РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Силистра, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на първи ноември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Кремена Ив. Краева
Десислава Г. Петрова
при участието на секретаря ГА.на Н. Йовчева
като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20223400500212 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 от ГПК,
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца
„Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК *********, против Решение № 84 от
11.05.2022г. постановено по гр.д. № 59/2022г. на РС – Тутракан, с което съдът
е осъдил Б. С. З. с ЕГН ********** и Г. А. Е. с ЕГН ********** солидарно да
платят на „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* сумата от
1144,03 лева (хиляда сто четиридесет и четири лева и три стотинки), ведно
със законната лихва върху присъдената сума от 26.08.2021 до изплащане на
задължението, представляващо главница по недействителен договор за
потребителски кредит с № 30036435529 от 18.04.2019 г., и е отхвърлил
осъдителния иск в останалата част, а именно:
за главницата в размер на 2848,46 лева, явяваща се разликата над
уважената сума от 1144,03 лева до претендирания размер от 3992,49 лева;
за договорно възнаграждение в размер на 1445,02 лева, дължимо за
периода от 15.04.2020 г. до 08.05.2021 г.;
за възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги в размер
на 2856,38 лева;
за 574,85 лихва за забава от 16.01.2020 г. до 08.05.2021 г.; и
за 253,33 лева - законна лихва, дължима от 08.05.2021 г. до 26.08.2021г.
Със същото решение първоинстанционния съд е осъдил Б. С. З. с ЕГН
********** и Г. А. Е. с ЕГН **********, солидарно да платят на „Профи
1
кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* сумата в размер на 70,84 лева
(седемдесет лева и осемдесет и четири стотинки) за разноските по ч.гр.д.№
444/2021 и по гр.д.№ 59/2021 на ТнРС.
Въззивникът – „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК *********, не е
доволен от първоинстанционното решение в отхвърлителната му част
считайки, че същото е неправилно, като в тази връзка желае същото да бъде
отменено в атакуваната част, а вместо него въззивния съд да постанови друго,
с което да уважи изцяло ищцовите претенции. Претендира деловодни
разноски.
Въззиваемите – Б. С. З. с ЕГН ********** и Г. А. Е. с ЕГН **********,
редовно уведомени за въззивната жалба не депозират становище.
Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства приема за
установено следното от фактическа и правна страна.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд приел, че
предявеният иск е осъдителен, с правна квА.фикация по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
във връзка със ЗПК, вр. чл. 79, и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 от
ГПК. Тази правна квА.фикация е свързана с обстоятелството, че вземането на
ищеца произтича от договор, сключен с потребител, което обуславя
задължението на съда да следи служебно за интересите на ответницата
потребител и за нА.чието на неравноправни клаузи в потребителския договор.
По тези съображения първостепенния съд приел, че сключения между
страните договор за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи
обективирани в условията на договорените допълнителни услуги –
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определени погасителни вноски; Възможност за смяна на
датата на падеж; Улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства.
Съдът приел също, че част от тези услуги представляват потенциални
възможности, а не насрещни задължения за кредитора, щом за упражняването
им се иска неговото съгласие. Такива договори според първостепенния съд,
при които едната страна е поела задължение, а другата не са нищожни на
основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 4 от ЗЗД, поради липса на основание.
Съдът приел, че задължението за цена на допълнителните услуги
представлява всъщност допълнително възнаграждение за кредитодателя
вместо лихва, което следва да намери място при другите компоненти
включени в годишният процент на разходите, който пък в такъв случай би
надхвърлил законния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Допълнително
първоинстанционният съдебен състав възприел, че като цената на
коментираните допълнителни услуги не е включена към ГПР по кредита
препятства възможността на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, което допълнително се явява
неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите,
което обуславя хипотезата на чл. 23 във вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
2
ЗПК. В мотивите към решението е коментирано още, че неточното посочване
на ГПР се приравнява на липсващ ГПР, когато отклонението е значително.
По тези причини първостепенният съд приел, че цялото кредитно
правоотношение между ищеца и ответниците, възникнало от приетия по
делото договор за потребителски кредит с № 30036435529 от 18.04.2019 г., е
недействително на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следователно
съгласно чл. 23 от ЗПК, ответниците дължат връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължат лихва или други разходи по него.
В тази връзка първоинстанционният съделен състав съобразявайки
приетото по делото и неоспорено преводно нареждане, утановяващо, че на
19.04.2019г. ищецът „Профи кредит България“ ЕООД, е наредил плащане към
ответницата Б. С. З. за 5000 лева и са нправени погасителни плащания в общ
размер на 3855,97 лева — по признание на ищеца приел иска за основателен
само за разликата в главницата от 1144,03 лева и неоснователен в останалата
част и за останА.те претендирани компоненти на вземането.
За да мотивира жалбата си представителят на „Профи кредит България
ООД, сочи, че коменитрания договор отговаря на всички законови
императивни изисквания, като в него подробно са описаните всички
параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен
език. Жалбоподателят приема, че договора е сключен в размер, идентичен със
заявените от ответника параметри, посочени в Искане за отпускане на
потребителски кредит. Изтъква, че преди сключването на договора, на
ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр – от който е
видно, че дружеството в качеството си на кредитор е предоставило
преддоговорна информация във форма съгласно Закона за потребителския
кредит (ЗПК). Коментира се правната харектеристика на договорите в
контекста на твърдението, че правата на кредитополучателя като потребител
са напълно съхранени.
На първо място се коментира законосъобразността на договорения
между страните по договора за кредит годишен лихвен процент в размер на
39.10 %. Това обстоятелство не се коментира от първоинстанционния съд и
въобще не е било предпоставка нА.чието на която да е обусловила
отхвърлителната част от атакуваното решение. По това съображение
въззивния съд намира, че не следва да я обсъжда.
В жалбата пространно се коментира договорения между страните по
договора ГПР, който според жалбоподателя е в размер на 46.30 %, и като
такъв не е договорен в нарушение на закона. Коментира се още смисловото
значение на израза „добрите нрави“и прогласената в чл. 9 от ЗЗД, свобода на
договаряне. Жалбоподателят прави правен анА.з на законовата дефиниция –
„Годишният процент на разходите по кредита“, коментирайки, че това
понятие включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит съгласно /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от
3
12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Коментира се още разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС. Така според
жалбоподателя към датата на сключване на договора за кредит страните са
били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на ГПР.
Съобразявайки размера на договорената в договора възнаградителна
лихва жалбоподателят приема, че в конкретния случай ГПР не надхвърля
петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита, следователно не е нА.це нарушение на законовото
изискване, както и на добрите нрави. Действително жалбоподателят не
включва като компонент при изчисленията си цената на допълнителните
услуги.
В точка две от жалбата се коментира именно това дА. цената на тези
допълнителни услуги следва да се включи в ГПР по договора или не. Според
жалбоподателя обстоятелството, че „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в
качеството си на кредитор не създава задължение за потребителя при
сключване на договор за потребителски кредит, да избере и закупи
допълнителни свързани с договора за потребителски кредит, е легално
уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, и не са задължителни
за кредитополучателя. Сочи, че в обхвата на общите разходи по кредита,
които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива
допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за
кредит, която хипотеза не се припокрива с процесната. По тези съображения
жалбоподателят приема, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита,
съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Коментира се
още т.4.3 от стандартния европейски формуляр, в който са описани всички
разходи, които възникват за потребителя в резултат на изразено от негова
страна желание да се възползва от допълнителни услуги, като например
застраховка по кредита, получаване на кредитна карта и др. Коментира се
още, че относително осведомен потребител, който е наблюдателен и
съобразителен в разумни граници, може без затруднение да прецени напълно
точно ефекта за него от сключване на договор за потребителски кредит, ведно
с допълнителни услуги.
Жалбоподателят не споделя схващането на първостепенния съд, че
всички платени погасителни вноски по кредита следва да се съобразят и
приспаднат при връщането на чистата сума по кредита. Без да сочи конкретни
мотиви приема, че следва да му бъдат изплатени не само неизплатената
главница но и договорно възнаграждение.
4
След като обсъди жалбата и становищата на страните ОС приема
същата за допустима и частично основателна по следните съображения:
ОС кредитира мотивите на първоинстанционния съд в частта, в която
клаузите на процесния договор за потребителски кредит са обявени за
недействителни и препраща, към тях по реда на чл. 272 от ГПК.
По отношение дължимостта на сумите претендирани, като цена на
описаните допълнителни услуги, въззивния съд е формирал становище,
аргументирано в редица актове по въззивини дела на СОС, споделяйки
аргументите както на заповедния, така и на исковия съд, за квА.фицирането
на допълнителните услуги по споразумението за предоставянето на пакет от
услуги като средство за заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По
същество услугите по т.нар. пакети с допълнителни услуги представляват
действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, за които не
може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК. Тава означава, че възнаграждението за тях е договорено в противоречие
на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява събиране на такси и
комисионни от кредитора за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Провежда се извод, че целта на посочените договорни клаузи е да
послужат като допълнително възнаграждение за кредитодателя, което
представлява разход за потребителя и поради това е следвало да бъде
включен при формирането на ГПР на основание на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Както бе коментирано размерите на договорените възнаграждения по
споразумението за предоставени допълнителни услуги, които заедно
надхвърлят размера на възнаградителната лихва за целия период на договора,
сочат за превишаване на общия размер на ГПР над допустимия размер по чл.
19, ал. 4 ЗПК (50%). След като в договора за кредит не е посочен
действителния ГПР, то договорът не би отговарял на изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК - хипотеза по чл. 22 от ЗПК. Въззивният съд не намира
аргументи да преразгледа изложеното вече и в заповедното производство
становище, развито и в мотивите на първата инстанция. В този смисъл дори
да се приеме, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни
услуги не представляват част от общите разходи по кредита и не следва да се
отчитат при изчисляването на ГПР, при такова договаряне се постига
несъвместим с обществения морал резултат. Невключването на
коментираните разходи в компонентите при изчисляването на ГПР по кредита
води до недействителност на цялото кредитно правоотношение, което
обуславя основателност на ищцовите претенции само до размера на
действително отпуснатия кредит след приспадане на сумата на постъпилите
погасителни вноски, като в останалата си част исковите претенции са
неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.
Приемайки, че процесният договор е изцяло недействителен поради
описаните по – горе причини районния съдия правилно приел, че на ищеца се
следва сумата на предоставения кредит в размер на 5000 лв. редуцирана с
5
направените от кредитополучателя погасителни вноски в размер на
3855.97лв., а именно 1144.03лв.
Ето защо ОС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да
се потвърди.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 84 от 11.05.2022г. постановено по гр.
дело № 59/2022г. на РС – Тутракан.
Решението е окончателно и неподлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6