Решение по дело №1680/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 1031
Дата: 21 август 2019 г.
Съдия: Светлана Иванова Изева
Дело: 20195300501680
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 юли 2019 г.

Съдържание на акта

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е    1031

гр. Пловдив,21.08.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети август,през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Светлана Изева

                                                 ЧЛЕНОВЕ:  Радостина Стефанова                                                                                Христо Иванов   

 

при секретар Елена Димова,като разгледа  докладваното от председателя в.гр.д.№ 1680/19г.по описа на ПОС,за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Обжалвано е решение № 2455/12.06.19г.на ПдРС,11-ти гр.с.,постановено по  гр.д.№ 20442/18г.,с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Т.П.Т., ЕГН: ********** срещу „Обединена Млечна Компания” ЕАД,ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявано от изпълнителния директор К. В.,обективно съединени искове с правно основание чл.259, ал.3, пр.2 вр. с ал.1, пр.2 от Кодекса на труда вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД  за заплащане на сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2016г.- 01.01.2017г.- допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г.;  сумата от 4 200 лева,дължима за периода 01.01.2017г.- 01.01.2018г.-допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015г.; сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2018г.- 01.12.2018г.- допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015г.,ведно със законната лихва върху тях от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

Жалбоподателят Т.П.Т. *** чрез пълномощника си адв.В.И. счита решението за неправилно и необосновано по подробни съображения,изложени във въззивната жалба.Иска от съда да отмени същото и да постанови друго,с което да се уважат изцяло исковите претенции.Претендират се разноски.

Въззиваемата страна-„Обединена Млечна Компания” ЕАД,гр.**** чрез пълномощника си адв.Г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения,изложени в писмен отговор.Претендира разноски.

           ПдОС след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и  основателността на жалбата, намира за установено следното:

          Жалбата е подадена в законния срок и е процесуално допустима.

          Разгледана по същество е неоснователна.

          Пред ПдРС са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.259, ал.3, пр.2 вр. с ал.1, пр.2 от Кодекса на труда вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД от Т.П.Т. против „Обединена Млечна Компания” ЕАД.

Ищецът твърди,че има сключен трудов договор с ответника на 24.07.2009г.,като с допълнителни споразумения заеманата от него длъжност била променена (от  01.03.11г.) на „****“,а от 01.06.16г.-в длъжността „****“,като за последно заеманата длъжност не му била представена длъжностна характеристика чак до 02.11.18г.Твърди,че независимо от назначаването му на длъжността  „****“,той продължил да работи и като ****,която длъжност съвместявал с длъжността **** всекидневно в рамките на работното време.Претендира заплащане на исковите суми за посочените в исковата молба периоди като допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на двете длъжности,начислени на база 4 часа на ден или 50% от месечната основна заплата за длъжността **** за съответния период.

Ответното дружество-„Обединена Млечна Компания” ЕАД не е оспорило,че между страните е съществувало ТПО,както и че са били сключени цитираните в исковата молба няколко допълнителни споразумения към трудовия договор,но е оспорило твърдението за вътрешно съвместителство на двете длъжности „****“ и „****“,както и правото на ищеца да получава 50 % допълнително възнаграждение за втората длъжност. Твърденията на ответника са,че от 01.01.2016г. до момента на исковата молба ищецът е заемал и изпълнявал само длъжността „****“. За да е налице вътрешно съвместяване на две различни длъжности било необходимо да е постигнато взаимно съгласие между страните,каквото в случая липсвало. Между страните имало съгласие за изпълнение само на една длъжност и всички последващи допълнителни споразумения касаели нея.

По делото са представени  трудовия договор и всички   допълнителни споразумения към него,дл.характеристики за двете длъжности,първата от които-за длъжността **** подписана от ищеца,а втората-връчена на 02.11.18г.-оформена при отказ на същия да я подпише,представено е ЛТД на   Т.,месечни графици за работа на звено „Производство на пресни млека“ при отв.дружество.Изготвена е и е приета като неоспорена ССЕ с в.лице С.К.Събрани са и гласни доказателства чрез разпита на двама свидетели:св. А. Я.(на ищеца) и св. М. А. (на ответника).

Въз основа на събраните доказателства ПдРС е приел,че е налице хипотезата на чл.259,ал.1 от КТ за вътрешно съвместителство,като през процесните периоди ищецът е съвместявал основната си работа на длъжността „****“с  допълнителна работа като ****.Приел е също,че съгл.ал.3 на чл.259 от ГПК заместването се извършва със съгласието на работодателя и работника/служителя,изразено в писмена форма,като липсата на писмена форма,какъвто е настоящият случай,не е пречка работникът или служителят да получава възнаграждението за заместването.Според първостепенният съд обаче по делото  не се доказвало наличието на уговорка работодателят да заплаща полагания от служителя допълнителен труд,като по този начин липсвал съществен елемент от договора за вътрешно съвместителство,а именно-уговорка между страните по ТПО за заплащане на полагания от служителя допълнителен труд.В тази връзка цитира и съдебна практика.

Тези изводи напълно се споделят от настоящата инстанция.Действително от събраните по делото доказателства се установява,че ищецът е съвместявал длъжността,която е заемал по  трудов договор- „****“,с работата на ****,като основно в тази връзка следва да се имат предвид показанията на св.Я.,които и ПдРС правилно е кредитирал като обективни,логични и основани на лични впечатления,а показанията на свидетеля на ответника е намерил за заинтересовани,противоречиви и непочиващи на преки впечатления.Но ищецът не доказва,а и въобще не твърди в исковата си молба между него и работодателя да е бил сключен писмен договор за вътрешно съвместителство.Такава договореност следва да включва няколко съществени елемента-кой,кого и за какъв срок ще замества или ще изпълнява и неговата работа,както и размерът на  допълнителното възнаграждение на лицето.В този случай липсата на  изискуемата се от закона форма на тази договореност не би препятствала изплащането на  допълнителното възнаграждение,но то следва да е било договорено.Договорката за заплащане на заместването е съществен елемент от съдържанието на този договор и следва да се докаже от ищцовата страна.В случая ищецът не само не доказва между него и ответника да е била постигната договореност полаганият от Т.  допълнителен труд да се заплаща,но той дори признава,че не е имало уговорено допълнително трудово възнаграждение.

В този смисъл е и цитираната в обжалваното решение съдебна практика.При липса на договореност за плащане на възнаграждение за работата по заместване за работника/служителя не може да възникне правото да му се плаща допълнително трудово възнаграждение,на което право да отговаря задължение на работодателя за плащане.Изрично предвиденото от закона изискване за договаряне на плащането изключва възможността съдът при условията на чл.162 от ГПК да присъжда възнаграждение, за чието получаване страните по трудовото правоотношение не са постигнали договореност.Това е така,защото изискването за уговаряне плащането на допълнително трудово възнаграждение за заместването от страните по чл. 259, ал. 1 от КТ съответства на характера на трудовото правоотношение, основната част от чието съдържание е договорната,а тази част на трудовия договор се определя от волята на страните и от постигнатото между тях съгласие и представлява един от елементите на минимално необходимото негово договорно съдържание.

Ето защо,достигайки до същия извод,районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение,чиито мотиви се споделят напълно от настоящата инстанция,поради което и на осн.чл.272 от ГПК тя препраща към тях,а решението следва да се потвърди.

Доводите в жалбата относно  несвоевременното връчване на дл.характеристика на ищеца за последно заеманата от него длъжност не  могат да променят извода,че при липса на  договорка между страните по ТПО за заплащане на  допълнително положения от ищеца труд,за него не може да възникне правото на допълнително заплащане,още по-малко в претендирания вариант от 50% от основната месечна заплата за длъжността ****,начислен на база 4 часа на ден.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на делото разноски се дължат на въззиваемата страна,но само за въззивната инстанция и то при положение,че се претендират такива.Пълномощникът на въззиваемото дружество не е заявил изрично,че претендира разноски,но е представил списък на разноските,което настоящата инстанция приема като заявяване на претенция за присъждането им.От списъка за разноските и приложените доказателства към него обаче се установява,че е  уговорен и заплатен адв.хонорар в размер на 720лв.за двете инстанции.При това той е заплатен още преди  даване  ход на устните прения пред  районния съд.Предвид  на това се е преклудирала възможността да се претендират разноски пред първата инстанция,заявени в настоящото производство.Такива са били присъдени съобразно представените доказателства за направата им от първостепенния съд.Не следва да се присъждат разноски на въззиваемото дружество и за настоящата инстанция,тъй като  сумата от 720лв.представлява платено адв.възнаграждение за двете инстанции,без да е посочено каква част от нея е за представителство по въззивното дело.При това положение не е ясен размерът на претендираното адв.възнаграждение за въззивната инстанция и съответно не следва да се  присъждат разноски на въззиваемото дружество за тази инстанция.

          Воден от горните мотиви,Пловдивският окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2455/12.06.19г.на ПдРС,11-ти гр.с.,постановено по  гр.д.№ 20442/18г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: