№ 8447
гр. С, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П Н А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110105061 по
описа за 2022 година
Предявен е иск от СП. Р. СП., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Р", бл. ..., чрез адв.
Н., със съдебен адрес: гр. С, ул. „И Д” №, за осъждане на „И Ф“ ЕООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „И В“, ул. „Б“ № .. ап. 1, представлявано от Б Н,
сумата от 51,79 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит №/21.07.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване
на исковата молба – 01.02.2022г., до окончателното й изплащане, от която сумата в размер
на 7,70 лв., представляваща неоснователно заплатена възнаградителна лихва и сумата от
44,09 лв., представляваща неоснователно заплатена неустойка.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че 21.07.2020 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит №, за сума в размер на 350.00 лв., като ищецът е погасил предсрочно
изцяло сумата по кредита в размер на 401,79 лв.
Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр.
чл.26, ал.1 от ЗЗД като противоречащ на законоустановените императивни правила. В тази
насока се излагат съображения, че по отношение процесния договор не е спазена
предвидената в закона форма – чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК. Договорът бил нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите по кредита, който е посочен
само като процент, а не е описана подробно методиката за формирането му, като това
противоречало на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Аргументира се
становище и че посоченият ГПР в договора не е 2 реалния, който в действителност е 281.83
%.
Ищецът оспорва клаузата от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на
обезпечение на задълженията и предвидената неустойка при неизпълнението й. В тази
насока твърди, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова
кратък срок банкова гаранция или двама поръчители, отговарящи на всички изисквания,
посочени в договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26,
ал.2 пр.1 от ЗЗД.
1
Ищецът твърди, че процесния случай касае еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Позовава се на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, в която изрично се сочи, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин. В този смисъл се обосновава извод, че уговорената неустойка противоречи на
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Отделно от това ищецът изразява
мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е цитира т.3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на Върховния Касационен съд.
Развиват се съображения, че в случая е налице заобикаляне на закона по смисъла на
чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, доколкото в чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава.
Според ищеца, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди и подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, като по този
начин се кумулира неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.
В исковата молба се твърди, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Ищецът обяснява, че по този начин формулирано задължението
навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение.
Отделно от това поцесната клауза за неустойка се оспорва като неравноправна и
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите, доколкото
същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така сочи, че тази клауза не е 3 индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
По отношение ГПР, в исковата молба се обяснява, че в нарушение на императивното
правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, ответното дружество не е включило в
ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на 49,84 лв., което би увеличило неговия
размер от 48.44 % на 281.83 %. Поради това ищецът сочи, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните.
Ищецът се позовава на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума, а в случая е налице превишение на тези размери, поради което на основание чл. 19, ал.
2
5 ЗПК, тези клаузи в договора, които водят до по-високи размери на ГПР, са нищожни.
Ищецът твърди, че с тези действия „И Ф“ ЕООД е заобиколило изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал.
1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Ищецът обяснява, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО,
транспонирана в ЗПК, поради което същата има нормативно значение. Сочи, че начислената
„неустойка“, попада в изискванията на Директивата – тя е предвидим разход, който
обуславя сключването на договора при тези условия и би следвало да е предварително
заложен и размерът й да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.
С оглед на това се аргументира становище, че грешното посочване на размера на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.22
от ЗПК.
Отделно от това се отбелязва, че посочването в договора на размер на ГПР, който не
е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на
правото на ЕС.
Ищецът излага доводи, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ поради противоречие с добрите нрави. Според
ищеца определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се
включва и начислената „неустойка“ , е изключително висок и противоречащ на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.
Счита договорът за нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20, вр. чл. 22 ЗПК, тъй
като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно – наличието или
липсата на право на отказ от договора.
Ищецът се позовава и на разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която той реално е върнал 4 на
ответното дружество.
Поради това смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147 ал.1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.
Ищецът излага аргументи и за наличието на основание заунищожаемост на
процесния договор при наличие на предпоставките по чл.33, ал.1 от ЗЗД с оглед
сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според ищеца, той е бил
принуден да сключи договора, тъй като към този момент той не е разполагал с достатъчно
финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности -
заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характери
и именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля
да сключи договора. Ищецът твърди, че ако тези факти не бяха на лице, той не би сключил
процесния договор, а най-малкото не би го сключил при тези условия.
Според ищеца налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации,
доколкото той е получил сума в размер на350.00 лева, като впоследствие е върнал сумата от
401,79 лева.
3
Ищецът се позовава на нищожност на отделни клаузи от процесния договор на
основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД,
поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради
неравноправност. В тази връзка отбелязва предвиденото в чл.23 от ЗПК, а именно когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По така изложените съображения, ищецът иска да бъде осъден ответника да му
върне заплатена без основание сума.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявения иск.
Твърди, че с доброволното погасяване на кредита, е приключила всяка правна
обвързаност между страните. Оспорва сключването на договора за кредит по твърдения от
ищеца начин, като липсвали данни да е сключен присъствен договор с ищеца. Излага, че
липсвало полагане на подписи под общите условия на всяка страница от договора, което е в
нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК. Поради липсата на сключен договор между страните,
същият нямало как да е недействителен. Оспорва да е налице ликвидност на претендираното
вземане.
По повод твърдението на ищеца за непредставянето на преддоговорна информация
по договора за кредит, излага, че със сключването на договора кредитополучателят е
признал, че му е предоставена преддоговорна информация и общи условия.
Твърди се още, че неправилно било включването на неустойката в ГПР, тъй като
същата нямала характер на договорна лихва, както и че надлежно и правилно била
извършена оценка на кредитоспособността на ищеца. Сочи, че чл. 71 ЗЗД предоставя право
на кредитора да обяви предсрочна изискуемост, а не го задължава да направи това. Оспорва
да е налице нелоялна търговска практика, доколкото на ищеца е 5 предоставена
преддоговорна информация, съдържаща основните клаузи на окончателния договор.
Изразява становище за законосъобразност на договорната лихва, като твърди и че същата не
противоречи на добрите нрави.
По отношение твърдението на ищеца за наличие на разлика в размера на уговорената
и реално върната сума твърди, че след като договорът бил надлежно изплатен, ищецът се е
съгласил да плати посочената разлика.
Оспорва ищецът да е заплатил сумата по договора за кредит, както и да е налице
нищожност на клаузата за неустойка, а в условията на евентуалност твърди, че следва да
намери приложение чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като се прогласи нищожност само на неустоечната
клауза, а договорът да остане действителен в останалата му част.
При евентуално прогласяване на нищожност, се иска от съда да осъди ищеца да
заплати на ответника сумата в размер на 350,00 лв., представляваща заемната сума по
процесния договор.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник, който поддържа
предявения иск. Ответникът се представлява от пълномощник, който оспорва иска.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения
размер, а в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което да е
4
получил плащането.
От представеното по делото платежно нареждане от 21.07.2020 г., се установява, че
ищецът е заплатил по сметка на ответника сумата в размер на 350 лв., като основание за
плащането е посочено договор за заем №. Представена е разписка № от 07.08.2020 г., от
която се установява, че ищецът е заплатил сумата в размер на 401,79 лв. в полза на
ответното дружество, като основание за това е посочено предсрочно изплащане на кредит
№, като в открито съдебно заседание на 07.06.2022 г. е направена справка за идентичност с
представената в оригинал разписка.
Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 161 ГПК, доколкото ответникът е
възпрепятствал изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, от която да се установи
постъпилите в ответното дружество плащания от страна на ищеца по договор за заем №,
съдът приема за установено, че ищецът е извършил плащане в полза на ответника със сумата
в размер на 401,79 лв.
При доказване факта на плащането – в тежест на ответника е да докаже основание за
задържане на сумата или наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за заем с валидно уговорени клаузи. От страна на ответника по делото
не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства относно наличието на
облигационно правоотношение между страните, дори напротив – с депозирана по делото
молба от страна на ответника, същият изрично е посочил, че не признава факта на
сключване на договора за кредит, като същият не е указал и необходимото съдействие на
вещото лице за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза. В случая нито са наведени
твърдения, нито пък са представени доказателства за наличието на договорно
правоотношение между страните, поради което и не може да се приеме наличието на
сключен такъв, за да се изследва евентуалната нищожност на договора, респ. на отделните
му клаузи. По делото е представено копие на Договор за предоставяне на кредит
№/21.07.2020 г., който обаче не носи подписа на кредитора – настоящ ответник. В исковата
молба са наведени твърдения, че договорът за предоставяне на кредит №/21.07.2020 е
нищожен, поради неспазена форма и по този повод са развити съображения, че се касае за
сключване на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При така
очертаната фактическа обстановка, както и предвид липсата на доказателства, е невъзможно
съдът да достигне до извод за наличие на облигационни правоотношения между страните по
договор за кредит, поради което и е безпредметно обсъждането на клаузите, за които ищецът
сочи, че са нищожни.
Доколкото ответникът не доказа наличието на основание за задържане на сумата, то
съдът намира предявеният иск за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 51,79
лева, представляваща недължимо платена сума по договор за кредит №/21.07.2020 г., за
изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен. Като законна последици от
уважаването на иска, следва да се присъди и законната лихва върху сумата, считано от
датата на депозиране на исковата молба – 01.02.2022 г., до окончателно изплащане на
вземането.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива в размер на 50 лв. за държавна такса,
като предоставя и доказателство за извършването им, поради което и ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв., представляваща разноски по
делото.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
адв. Искрен Николов адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за оказана безплатна
адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, видно от представения договор за
правна защита и съдействие от 16.02.2022 г.
Водим от горното, съдът
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „И Ф“ ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и
адрес на управление: гр.С, р-н „Т“, ж.к. „И В“, ул. „Б“ № .. ап. 1, представлявано от Б И Н,
да заплати на СП. Р. СП., ЕГН: **********, гр.С, ж.к. Р, бл ...., сумата от 51,79 лева,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит №/21.07.2020
г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба –
01.02.2022г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „И Ф“ ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и
адрес на управление: гр.С, р-н „Т“, ж.к. „И В“, ул. „Б“ № .. ап. 1, представлявано от Б И Н,
да заплати на СП. Р. СП., ЕГН: **********, гр.С, ж.к. Р, бл ...., сумата в размер на 50.00 лева
разноски за производството.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗА „И Ф“ ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес
на управление: гр.С, р-н „Т“, ж.к. „И В“, ул. „Б“ № .. ап. 1, представлявано от Б И Н, да
заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адв. И П Н, ЕГН **********, с адрес гр.С,
ул.“И Д“ №, адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за оказана безплатна
адвокатска помощ на ищеца СП. Р. СП., ЕГН: **********, по настоящето гр.д.№ 5061/2022
г. по описа на СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6