Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №  1210

 

                                           гр. Пловдив, 23.10.2019г.

 

В  ИМЕТО  НА   НАРОДА

 

Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение – осми граждански    състав, в  публично   заседание   на  двадесет и четвърти септември,  през   две  хиляди  и   деветнадесета   година  в състав:

 

               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА

                                                              ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА

                                                                          НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА

 

при  секретаря Елена Димова,  като  разгледа  докладваното от                  председателя  гр.д.№1121  по  описа на  ПОС  за  2019г., за   да   се   произнесе, взе    предвид   следното:

 

Производството    е    по     чл.258   и   сл.  ГПК.

Обжалвано  е  Решение №872  от 05.03.2019г.  на  ПРС, постановено  по  гр.д.№17055/2018г., четиринадесети  гр.с., с което се признава за установено в отношенията между страните З.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, че  сключеният между тях  договор за паричен заем               № ***г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. С  постановеният съдебен акт  се  осъжда „Изи  Асет  Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* да заплати на З.Д.Д., ЕГН **********, сумата от 1319.04 лева – представляваща получена без  основание сума от "Изи Асет Мениджмънт" АД, платена от З.Д.Д. във връзка със сключения между страните договор за паричен заем № ***г., който е обявен за недействителен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба – 29.10.2018 г. до  окончателното погасяване, както и да заплати  на  адв. Д.Г.Б.,***, със служебен адрес – гр. П., ул. ***, сумата от 542.50 лева– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на З.Д.Д. в производството пред първа инстанция.

   Жалбоподателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, чрез процесуалния представител юрисконсулт Н.Д. обжалва решението на първоинстанционния съд, като  незаконосъобразно,  необосновано, неправилно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли  въззивният съд  да  отмени  първоинстанционния акт, като  вместо това отхвърли исковете като неоснователни. Претендира разноски.Прави възражение относно прекомерност на разноските на другата страна.

Въззиваемата  страна З.Д.Д., ЕГН **********, чрез процесуалния представител адв.Д.Б. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД  след   преценка на събраните по  делото  доказателства, допустимостта и  основателността на  жалбата,  намира   за    установено    следното:

Жалбата  са  подадена   в   законния  срок,  от   страна  имаща правен интерес  да  обжалва, поради което  се  явява процесуално  допустима,  а  разгледана  по   същество   е  неоснователна.

Първоинстанционният  съд  е  уважил предявените искове, като е приел, че е налице нарушение на императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в договорът за паричен заем е посочен единствено размерът на лихвения процент. В тази връзка съдът е констатирал, че никъде в договора не е отбелязано и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от  кредитодателя фиксиран размер от 35 %.  С оглед на това съдът е направил извода, че  процесният договор е недействителен, на  основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ищец дължи единствено връщане  на чистата стойност по кредита в размер на 1 500лв, но не и лихви или други разходи. Съдът е констатирал от събраните по делото доказателства, че  ищецът е платил по договора общо сума в размер на 2819.04 лева вкл. главница, възнаградителна лихва и неустойка, предвид на което е направил извода, че по договора е платена над получената главница сума в общ размер от 1319.04 лева, която се явява  платена при начална  липса на основание и подлежи на връщане на потребителя, ведно със  законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който твърди че решението е незаконосъобразно и необосновано,  постановено в противоречие с материалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният  съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само  посочените  в жалбата правни изводи, законосъобразността  на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на  посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените  във  въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/

В  конкретният  случай обжалваният акт  е  валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани  доказателства за новооткрити  или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд.    

Установява се от събраните по делото доказателства, че с договор за паричен заем № *** г., сключен между страните,                  на ищеца е предоставен кредит в размер на  1 500лева, при следните условия: срок за връщане- 12 месеца, на 12 месечни вноски, всяка по 149.94 лева, при фиксиран ГЛП- 35 %. Безспорно е, че ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства; ищецът е физическо лице, при което страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

      Спорни по делото са въпросите, въведени и в оплакванията на дружеството, жалбоподател, дали са нарушени предвидените в чл. 22 от ЗПК императивни изисквания, при сключването на потребителския договор, при  което последният следва да бъде обявен за недействителен.

     Съгласно разпоредбата на  чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12  и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Наведените в исковата молба доводи за недействителност на договора са: поради липса на подписани общи условия, поради липса на посочване на общата сума дължима от потребителя и поради липса на посочени условия за прилагане на договорния лихвен процент.

 Действително нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда, че общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора, но тази норма е приложима само когато договорът за потребителски кредит е сключен при общи условия. В конкретният случай обаче, в процесният договор не се констатира, да е налице препращане към общите условия. Доколкото процесния договор има установеното от закона задължително съдържание, а  общите условия не са задължителен елемент от него, то направените в тази връзка възражения за недействителност на договора се явяват неоснователни.

Що са касае до възражението относно непосочването на общата сума дължима от потребителя, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да бъде отбелязано следното: Съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се посочи ГПР и общата дължима сума от потребителя.                 В конкретният случай, следва де се приеме, че това изискване е спазено доколкото  в чл. 2, т. 6 е  посочен общият размер на всички плащания– 1799.28 лева, а  чл. 2, т. 7 е посочен ГПР – 41.08 %.

Що се касае до възражението, че не са посочени условията  за прилагане на лихвения процент и противоречието с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК: Съгласно  разпоредбата  на  чл. 22 ЗПК  вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК  договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият  лихвен процент и условията за прилагането му. В конкретният случай в договора е  посочено, че лихвеният процент е фиксиран на  35%, но както правилно е констатирал първоинстанционният съд липсва  разпоредба за условията за прилагането му и  уточнение за базата, върху която се начислява  лихвеният процент – дали върху  целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Потребителят навежда възражение, че не му е ясно  как  се  разпределя  лихвеният процент във времето - върху цялата дължима  главница или е съобразно поетапното й намаляване.

Във връзка с направеното възражение, съдът констатира, че действително в договорът е посочен  единствено размерът на лихвения процент, като не е конкретизиран общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, което обстоятелство по своята същност при възражение, прави невъзможна проверката относно това  - как е изчислен лихвеният процент, условията за прилагането му  и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 35 %.

В тази връзка  за  пълнота, с оглед наведените оплаквания в жалбата следва да бъде отбелязано, че  чл.23 от Директива 2008/48 ЕО  допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, договорът за кредит да се счита за сключен без лихви и без разноски, само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В конкретният случай, потребителя се позовава именно на липсата на достатъчно данни за прилагане на лихвения процент по заема, които съставляват пречка за преценка относно обхвата на задължението  и съответно проверка дали то отговаря на   фиксирания годишен лихвен процент от 35%.

Мотивиран от гореизложеното настоящият съдебен състав споделя направеният от първоинстанционният съд извод, че е налице нарушение на императивната  разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, с  оглед на което  процесният договор се явява  е недействителен на основание       чл. 22 ЗПК.

 Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е  връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи.  Доколкото по делото е установено, че потребителят е платил над получената главница от 1 500лв, сума в общ размер от 1319.04 лв, то последната се   явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя, ведно със  законна последица върху тази сума, а именно-  законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Предвид основателност на главните искове, съдът не дължи произнасяне по евентуалните претенции.

Като е уважил предявените искове, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, които следва да бъде потвърден.

            С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в  полза на адвокат Б. следва да бъде присъдена сумата  от  545.50 лева  за  адвокатско възнаграждение. Размерът на възнаграждението не следва да бъде намален въпреки направеното от жалбоподателя възражение, доколкото определения размер е съобразен с минималните размери на адвокатските възнаграждение съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и с фактическата и правна сложност на казуса, включително и с участието на процесуалния представител в проведеното съдебно заседание.

Мотивиран от горното   Пловдивският окръжен съд

 

                                             Р  Е  Ш  И :

 

 ПОТВЪРЖДАВА Решение №872  от 05.03.2019г.  на  ПРС, постановено  по  гр.д№17055/2018г., четиринадесети  гр.с.,

 

 ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на адв. Д.Г.Б.,***, със служебен адрес – гр. П., ул. ***, сумата от 545.50 лев/ петстотин четиридесет и пет лева, и петдесет стотинки/– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ З.Д.Д. в производството пред въззивната инстанция.

 

Решението  е  окончателно.

  

        

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                

 

                                                                

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: