О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./ .03.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, проведено на 12.03.2020 г., в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
Като разгледа
докладваното от съдията
търговско дело № 1224/2019 г. по описа на
ВОС,
За да се произнесе
взе предвид следното:
Подадена е искова молба от „АЛИАНЦ
БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 430, ал.1 от Търговския закон, вр.
чл. 79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, против Г.К., гражданин на
Р. Кипър за осъждането му да заплати на банката задължения, произтичащи от
договор за кредитиране на студенти № RS-001-000643/21.02.2013 г.
С оглед характера на договора за
кредит, съдът е счел, че ответникът се явява потребител по същия по смисъла на
раздел 4, чл. 17, т.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и
на Съвета от 12 декември 2012 година, а именно целта на договора за кредит стои
извън търговската дейност или професия на кредитополучателя. Като се има предвид
факта, че към датата на сключване на договора и потребителят е имал настоящ
адрес в Р. България /така по данни в договора за кредит – посочен е настоящ
адрес ***/ и в Общите условия за специфичния договор за кредит е указан за
компетентен по спорове българския съд, приложима е разпоредбата на чл. 19, т.3
от цитирания Регламент без да се засяга правилото на чл. 18, т.2 от Регламента
и правото на ответника да се яви, за да оспори компетентността на съда. Така
съгласно Раздел XII „Правна
защита“, т.12.3, от ОУ към процесния договор
потребителят е приел, че в случай на спор между страните, същият може да бъде
отнесен пред компетентния български съд. Посочената разпоредба е достатъчно
основание да се приеме наличието на споразумение между страните по смисъла на
чл. 19, т.3 от Регламента, с което се предоставя компетентност на българския
съд и доколкото това не противоречи на разпоредбите на българското право, което
преодолява общата подсъдност по чл. 18, т.2 oт Регламента по искове срещу
потребители пред съдилища на държава-членка, където потребителят има
местоживеене. Уточнението е небходимо с оглед
декларирания в договора за кредит и придружаващата го декларация постоянен адрес на ответника в Р. К., гр. Н.
– 2021, 1 L. S. S..
След като е счел че исковата молба е
редовна и след изпълнение на дадените указания за уточняване претенциите за
лихва и заплащане на държавна такса, съдът е пристъпил към размяна на книжата
по делото.
С определение № 3002/19.08.2019 г.
съдът е разпоредил препис от исковата молба да се връчи на ответника на адреса
в град Варна, посочен в исковата молба и в договора за кредит като негов
настоящ адрес ***. Длъжностното лице по призоваване е посетило адреса три пъти:
на 21.08.2019 г., на 05.09.2019 г. и на 13.09.2019 г., но не е открило никой на
адреса. В дадените писмени обяснения е посочило, че входната врата е била
заключена и не е имало достъп до пощенските кутии, заключени във входа, поради
което уведомление по чл. 47, ал.1 е било залепено на входната врата на вх.44 на
13.09.2019 г.
Тъй като в законовия двуседмичен
срок книжата не са били потърсени, съдът
е пристъпил към проверка на адресната регистрация на ответника. Видно от
приложените по делото справки от НБД, се е установило, че същият няма други
адреси, няма ЕГН, по което да се изиска справка НАП. Не са налице данни за
сключени трудови договори с работодател в Р. България. Неуспешен опит за
контакт е направен и на посочените в договора за кредит мобилни телефони на
ответника.
С оглед изложеното и предвид необходимостта от
осигуряване на гаранция за ефективно упражняване правото на защита на ответника
при съобразяване на относимите от Регламент (ЕС) №
1215/2012 разпоредби, с разпореждане № 10175/10.10.2019
г. съдът е констатирал необходимостта от връчване на книжата по делото по
постоянния адрес на ответника в Р. Кипър и е дал възможност на ищцовата страна да посочи актуален постоянен и настоящ
адрес и начина, по който предпочита да се извърши връчването.
С молба вх.№ 33050/07.11.2019 г.
ищецът е заявил, че последно през септември 2016 г. Г.К. е представил декларация за актуализация на
личните данни, с която е удостоверил посочения в договора за кредит постоянен
адрес: Р. К., гр. Н. – 2021, 1 L. S. S..
Също
така е посочил, че желае връчването на този адрес да се извърши чрез пощенска
пратка, след представяне на съответните документи в превод на български език.
С разпореждане № 12324/6.12.2019 г.
съдът е разпоредил да връчи препис от исковата молба и доказателствата към нея,
както и препис от молба вх.№ 24713/16.08.2019 г. и всички книжа, представени в
превод на гръцки език с молба вх.№ 36329/05.12.2019 г. на ответника на
посочения в Р. К., гр. Н. адрес. Книжата са върнати като непотърсени /отметка
върху пощенския плик „unclaimed“/.
С разпореждане № 1802/14.02.2020 г.
съдът е изискал справка от Дирекция „Миграция“ за актуалния статут на лицето Г.К.,
роден на *** г. в гр. Никозия, Р. Кипър – дали притежава разрешение за
пребиваване в Р. България, както и дали е налице адрес различен от посочения в
исковата молба и процесния договор. В официалния
отговор на отправеното запитване е посочено, че от справката в АИС на МВР не се
установяват данни за лицето.
Справка относно вписан настоящ адрес
към датата на депозиране на исковата молба е изискана и от Община Варна с
разпореждане № 2282/ 26.02.2020 г., с указание за известния по делото адрес в гр.
В., ул. „Б. М.“ № **. Съгласно постъпилия на 06.03.2020 г. отговор от Община
Варна отсъстват данни за наличен запис за лицето в регистъра на населението.
С оглед така изложената фактическа
обстановка, последвалите безрезултатни опити за връчване по реда на ГПК по
настоящ адрес, както и на постоянния адрес на ответника в Р. Кипър, както и с
оглед резултати от проведената всеобхватна проверка за наличие на настоящ адрес
на ответника на територията на Р. България, съдът преценява, че ответникът Г.К.
няма настоящ адрес на територията на страната. Неуспешната процедура по
връчване на книжата по делото и по постоянния му адрес в Р. Кипър, извършена с
оглед наличните по делото данни, налага повторно изследване на предпоставките
обуславящи компетентност на българския съд по силата на Регламент (ЕС) №
1215/2012.
Както вече бе посочено и при
съобразяване на възприетото в Общите условия към договора за кредит от страните
досежно реда за разглеждане на спорове по него, съдът
приема, че е компетентен по силата на чл. 19, т.3 от Регламента. Съображенията
тук са, че към момента на сключване на договора и двете страни са имали /съотв. поне така е декларирано от ответника/ местоживеене
или обичайно местопребиваване в страната. Въпреки данните от впоследствие
извършените по делото справки, съдът приема, че към момента на възникване на
правната връзка между страните, както и с оглед предмета й, ответникът е имал
обичайно местопребиване на територията на Р.
България, в качеството му на студент в университет на територията на страната.
Това е така, тъй като под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това
да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат
от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива
връзки /така чл. 48, ал.7 КМЧП/.
В същото време, обаче, качеството на
ответника на потребител, освен по смисъла на чл. 17, т.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012,
така и по смисъла на § 13, т.1 от ДР
на ЗЗП, както и най-вече предвид иницииране на производството по реда на
българския процесуален закон, налага съобразяване и на специалната разпоредба
на чл. 113 ГПК (ДВ бр. 65 от 2018 г. в сила от 7.08.2018 г.), с която отпада
специалната изборна подсъдност в полза на потребителите и се въвежда
задължителна подсъдност по спорове повдигнати от или срещу потребители по
техния настоящ адрес, а при липса на такъв по постоянния адрес. Така дори и да се
приеме, че към датата на сключване на договора ответникът е имал обичайно
местопребиваване на територията на Р.България, то към момента на иницииране на
производството по делото и с оглед извършените по него справки не може да се
приеме, че същият има настоящ адрес в страната, поради което и при липса на
такъв, компетентен по смисъла на чл. 113 ГПК се явява съдът, в района на който
се намира постоянния адрес на потребителя. Последният, отново с оглед
известните по делото данни се намира в Р. Кипър. Така уговорената между
страните по процесния договор подсъдност в случай на
спор пред българския съд, всъщност противоречи на правилото на чл. 113 ГПК,
поради липсата на настоящ адрес на ответника в Р. България, поради което и не
може да намери приложение и разпоредбата на чл. 19, ал.3 от Регламент (ЕС) №
1215/2012 г., с оглед въведената с нея забрана за противоречие с правото на
съответната държава-членка. Поради това, на общо основание приложение следва да
намери уредената в чл. 18, т.2 от Регламента подсъдност, а именно тази по
местоживеене на ответника – потребител.
Изложеното обуславя извода на
настоящия състав, че същият не е компетентен да се произнесе по предявените
пред него искове, поради което и производството по делото следва да се
прекрати.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д
Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 1224/2019 г.
по описа на Окръжен съд Варна, поради
неподсъдност на делото на българския съд.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред
Апелативен съд Варна в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: