС.
В тази връзка, въззивният съд споделя
изцяло изводите на първоинстанционния съд, че в случая се касае до четири
отделни етажни собствености, доколкото в случая не е налице изключението на чл.
2 ЗУЕС (инвеститорът е неплатежоспособен и договор за поддръжка с трето лице не
е сключен), а събранието е проведено в хипотезата на чл. 18 ЗУЕС, при нарушение
на законовите изисквания за провеждането му, доколкото липсват доказателства,
че присъстващите собственици са били реално излъчени от етажната собственост, а
и с оглед записаното в протокола, и такива не могат да бъдат представени,
доколкото е видно, че етажните собствености са третирани като една, и на
събранието са присъствали различен брой хора. Поради това, взетите на
събранието решения са незаконосъобразни, и като такива, следва да бъдат
отменени.
При така приетите правни изводи от
настоящия състав на съда, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на подадената
въззивна жалба, на ответника Д.А. следва да бъдат присъдени сторени в
производството разноски, а именно: 600 лева, платено адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК,
въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20249042 от 11.11.2020г., постановено по гр. д. № 75558/2019
г. по описа на СРС, 140 с-в.
ОСЪЖДА етажните собственици в етажна собственост, намираща се в гр.
София, кв. „Драгалевци“, в.з. Симеоново- Драгалевци II част, ул. „******,
представлявани от Живко Костадинов, да заплатят на Д.К.А., ЕГН: **********, с адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 600 лв. представляваща
разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: