Р Е Ш
Е Н И Е №
260385
гр. Пловдив,12.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично
заседание на шестнадесети ноември,през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Силвия
Алексова
при секретар Петя Цонкова,като
разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№
1728/20г.по описа на ПдОС,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на И.Г.М.,ЕГН-**********
***,чрез пълномощника му адв.В.Р. против решение № 260/26.06.20г.,постановено
по гр.д.№ 2752/18г.по описа на АРС,1-ви гр.с.,в частта му,с която е осъден И.Г.М. да заплати на С. Д. Д. *** сумата от 3686,73лв.на
основание чл.31,ал.2 от ЗС, представляваща обезщетение за
ползата,от която е лишен неползващия съпруг-съсобственик на самостоятелен обект в сграда № 00702.508.80.10.1 по КККР на гр. Асеновград,с адрес: гр. Асеновград, *** за
периода от 07.05.2014г. до 07.09.2017г.,
Жалбоподателят М.
счита решението в атакуваните му части за необосновано
и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила по изложени във въззивната жалба съображения и иска
неговата отмяна.Претендира разноски.
Въззиваемата С. Д.а Д.,ЕГН ********** *** чрез
пълномощника си адв.Ст.М. изразява становище за неоснователност на жалбата по
съображения,изложени в писмен отговор.Не претендира разноски.
Съдът,като
съобрази оплакванията в жалбата и становището на въззиваемата страна и след
преценка на събраните доказателства,приема за установено следното:
Жалбата е подадена
от надлежна страна,която има правен интерес да обжалва постановеното решение.Тя
е подадена в срок и е процесуално допустима.
Разгледана по
същество е частично основателна.
С
влязло в сила решение № 106/13.03.19г.на АРС по първата фаза на делбеното
производство,до делба е допуснат
самостоятелен обект в сграда №00702.508.80.10.1
по КККР на гр. Асеновград, адрес: гр. Асеновград, *** по отношение на двамата съделители И.Г.М. и С. Д.
Д. при равни квоти.
Още с отговора на исковата
молба,а впоследствие и с молба от 13.05.19г. ответникът и настоящ жалбоподател И.М.
е поискал да бъде осъдена ищцата да му заплати на осн.чл.346 от ГПК във вр.с
чл.36 от СК и чл.127,ал.2 от ЗЗД сумата от
11 175лв.,платена в повече от дължимата от него сума по договор за
кредит за покупка на недвижим имот,сключен на 28.04.04г.с „Банка ДСК“ЕАД.
С молба,депозирана
преди първото по делото съд.заседание след допускане на делбата ищцата С. Д. Д. също е предявила
претенции по сметки между съделителите на осн.чл.346 от ГПК,които са
квалифицирани от съда като такива по чл.31,ал.2 от ЗС,разделени на периоди: от
07.05.15г.,(когато е прекратен бракът между страните), до 19.09.17г.,(когато е
получена от ответника нотариалната покана на ищцата),за сумата от 4000лв.; от 19.09.17г.до
датата на предявяване на претенцията-13.05.19г.за сумата от 2400лв.;за периода
от датата на предявяване на претенцията-13.05.19г.до датата на приключване на
устните състезания (27-05.20г.)-по 100лв.месечно.
По делото е
безспорно,че страните са сключили граждански брак през 1988г.,приключил на
07.05.14г.със съдебно решение,с което е прекратен брака им и е одобрено
споразумението по чл.51,ал.1 от СК,по силата на което ползването на семейното
жилище,придобито по време на брака в режим на СИО,е предоставено за ползване на
съпруга И.М..Именно това семейно жилище е предмет на делба по настоящото дело.
По отношение на
претенцията по чл.31,ал.2 от ЗС:
Претенцията по
чл.31,ал.2 от ЗС касае облигационни отношения
между бивши съпрузи досежно имот,придобит като СИО по време на брака
им.Поради това приложение намира
разпоредбата на чл.57 от СК,съгласно която по силата на съдебното
решение,с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл.56,ал.1,2,3
и 5 от СК възниква наемно отношение.Правилни са изводите на районният съд,че при
регламентиране ползването на семейното жилище законодателят изхожда
от принципа за възмездност в гражданските
отношения,освен ако е уговорено друго.Т.е. след като в случая
съпрузите не
са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването,(като
при заем за послужване),следва да възникне
наемно правоотношение по аргумент от чл.57,ал.1 от СК.В настоящия
случай ищцата С.Д. не е поискала определяне размера на наема с решението за развод,каквато
възможност ѝ дава ал.2 на чл.57 от СК,но има право да търси обезщетение на осн.чл.31,ал.2 от ЗС,вкл.в делбеното производство по реда на чл.346 от ГПК за периода
от влизане в сила на решението,с което е предоставено ползването на семейното
жилище-07.05.14г. до настъпване на условието за прекратяване
на правото на ползване и предоставяне на достъп на другия съпруг (преустановяване
на ползването или осъществяване на съвместно ползване)
или до определяне по реда на чл.57,ал.2 от СК на наемна
цена в качеството си на неползващ имота
съпруг-съсобственик.
Първостепенният съд е приел,че в конкретния случай отправянето на
нарочна писмена покана не е необходимо,тъй като правоотношението по ползването
на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно
и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена и се е позовал на съдебна практика
на ВКС.
По делото има данни за отправена нотариална покана от ищцата Д. до ответника М.,която последният е получил на
19.09.17г.Т.е.за претендирания период от 07.05.14г.до 19.09.17г.липсва
отправено писмено поискване от страна на съделителката Д. за заплащане на наем за
съсобствения имот.Това обаче е ирелевантно,тъй като настоящата инстанция намира
за правилен извода на районния съд,че нарочна писмена покана не е необходима.Не
е основателно възражението на жалбоподателя И.М.,че разпоредбата на чл.31,ал.2 от ЗС
винаги изисква писмена покана, в какъвто смисъл била непротиворечивата и
каузална практика на ВКС.Безспорно в
ал.2 от цитираната разпоредба изрично е
посочено,че когато общата вещ се ползва само от някои от
съсобствениците,те дължат обезщетение на останалите за ползата,от която са
лишени,от деня на писменото поискване.Обаче в настоящия случай следва да се има
предвид,че страните са бивши съпрузи,които са уредили помежду си ползването на
процесния имот,представляващ семейно жилище след развода,т.е.заявена е
претенция с правна квалификация чл.57,ал.2 във връзка с чл.31,ал.2 от ЗС,като
съотношението е на специална към обща разпоредба.Елементите на фактическия
състав на търсеното обезщетение са същите,но в него не се включва отправянето
на покана.От изложеното се налага извода,при отчитане на посоченото
тълкуване,както и че във втората фаза на делбата е допустимо съединяване само
на искания за облигационни вземания между съделителите,които имат връзка с
имуществото,предмет на делбата,че когато предмет на съдебната делба е
недв.имот,представляващ семейно жилище,придобито в режим на СИО и предоставено
за ползване на единия съпруг с бракоразводното решение,без да е определен наем
на осн.чл.57,ал.2 от СК,то облигационните претенции между бившите съпрузи
относно ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат съобразно
чл.31,ал.2 от ЗС, без да е необходимо отправяне на писмена покана.Това е
така,защото правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на
съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е бил
уведомен за задължението си да заплаща наемна цена.
Ответникът И.М. е
отговорил на отправената до него
нотариална покана,като е заявил готовност да предостави възможност на ищцата за
ползва лично ½ от проц.апартамент и твърди в жалбата си,че ищцата не се
е възползвала от предоставената й възможност.Правото да си служи с общата вещ
съобразно правата си било търсимо и следвало ищцата да посети имота,за да
ѝ бъде предоставен ключ от него,но тя не направила това.В тази връзка са
разпитани и двама свидетели-А. Д.,дъщеря на страните и Г. А.,съседка; по реда на чл.176 от ГПК е
дала обяснения ищцата и са поставени в очна ставка свидетелката Д. и ответника М..Настоящата инстанция приема,че е без значение дали ищцата е
посещавала жилището и дали ответникът ѝ е предоставил ключ от него или
не,тъй като тя не е претендирала да ползва лично припадащата ѝ се част
от апартамента,а е претендирала заплащане
на обезщетение за неползването му поради факта,че самото ползване е предоставено безсрочно на ответника по
силата на съдебното решение,с което е одобрено споразумението между бившите
съпрузи.Т.е. при развода страните сами са се споразумели,че М. ще ползва
семейното жилище,при което за Д. остава
единствено възможността да търси заплащане на обезщетение под формата на наем
за припадащата ѝ се част от имота,доколкото съгл.чл.57,ал.1 от СК по силата на съдебното решение за
предоставяне на ползването е възникнало наемно правоотношение.Още повече,че съвместното ползване
на жилището е невъзможно и поради това,че страните са бивши съпрузи,а според
свидетелските показания ответникът живее на съпружески начала с друга жена в
него.В този смисъл първостепенният съд правилно е приел,че отношенията между
бившите съпрузи не позволяват общото им съжителство.С оглед на изложеното
настоящата инстанция намира претенцията
за основателна.
Ответникът е направил
възражение за изтекла погасителна давност на претенцията,по което искане районният съд не се е произнесъл.Възражението
е направено в срок и е основателно,тъй като обстоятелството,че ищцата не се е
възползвала от възможността да поиска определяне на наемна цена по реда на чл.57,ал.2
от СК,не ѝ дава основание да се възползва от петгодишната давност по
чл.110 от ЗЗД за вземането си по чл.31,ал.2 от ЗС.Следователно с изтичането на
тригодишната давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД е погасено по давност вземането на ищцата за обезщетение за
лишаване от ползване за периода 07.05.14г.-07.05.17г. Ищцата е разделила
претенцията си на два периода,първият от които е за времето от
07.05.14г.до 07.09.17г.За този период съдът е приел,че размерът на дължимото
обезщетение е 3686,73лв.След като настоящата инстанция приема,че тази претенция
е частично погасена по давност,то ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищцата на осн.чл.31,ал.2 от ЗС сумата от 329,01лв.,представляваща половината
от наемната цена на апартамента за периода 07.05.17г.-07.09.17г.,(съобр.заключението
на в.л.Рускова при наем от 164,55лв.месечно за 2017г.за 4 месеца).Ето защо в
тази му част атакуваното решение следва да се отмени за разликата над 329,01лв.до присъдената с решението сума от 3686,73лв.По отношение на претенцията по
чл.31,ал.2 от ЗС за периода 19.09.2017г. до 13.05.2019г.в
размер на 2070,80лв.и сумата от 100лв.месечно за периода от 13.05.2019г. до 27.05.2020г.,същата е правилно определена от
районния съд въз основа на ССЕ с в.л.Р. и в тази му част решението следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
По отношение
на претенцията,предявена от И.Г.М. на осн.чл.346 от ГПК във вр.с чл. 59 от ЗЗД и чл.23 от СК:
Не с спори между страните,а и се
установява от приетия препис от нотариален акт №186/2004г., че правото на
собственост върху делбения имот е придобито през време на брака между страните,
както и че средствата за заплащане на уговорената цена от 23 000 лева са
получени по договор за банков кредит от 28.04.2004г., сключен от двамата
съпрузи с „Банка ДСК“ ЕА и рефинансиран с договор за банков потребителски
кредит от 22.07.08г.,сключен между „УниКредит Булбанк“ АД и И.М. като
кредитополучател и С. М. като солидарен
длъжник.Кредита е изплатен на 28.05.13г.,(видно от доп.ССЕ на в.л.С.).От заключението по
съдебно-счетоводната експертиза е видно,че общият размер на върнатите по договора
за кредит суми е 23 633,93лв.,като 22 350лв.от тях представляват
сума,усвоена по договора от 22.07.2008г.,сключен с „УниКредит Булбанк“АД.Също
така не е спорно между страните,че дължимата сума към „УниКредит Булбанк“ АД е
изплатена на вноски,удържани от трудовото възнаграждение на ответника.Районният
съд е приел за основателни доводите,че същото е лично имущество на единия
съпруг,но въпреки това е отхвърлил претенцията за заплащане на
сумата от 11 175лв. като неоснователна.Позовал се е на Решение № 126 от 31.01.2020г. по гр. д. № 352 / 2019г.на ВКС,2-ро гр.о., съгласно което трансформацията на лично имущество по чл.23 от СК е приложима за личното имущество,посочено в чл.22 от СК-придобито преди брака,по дарение,по наследство и при
останалите хипотези,посочени в нормата.Не настъпвало
преобразуване на лично имущество,когато с
паричен влог на единия съпруг, формиран по време на брака, се придобивали
вещни права.В този случай намирала приложение презумпцията на чл.21,ал.3 от СК за съвместен принос.Приел е,че именно на придобитите по време на брака вещни права
законодателят създава статут на СИО,считайки презумптивно,че са резултат на
съвместен принос.Макар тези постановки в решението на ВКС да се отнасяли
до паричните влогове,АРС е приел,че по аналогия и на още по-голямо
основание те важали за трудовото възнаграждение,получено от единия съпруг.Ето защо и
доколкото претенцията била основана именно на трансформация на лично имущество,като не са изложени
факти за по-голям или изключителен принос на ответника,то същата следвало да бъде
отхвърлена.Този извод на районния съд се
споделя изцяло от настоящата инстанция.
В жалбата се прави възражение от М.,че АРС
неправилно е квалифицирал претенцията му като такава по чл.23 от СК,вместо като
претенция по чл.127,ал.2 от ЗЗД във вр.с чл.59 от ЗЗД.Ако била заявена
претенция по чл.23 от СК,то тя имала отношение към първата фаза на делбата и
допускане на същата при различни квоти от
режима на общност,уреден в чл.21 от СК.
Според въззивната инстанция първостепенният съд
правилно е квалифицирал иска като такъв по чл.59 от ЗЗД,но във връзка с чл.23
от СК,доколкото претенцията касае облигационни отношения,основани именно на
трансформация на лично имущество.Решението в тази му част като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото разноски се дължат по
съразмерност,като жалбоподателят претендира разноски само за заплатената от
него ДТ за въззивната жалба,а въззиваемата страна не е претендирала
разноски.При това положение следва да се осъди въззиваемата С.К.Д. да заплати
на И.Г.М. сумата от 72лв.направени
разноски от жалбоподателя за ДТ съобразно
уважената част от жалбата му.
Водим от горното
Пловдивският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260/26.06.20г.,постановено по
гр.д.№ 2752/18г.по описа на АРС,1-ви гр.с.,в частта му,с която е осъден И.Г.М.,ЕГН-********** *** да заплати на С. Д. Д.,ЕГН-********** *** на
основание чл.31,ал.2 от ЗС обезщетение за ползата,от която е лишен неползващия
съпруг-съсобственик на самостоятелен
обект в сграда № 00702.508.80.10.1 по КККР на гр.
Асеновград,с адрес: гр. Асеновград, ***, за
периода от 07.05.2014г.до 07.09.2017г.,за сумата над 362,01лв.(триста
шестдесет и два лв.и 01ст.) до
присъдения размер от 3686,73лв.(три хиляди
шестотин осемдесет и шест лв.и 73ст.) ,като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявената по
реда на чл.346 от ГПК претенция с правно основание чл.31,ал.2 от ЗС на С. Д. Д.,ЕГН-********** против И.Г.М.,ЕГН-********** за заплащане на обезщетение за
ползата,от която е лишен неползващия съпруг-съсобственик на самостоятелен обект в сграда № 00702.508.80.10.1 по КККР на гр. Асеновград,с адрес: гр. Асеновград***, за
периода от 07.05.2014г.до 07.09.2017г.за сумата над 362,01лв.(триста
шестдесет и два лв.и 01ст.) до
присъдения размер от 3686,73лв.(три хиляди
шестотин осемдесет и шест лв.и 73ст.),като погасена по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260/26.06.20г.,постановено
по гр.д.№ 2752/18г.по описа на АРС,1-ви гр.с.,в частта му,с която е
осъден И.Г.М.,ЕГН-**********
*** да заплати на С. Д.
Д.,ЕГН-********** *** на основание чл.31,ал.2 от ЗС сумата от 2070,80лв.,представляваща обезщетение за ползата,от която е
лишен неползващия
съпруг-съсобственик на самостоятелен
обект в сграда №00702.508.80.10.1 по КККР на гр. Асеновград, адрес: гр.
Асеновград, ***,за периода от 19.09.2017г. до 13.05.2019г.,ведно със законната лихва върху сумата
от 2070,80лв.от датата на предявяване на претенцията-13.05.2019г.до влизане в сила на съдебното решение,както и сумата от 100лв.месечно, представляваща обезщетение за
ползата,от която е лишен неползващия съпруг-съсобственик на самостоятелен обект в сграда №00702.508.80.10.1 по КККР на
гр. Асеновград, адрес: гр. Асеновград, *** за периода от 13.05.2019г.до 27.05.2020г.,както и в частта му,с която са
отхвърлени претенциите,основани
на чл. 346 от ГПК във връзка с чл.59 от ЗЗД и чл.23 от СК,предявени от И.Г.М.,ЕГН-********** против С. Д. Д.,ЕГН-********** за заплащане на сумата от 11 175лв.,с която С. Д. Д. се е обогатила
неоснователно,тъй като част от 22 350лв.от покупната цена на самостоятелен обект в сграда № 00702.508.80.10.1 по КККР на гр.Асеновград, адрес: гр.
Асеновград, *** е заплатена със средства от трудовото възнаграждение на И.Г.М..
ОСЪЖДА С. Д. Д., ЕГН-********** *** да заплати на И.Г.М.,ЕГН-********** *** сумата от
72лв.направени разноски за ДТ за въззивното производство съобразно уважената
част от жалбата.
В необжалваната му част решението е
влязло в законна сила.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: