№ 149
гр. Тетевен, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100220 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по предявен иск от П. В. И., ЕГН:
********** с постоянен и настоящ адрес: гр. Тетевен, ул. „ххххххххххххх, чрез
пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „А. Д.“, представлявано от адв. Д.
срещу „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ботевград, бул. „Трети март“ № 83, представлявано от управителя Лъчезар
Лазаров.
Предявен е иск за прогласяване на Нищожност на Договор за потребителски кредит
№ ******** от 18.12.**** г. сключен между страните П. В. И. и „Адессо Кредит България”
ЕООД, ЕИК: *********, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, с алтернативно искане съда
да прогласи Нищожност на клауза, обективирана в чл. 4, ал. 2 от Договора, касаеща
заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по Договор за потребителски
кредит № ******** от 18.12.**** г. сключен от П. В. И. с дружеството кредитор „Адессо
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, като противоречаща на добрите нрави и
осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума, с определена цена на иска – 624.00
лева.
Излага се в исковата молба, че на 18.12.**** г. между ищцата, в качеството на
кредитополучател и ответното дружество, в качеството на кредитодател е сключен Договор
за потребителски кредит № ********.
Сочи се, че съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора Заемателят декларира, че желае да се
възползва в хода на изпълнение на договора от допълнителните услуги, предоставяни от
Заемодателя, а именно - възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски,
смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, а
Заемодателят с подписването на настоящия договор се задължава да предостави на
Заемателя същите срещу предоставяне от страна на последния в деня на подписване на
настоящия договор в полза на Кредитора на допълнително обезпечение по т. 1 или т. 2, а
именно:
Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните
1
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер на 1000 лв.;
безсрочен трудов договор; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови или финансови институции или ако има- кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“;
Поръчителят подписва договор за поръчителство.
Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл. 2, т.7, със срок на
валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.
Допълва, че съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора Страните се уговарят, че при
неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока
по предходната алинея, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1127.70
лева. Съобразно погасителния план към договор за паричен заем № ********, ищцата е
следвало да внася по 232.00 лева, като в тази сума се включва размера на вноската по
кредита (119.23 лева) и ежемесечният размер на неустойката за непредоставяне на гаранция
възлизащо на 112.77 лева.
Първата вноска по договора е с падеж 18.01.2024 г., а последната 18.10.2024 г. ищцата
заявява, че нито в Погасителния план, нито в Договора за потребителски кредит, нито в СЕФ
не е посочено какво точно се включва в ГПР - например, дали в ГПР се включва неустойката
при непредоставяне на обезпечение.
В исковата молба се излага, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски кредит е
действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно
приложимият нормативен акт е Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9, Договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сочи, че съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
На следващо място, сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както и съгласно пар.1, т.1 от
ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Ищцата счита, че Договор за потребителски кредит № ******** от 18.12.**** г. е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 20 от ЗПК, поради
следните причини: изискването, което е заложено в чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Договора за
осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство
или банкова гаранция, при това в деня на сключване на процесния Договор счита за
нищожна като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следва да
2
бъде включено в ГПР. Сочи, че невключването на подобна клауза в ГПР означава, че не е
спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото не е посочен верният ГПР в Договора за
потребителски кредит. Също така подобна неустойка би могла да се разглежда и като
добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите
приложения да е посочена като такава, което означава, че е нарушена и разпоредбата на чл.
11, т. 9 от ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти.
Не следващо място, по отношение на клаузата, предвиждаща заплащане на
неустойка, се сочи, че изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция на цялата дължима сума по договора - главница, лихви, неустойки,
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри,
които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят, на
практика правят задължението неизпълнимо. Счита, че срокът е твърде кратък и за
потребителя се създава значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или
поръчителство, тъй като за учредяването им се изисква набавяне на документи, одобрение и
пр., т. е. действия, за които са нужни технологично време и съдействие от трети лица
(поръчители/банкова институция). При това положение и изначалното предвиждане на
неустойката при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ да се кумулира към
погасителните вноски, счита, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Заявява, че клаузата за дължимостта й в чл.
4, ал. 2 от Договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Моли съда да прогласи Нищожност на Договор за потребителски кредит № ********
от 18.12.**** г. сключен между страните П. В. И. и „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, с алтернативно искане съда да прогласи
Нищожност на клауза, обективирана в чл. 4, ал. 2 от Договора, касаеща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение по Договор за потребителски кредит №
******** от 18.12.**** г. сключен от П. В. И. с дружеството кредитор „Адессо Кредит
България” ЕООД, ЕИК: *********, като противоречаща на добрите нрави и да осъди
ответното дружество да възстанови неоснователно заплатените суми по процесния договор.
Претендира присъждане на сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Адессо
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, чрез процесуален представител адв. Д., в който
изразява становище за неоснователност и недоказаност на исковете. Обстоятелствата с които
се обосновава претендираното право са изложените данни за възникнали облигационни
правоотношения между страните на основание сключен договор за потребителски кредит от
дата 18.12.**** г. и твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен,
поради накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на закона по съображения
изложени в ИМ са недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният
иск от ищеца, както в цялост, така и спряло процесната клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. Претендира сторените съдебни
разноски. Прави възражение за размера на претендираните от процесуалния представител на
ищеца разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Видно от Договор за потребителски кредит № ******** от 18.12.**** г., ответното
3
дружество е предоставило на ищцата потребителски кредит в размер на 1 000.00 лв., които
последната се е задължила да върне в срок от 10 месеца, на 10 броя погасителни вноски, при
годишен лихвен процент 40.00 % и годишен процент на разходите – 48.20 %. Съгласно
клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договора Заемателят декларира, че желае да се възползва в хода на
изпълнение на договора от допълнителните услуги, предоставяни от Заемодателя, а именно -
възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена
процедура за получаване на допълнителни средства, а Заемодателят с подписването на
настоящия договор се задължава да предостави на Заемателя същите срещу предоставяне от
страна на последния в деня на подписване на настоящия договор в полза на Кредитора на
допълнително обезпечение по т. 1 или т. 2, а именно: Две физически лица - Поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представят служебна бележка от
работодател за размера на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер на 1000 лв.; безсрочен трудов договор; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови или финансови институции
или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от 401 „Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство.
В чл. 4, ал. 2 от Договора страните се уговарят, че при неизпълнение на задължението
си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната алинея,
Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1127.70 лева.
В приложение към договора е посочен и погасителен план, видно от който 10-те
месечни вноски са в размер на 119.23 лв., като общата сума дължима по кредита е в размер
на 2 320.00 лева, без посочване какво включва. Първа погасителна вноска е с падеж на
18.01.2024 г., а последна на 18.10.2024 г.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Ответникът „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* представлява
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Така ответникът следва да бъде определен
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 ЗПК. Предвид това процесния договор попада в легалната дефиниция на чл. 9, ал. 1
ЗПК и по отношение на него са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 1
ЗЗД - нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и
договорите, които накърняват добрите нрави.
С подписването на договора за потребителски кредит уговорка по чл. 4, ал. 2 става
част от същия, доколкото предметът й е неразривно свързан с предмета на заемното
правоотношение между страните, а задължението, което възниква за ищцата се включва в
подлежащото на изпълнение задължение по кредита, тъй като се разсрочва и става част от
дължимите вноски по погасителния план.
Клаузата в договора за заплащане на „неустойка“ за непредставяне на обезпечение,
обективирани в процесния чл. 4, ал. 2, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК предвижда, че кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, но случая тя не е
приложима, тъй като таксата е начислена след като кредитът е вече отпуснат и е свързана с
основното задължение на кредитора - предоставяне на заем, а допълнителните услуги не
трябва да са свързани с него. Дейността, за която са начислени тази такса, не е допълнителна
услуга, Непредставянето на обезпечение само по себе си не води до каквито и да било вреди
за заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за връщане на сумата по договора и невъзможност за удовлетворяване от
4
имуществото му. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на
договора за кредит при вземането на решение за отпускането на заема, а не предварително
да се постави условие за дължимост на неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно
чл. 16 от ЗПК, за която оценка потребителят не дължи такси, комисиони и др. плащания,
съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК, и едва след анализа й да прецени дали да предостави
заемната сума или да откаже да предостави кредит, съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗПК.
Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е
да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй
като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да събира повече от
една такса за едно и също действие. Включването на клаузата за неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение, противоречи на закона, като на практика тази клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на
кредитоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията му.
С оглед изложеното, съдът намира, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за
кредит за дължимост на неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да
предостави обезпечение е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от ЗЗП и
като такава е нищожна поради противоречие на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т. е. на закона. С
уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги, което се разсрочва и се включва в
размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща размера на ГПР. Посочените суми несъмнено се явяват разход по кредита и е
следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи - нарушение на чл. 10,
ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон е нищожна.
Горното се потвърждава от приетото по делото заключение на вещото лице по ССЕ,
от което се установява още, че в случая ГПР е 48,20 %, без да бъде взета предвид дължимата
неустойка в размер на 1127.70 лева, която следва да бъде взета предвид при определяне на
ГПР, при което последният е в размер на 722.09 %.
Освен посоченото, в процесния случай клаузата нарушава и добрите нрави, тъй като
тя е уговорена в размер на 1127.70 лв. при размер на отпуснатия кредит от 1 000 лв. и е
девет пъти повече от уговорената възнаградителната лихва в размер на 119.23 лв. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора с чл.
26, ал. 1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Явно несправедливо е кредитодателят да получи освен дължимата възнаградителна
лихва друго допълнително възнаграждение за услуга, която от една страна се явява неясна
по съдържание, а от друга престациите на страните по тази клауза са явно нееквивалентни.
В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и
общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по
договора се оказва по – висок от записаното в него 48.20 %, тъй като не е включена
неустойката, в размер на 1127.70 лв., а съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
5
714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на липса на ГПР, което,
съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да бъде прогласена. В този
смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез решението по дело C-
714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към договор за
потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за кредит на
потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадат в
понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Вземайки предвид цялостното съдържание на договора за потребителски кредит и на
общите условия при които същият е сключен, включително правния контекст и
фактическите обстоятелства, свързани с неговото сключване, настоящата съдебна инстанция
приема, че сключването му е обусловено от допълнителните услуги, доколкото фактическият
състав при постигане на съгласието, включва опция за тяхното приемане и самото им
приемане рефлектира върху неговото конкретно съдържание. От друга страна,
допълнителните услуги по конкретния договор са средство за прикриване на действителната
цена на кредита, защото чрез уговорките за тяхното установяване и заплащане, кредиторът
„изнася навън“ част от възнаграждението за заетата сума, свързано с тези допълнителни
услуги, манифестирайки го като тяхна цена, за да не попадне в понятието „обща цена на
кредита за потребителя“ или в понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Ето
защо, като част от общите разходи, възнаграждението по пакетите за допълнителна услуга
подлежи на включване в годишния процент на разходите по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), в
какъвто случай ГПР би многократно по-висок от обявените 46.03 %. Изключването му като
компонента от ГПР и от тяхното формиране съставлява несъответствие на договора за
потребителски кредит с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до неговата
недействителност (чл. 22 ЗПК). В този смисъл са Решение № 96 от 01.05.2025 г. по в.гр.дело
№ 102/2025 г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, поради което и сумата от 624.00 лева, съставляваща разликата
между заплатените по договора суми и размера на предоставената главница /предявена в
исковата молба/, е платена без основание и подлежи на връщане.
С оглед всичко изложено, така предявеният иск се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 24 от ЗПК: Фактическият му състав изисква предаване, съответно получаване на нещо
при начална липса на основание, т.е. още при самото получаване да липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса на установено
основание, като извършването на престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а
съществуването на валидно основание за нейното получаване от ответната страна.
Претендираната сума в размер на 624.00 лева, представляваща недължимо платена сума, при
липса на основание от сключен Договор за потребителски кредит № ******** от 18.12.****
г.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 624.00 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожен Договор за потребителски кредит № ******** от 18.12.**** г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 21.02.2025 г.
6
в съда до окончателното изплащане на вземането. Поради това и осъдителният иск също
следва да бъде уважен в определения размер.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 192.80 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
/92.80 лв. по първия иск, 50.00 лв. по втория иск и 50.00 по третия иск/, както и сумата от
200 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/**** г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, както и извършените от процесуалния представител на ответника действия
/изготвяне на ИМ и писмени бележки/ на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза
на адв. А. Д. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева без
ДДС по трита иска общо или 200 лева без ДДС за всеки предявен иск, с оглед уважената
7
част от исковите претенции, което е в границите за съответния вид дейност. С оглед
изложеното и предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС от страна на
адв. А. Д., то следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС,
което в случая ще рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 720 лева с
ДДС за предявените искове. Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение
съдът следва да взема предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за
Възнагражденията за адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по
ч.т.д. № 1908/2022 г., на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/****
г. на ВКС, I т.о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/**** г. на ВКС, I т.о. и
др. на ВКС/, но тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно
цитираното решение на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав
не следва да се съобразява с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като
ориентир, при определяне на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид
разпоредбата на чл. 633 от ГПК решението на Съда на Европейските общности е
задължително за всички съдилища и учреждения в Република България, затова и настоящия
съдебен състав се е съобразил с цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и
Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/**** г., Определение №
211/10.05.2024 г., постановено по ч.т.д. № 1378/**** г., Определение № 174/26.04.2021 г.,
постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г. на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на
размера на адвокатско възнаграждение, осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. е и последователната практика на Въззивната инстанция, обективирана в Определение
№ 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение
№ 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение
№ 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение
№ 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223
от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение №
993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/2024 г. ОС и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иск на П. В. И., ЕГН: ********** с постоянен и
настоящ адрес: гр. Тетевен, ул. „ххххххххххххх срещу „Адессо Кредит България” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „Трети март“ №
83, представлявано от управителя Лъчезар Лазаров, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договор за потребителски кредит № ********
от 18.12.**** г., сключен между „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* в
качеството му на кредитор и П. В. И. в качеството й на кредитополучател.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „Трети март“ № 83,
представлявано от управителя Лъчезар Лазаров, да заплати на П. В. И., ЕГН: ********** с
постоянен и настоящ адрес: гр. Тетевен, ул. „ххххххххххххх сума в размер на 624.00 лева,
представляваща недължимо платена сума по платена без основание по Договор за
потребителски кредит № ******** от 18.12.**** г., сключен между „Адессо Кредит
България” ЕООД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитор и П. В. И. в качеството й на
кредитополучател.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Адессо Кредит
8
България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул.
„Трети март“ № 83, представлявано от управителя Лъчезар Лазаров да заплати на адв. А. Д.
от САК сумата от 720 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на П. И. по гр.д. № 220/2025 г. по описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „Трети март“ № 83,
представлявано от управителя Лъчезар Лазаров да заплати на Районен съд – Тетевен сума в
размер на 392.80 лева разноски по делото.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Окръжен съд - Ловеч, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9