Р Е Ш Е Н И Е
№ 261211 15.04.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4001 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й.Т.Т., ЕГН **********
против „Мъни плюс мениджмънт“ ООД, ЕИК ********* /с предишно наименование
„Кредихелп“ ООД/, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор
за заем №***, с предоставена парична сума от 408 лева, бил подписан и договор
за предоставяне на допълнителни услуги от същата дата. Договорът бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на
разпоредбите на чл.10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10, т.11, чл. 19, ал. 4,
чл. 21, ал.1 ЗПК. Договорената възн. лихва била нищожна, поради противоречие с
добрите нрави и надвишаваща размера на зак. лихва, а неустойката за
непредоставяне на обезпечение и поради прекомерност, и противоречие с
материалния закон – чл. 71 ЗЗД. Клаузата за заплащане на възнаграждение за
пакет допълнителни услуги – противоречала на мат. закон и чл. 21, ал. 1 ЗПК, а
възнаграждението не било дължимо на осн. чл. 10а ЗПК и док. с него се
надвишавало ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Възнаграждението прикривало
разходи, които по същество били включени в ГПР.
Тъй като ищцата платила общо 1855 лева по договора,
разликата над главницата от 408 лева, била получена от ответника без правно
основание. Моли се за присъждане на сумата от 1447 лева – недължимо платена по договора, ведно със законната
лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното
погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен
отговор, с който оспорва претенцията.
Договорът бил действителен и породил правно
действие. Получената главница била в размер на 400 лева, а не 408 лева. Шрифтът
на текстовата част отговарял на законовите изисквания, размерът на общо
дължимата сума – посочен в чл.3, ал. 6 от договора по ясно и индивидуално
уговорен начин, а този на неустойката – в чл.12, ал. 4. Лихвеният процент бил
индивидуално уговорен в чл.3, ал. 7. Приложимият пог. план – също, като
съдържал точно посочен размер на вноската. Лихвеният процент и ГПР не
превишавали законоустановения максимум, при което липсвало противоречие с
добрите нрави. Неустойката била индив. уговорена, а потребителят бил запознат с
всички условия и предварително с подписване на СЕФ. Неустойката не следвало да
бъде включвана към ГПР, съгл. чл. 19, ал. 3 ЗПК, а нормата на чл. 71 ЗЗД била
диспозитивна. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се
разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване, са отделени обстоятелствата,
че: между страните е бил подписан договор за заем № *** и такъв за предоставяне
на допълнителни услуги от същата дата; че ищцата е получила заем от 400 лева и
е платила общо 1855 лева по договора за заем /вж. Определение по чл. 140 ГПК №
261278/25.09.2020 г. – л.48-49/.
Установява се подписването на договора и
получаването на заема от 400 лева.
Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване
на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване
на договора. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
другите разходи свързани с него.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК /в сила към
момента на скл. на договора/, на която се позовава ищецът, регламентира
задължение за изготвяне на текстовата част на съглашението с шрифт не по –
малък от 12. По делото е приета СТЕ, която съдът изцяло кредитира, от която се
установява, че размерът на шрифта навсякъде в договора е 11 pt. Само изложеното
е достатъчно, за да се уважи искът.
С оглед чл. 23 ЗПК, ищецът дължи връщане само на
чистата стойност на кредита. Безспорно е плащането на сумата от общо 1855 лева,
поради което и предвид предоставената сума от 400 лева, се дължи връщане на
1455 лева. Претендира се сума в по – нисък размер – 1447 лева, която следва да
се присъди. Ответникът, който следваше да установи валидно основание за получаване
на посочената разлика – не доказа такова. Не се установи и за какви вземания са
отнесени сумите над главницата, въпреки изричните
указания по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада, доказателства не бяха ангажирани
/в т.ч. – страната двукратно, редовно
– л.110 и л. 118, бе уведомявана за необходимостта от плащане на опр. депозит
за допуснатата по нейно искане ССЕ, с изрични указания за последиците при
неизпълнение, но въпреки предоставените възможности – указанията не бяха
изпълнени/.
Предвид изложеното и доколкото ищецът установи
плащане, но ответникът не доказа основание за получаване на исковата сума,
осъдителният иск следва да бъде уважен, а сумата – присъдена, ведно със
законната лихва като последица.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
плащане на: 57,88 лева – ДТ; 180 лева – деп. СТЕ.
Претендира
се адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 и ал. 9 НМРАВ, възлиза на исканата сума от 631 лева,
който следва да бъде присъден лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров
Казанджията“ № 4, ет.6Б да плати на Й.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
следните суми: 1447 лева /хиляда
четиристотин четиридесет и седем лева/ - получена без основание сума във връзка
с договори за заем и допълнителни услуги от 09.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на исковата молба в съда – 12.03.2020 г. до окончателното погасяване, както и
общо 237,88 лева /двеста тридесет и
седем лева и осемдесет и осем стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров
Казанджията“ № 4, ет.6Б на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да
заплати на адв. С.А.Г.,***, сумата от 631
лева /шестстотин тридесет и един лева/ - адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца Й.Т.Т. в производството по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.4/:
IBAN:
***
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ