Р Е Ш Е Н И Е №260029
07.01.2022 г., гр.
Пловдив,
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в открито
съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 14407 по описа на същия съд за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Решение по исков спор, чл. 235 от ГПК.
Делото е образувано по искова молба
на „Уникредит Булбанк” АД „ ЕИК
*********, банка със седалище и адрес на управление в София, пл. Света
Неделя № 7, депозирана против
ответниците М.К.М., ЕГН **********,***, Д.Г.Д. , ЕГН **********,***, и А.И.А.,
ЕГН **********,***, с искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл.
240 от ЗЗД, чл. 79 и чл.86 от ЗЗД, вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 138 от Закона за
задълженията и договорите.
Според изложените с исковата молба факти,
между банката и ответника М.М. имало сключен на дата 13.03.2012 год., договор
за банков потребителски кредит (по закона за потребителския кредит) № **********,
по силата на който М. получила кредит в размер на 6800 евро, с цел „рефинансиране
и образование“ , която се задължила да върне ведно с възнаградителна лихва в
размер от 13 % годишно, като кредиторът на общо 120 броя вноски от по 107.39 евро,
всяка от които дължима на 13-то число на съответния месец, с падеж на първата
вноска 13.04.2012 год. и последната - на
13.03.2022 г., като по този начин общият размер на дължимите плащания станал
12886.80 евро. Договорен бил годишен процент на разходите от 16.5460
процента.
Вземанията на банката по договора за кредит
били обезпечени чрез договор за поръчителство, сключен с Д.Д. и А.А..
М. изпаднала във забава да плати част от
дължимото. Плащания не постъпили и от поръчителите.
На дата 22.04.2016г между страните бил
подписано допълнително споразумение (анекс ) към договора за кредит, с което
първоначалният договор бил изцяло заместен , като приет и нов погасителен план. Анекса бил
подисан и от тримата ответници.
На дата 29.11.2017г. между страните било
подписано второ допълнително споразумение, по силата на което бил изготвен нов
погасителен план, били предоговорени и съществените условия по кредита. Кредиторът
приел плащане на остатъка от вземането (4671.99 евро – за главница, и 3550.05
евро - възнаградителната лихва) на части
– общо 114 ежемесечни вноски от по 75.78 евро, за периода от 29.11.2017г до
04.03.2027г. Договорен бил годишен лихвен процент от 13.50 % и годишен процент
на разходите от 15.2701. % . И по този договор М. изпаднала в забава.
Твърди се, че всички вземания на банката по
договора били обявени за предсрочно изискуеми на дата 11.01.2019г, за което
длъжниците били уведомени с нарочни писма,
връчени на М. и А. на 11.01.2019 год. и на Д.Д. - на 05.12.2018 год. Против тях банката се
снабдила със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, издадена по
частното дело № 1631/2019 год. по описа на Районен съд Пловдив, ІІІ бр.с., като
и тримата длъжници възразили против нея по реда и в сроковете по чл. 414 от ГПК.
Затова ищецът иска от съда да постанови решение , с което да признае за
установено , че в негова полза има вземане за реално изпълнение на главницата
по договора и обезщетение за забавата в
плащането, при следните размери: 4542.62 евро – неплатена главница; 346.51 евро
договорна лихва за периода от 04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 206.39 евро -
лихва за забава от 04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 152.75 евро неустойка за
просрочена главница; 19.89 евро неустойка за просрочена лихва ( общо 755,54
евро), ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението, както и разноските по
производството. Евентуално, в случай, че установителният иск бъде отхвърлен
изцяло или отчасти, то се иска ответниците да заплатят същите суми, на същите
основания, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Ответниците оспорват исковете.
М.М. е възразила в своевременен отговор,
че искът е неоснователен, тъй като между страните нямало договор като източник
на нейно задължение. Алтернативно , твърди се, че част от клаузите по договора
са неравноправни и като такива – нищожни, платеното по тях е дадено на банката
без основание , и затова се прави и възражение за прихващането им. Моли се
исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят на М. сторените по делото
разноски.
Банката
отрича съществуването на насрещното вземане на М., било погасено с изтичането
на давност.
Ответниците Д. и А. оспорват исковете, правят
и лични възражения за неспазен срок по чл. 147 от ЗЗД по отношение на три от вноските с настъпил
падеж.
Конституирано е по делото трето лице помагач
– „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, придобило по силата на договор за
цесия вземането, след датата на
подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда. То приема исковете да са
основателни и моли те да бъдат уважени.
Назначено е вещо лице, което да даде
заключение за структурата на дълга към датата на подаването на заявлението по
чл. 417 от ГПК в съда, и според приетото такова, на 13.03.2012г. сметката на ответника М. е заверена със сума
от 6800 евро , с левова равностойност от 13260 лева, и на същата дата е
погасила такси по кредита в размер от 124.40 евро. За периода от 13.04.1021г.
до 22.04.2016г, са погасени 1346.61 евро от главницата, 3234.23 евро от
кредиторовото възнаграждение, като към дата 22.04.2016г остават неплатени
136.61 евро от договорната лихва. Или към 22.04.2016г., датата на първото между
страните допълнително споразумение, остават за плащане общо 5590 евро от
главницата. От тези суми, до датата на следващото допълнително споразумение ,
29.11.2017г., са платени още 918.01 евро от главницата, 1241.02 евро договорни
лихви и 301.25 евро начислени и
просрочени лихви за забава. Има плащания и след
тази дата , както и такива , извършени след издаването на заповед за
плащане. Към датата на подаването на
заявлението по чл. 417 от ГПК в съда, остават за плащане 4542.62 евро от
главницата и 725.54 евро лихви.
Исковете са допустими като установителни, тъй
като сроковете по чл. 422 и 414 от ГПК
са спазени; има и идентичност между вземането, така както е описано в заявлението
, и това, предмет на исковата молба. Не се допуска обаче кумулативно съединяване
на установителен иск с осъдителен такъв между същите страни и на същото
основание; произнасянето по съществото на установителния иск е пречка за
разглеждане на осъдителния такъв независимо от вида на търсената защита. Всеки спор може да бъде
разрешен със сила на пресъдено нещо само веднъж. Затова съдът би могъл да
разгледа искането за осъждане на ответника само ако чрез исканото установяване не е формирана сила на пресъдено нещо по
отношение на спорното право.
По
същество:
І .Няколко от фактите по чл. 153 от ГПК са
безспорни между страните и съдът ги е прогласил за такива с нарочно
определение: сключването на договора за кредит, предоставянето на заемната сума на М.М. и
сключването на двата договора за поръчителство.
Не се спори по съществуването на двете
допълнителни споразумения, с които съществените елементи на първоначалния
договор са променени. И двете допълнителни споразумения са с характер на
подновяване на старото задължение по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като се
предоговарят всички съществени му
елементи, както и падежните дати на
приетите от кредитора частични плащания. Изрично е предвидено, в § 5 от анекса
от дата 29.11.2017 г., че всички
дадени обезпечения запазват действието си, и този последен във времеви план
анекс е подписан и от поръчителите в това им качество. Затова съдът приема, че
по отношение и на тримата ответници, има
възникнали облигационни правоотношения с банката като кредитор, по силата на
които те дължат плащане на договореното.
Договорът е за потребителски кредит, нещо, което
изрично е записано в него. Независимо от извършената новация, Законът за
потребителския кредит е приложим, в редакцията си към датата на сключването ,
респ., допълнителните споразумения (за последното - ДВ, изм. и доп., бр. 59 от
29.07.2016 г.). Договорът е писмен, съставен
е в достатъчен брой екземпляри, изискванията на чл. 10 и 11 от ЗПК са спазени при сключването
му. Основания за общата му
недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК към датата на сключване не бяха
открити.
Договорът между страните е
сключен на дата 13.03.2012г., и
приложимо към него позитивно право са и разпоредбите на Закона за защита на
потребителите, тъй като кредитополучателят не е
търговец и има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК и на потребител по смисъла на § 13 т. 1 от закона, а от своя страна , банката е търговец по
смисъла на т .2 от ДР на ЗЗП; нормата на чл. 143 от същия
закон е приложима в отношенията им.
В чл. 143 от ЗЗП,
ал. 1 т .9 и 10, е записано,
че „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като ..........налага
на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора ( т.9) , или ........позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание ( т.10) ”.
Неразделна част от договора са общите условия, при които
Уникредит Булбанк предоставя потребителски кредити на физически лица. В чл.9 от
същите е посочен начина, по който се изчислява възнаграждението на кредитора по
договора – пазарен лихвен индекс и
премия , която банката може едностранно да променя чрез „решение на оторизирания си орган „. Систематичното
тълкуване на посочените разпоредби води съда до извод , че изначално в договора
е предвидена възможност на банката да променя приложимия лихвен процент
произволно , тоест по собствено усмотрение, и единствено във вреда на ищците
като страни по договора, включително и
„без да е необходимо заявеното чрез подписване на отделен анекс изрично
съгласие на кредитополучателя и солидарните длъжници”.
Изобщо,
неравноправна клауза в договор със страна потребител е всяка уговорка , която
предвижда възможност за едностранно изменение на условията по него без
съгласието на потребителя; не е нужно тази възможност да е реализирана от
търговеца, за да се приеме, че клаузата е неравноправна; очевидната липса на
баланс между правата на търговеца и задълженията на потребителя е
самодостатъчна за такъв извод, дори при положение , че промяна на премията не е ефективно прилагана в отношенията между
страните ( срв. заключението на вещото лице). Неравноправна клауза ще е и тази
,която предвижда реципрочност на правата на потребителя, упражняването на която
реципрочност обаче е предоставено единствено на усмотрението на банката,
какъвто е случая. Отсъства възможност на ищеца да прекрати едностранно договора при
увеличение на лихвата по него. Изключенията на чл. 144 от същия закон
отсъстват. Съответно, клаузата на чл.
9.2 от първоначалните ОУ на банката, която е послужила да определяне на размера
на кредиторото възнаграждение, е неравноправна, и съответно – нищожна на
основанието по чл. 146 от Закона за защита на потребителите. При новирането
тази договорка не е възпроизведена; даденото като изпълнение по нея ( до
датата на първата новация ) е престирано
при изначална липса на основание и подлежи на
връщане в хипотеза по чл. 55 от Закона за задълженията и договорите.
ІІ. Съдът приема, че част от вземането на М.
за недължимо платената възнаградителна лихва е погасено с изтичането на давност,
на каквато банката като длъжник по вземането за неоснователно обогатяване се е
позовала на дата 16.07.2020г, в първото по делото открито съдебно заседание.
Тоест, погасено е по давност вземането на М., касаещо платено без основание преди
16.07.2015г. възнаграждение (това вземане е за неоснователно обогатяване, и
направеното за периода до датата 16.07.2015г. възражение за прихващане не може
да бъде уважено. Няма по делото данни какво М. е платила в периода от 16.07.2015г.
до 22.04.2016г, и в тази част
възражението остана недоказано.
Твърдят се и недължимо платени по договора
суми за кредиторово възнаграждание за периода от 22.04.2016г до 31.12.2018г, в
размер от 461.54 евро; и в тази част възражението за прихващане не може да бъде
уважено. Каза се , неравноправната клауза на чл. 9.2 от общите условия към
първоначалния договор не е възпроизведена в новите такива , подписани като част
от новацията от дата 22.04.2016г; вместо това, страните са договорили друг
начин на определяне на кредиторовото възнаграждение –фиксиран размер от 13.50 %
годишно, състоящ се от пазарния лихвен процент и фиксирана надбавка. Премията
не е елемент на лихвения процент , а фиксираната лихва не може да се приеме за
неравноправна , при което М. няма
насрещно вземане за платеното по нея .
С оглед казаното, възражението за
прихващане не може да бъде уважено.
ІІІ. По делото не е спорно , че
ответниците Д. и А. са поръчители, като са обезпечили със всичкото си имущество
вземането на банката по договора за кредит. Тъй като в конкретния случай
кредиторът е приел плащане на части, и се прие в практиката , (съобразно т. 4б
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на
ВКС) , че съдилищата и служебно следят за спазването на срока по чл. 147 от
Закона за задълженията и договорите, поставя се въпроса, от коя дата тече срока
по чл. 147 от ЗЗД по отношение на тези двама ответници – дали от датата на
падеж на всяка от вноските, или от датата на обявяването на предсрочната
изискуемост и само за вноските с ненастъпил падеж. По приложението на чл. 147,
ал. 1 ЗЗД е образувано и тълкувателно
дело № 5/2019 г. ОСГТК, по което обаче до момента на изготвянето на настоящия
акт няма постановено решение.
При уговорен за връщането срок в полза на
длъжника, вземането на кредитора е възникнало, но той още не може да търси насрещната
престация от длъжника - тя не е изискуема. Този постулат важи и тогава, когато
кредиторът е приел плащане на части, тоест, при изтичането на срока , вземането
става ликвидно и изискуемо в съответната си част; дори да бъде обявено изцяло
за предсрочно изискуемо в един по – късен момент, това не рефлектира върху
началната дата на изискуемостта на вноските с настъпил падеж. Тоест, срок по чл.
147 от ЗЗД тече за кредитора от по – ранната от двете дати – от датата на
падежа или от датата на предсрочната изискуемост, стига последната да е обявена
по надлежен ред; изискуемостта на падеж дава възможност на кредитора да предяви
иск за реалното изпълнение на всяко отделно задължение, но само надлежно
обявената предсрочна такава може да доведе до това, длъжникът да загуби
преимуществото на изначално уговорените
срокове и да дължи плащане на всички вземания по договора. Предсрочната
изискуемост на всички вземания по договора за банков кредит не освобождава
длъжника от вече настъпилата му забава. Новирането на задължението обаче има
обратен ефект – тъй като са договорени нови срокове за изискуемост , има нов погасителен план и забавата на длъжника отпада.
В случая, ищецът твърди да е
обявил предсрочната изискуемост на цялото вземане на дата 11.01.2019г, - на М. и А. , и на Д.Д. - на 05.12.2018 година, и твърдението му е
доказано от приложеното на л. 39 от делото уведомление. Заявлението за издаване на заповед за плащане
е подадено в съда на дата 31.01.2019г., следователно , погасено е вземането на
кредитора срещу поръчителя за всички вноски с настъпил преди най - ранната
възможна дата 31.07.2018г. падеж.
Следователно срокът по чл. 147 от ЗЗД е спазен
само по отношение на 4433.04 евро от главницата, до който размер исковете срещу
двамата поръчители са основателни.
По
отношение на размера на иска, съдът кредитира заключението на вещото лице като
обективно и компетентно изготвено. По делото са установени плащания, извършени
след датата на подаването на заявлението в съда, които обаче не могат да бъдат
взети предвид при постановяването на решението, тъй като съществуването на
вземането следва да бъде преценено към датата на подаване на заявлението.
Съдът няма да се произнася по искането да се
осъдят ответниците, след като е приел за допустим иска по чл. 422 за същите
суми .
Разноските по двете производства се понасят
от страните в зависимост от изхода на спора.
Общият размер на направените от ищцовата банка
разноски е 2217.25 лева , като те са
направени общо по трите субективно съединени иска. Отговорността за разноските
по делото обаче не е солидарна, ответниците отговарят разделно и по равно,
доколкото исковете са с една и съща цена против всеки от тях. Тоест, М. следва да заплати на ищеца 739.09
лева разноски по делото, а полагащаната се на поръчителите сума за разноски да
се определи пропорционално на уважената срещу тях част от исковете. Тя е в
размер от 723.72 лева.
Ответниците А. и Д. имат право на разноски, на основание чл. 78 ал. 3
от ГПК. Съдът не може да отрече по отношение на тях хипотезата по чл.38 от
Закона за адвокатурата, и за защитата, осъществена от адвокат, на същия следва да се определи хонорар по
този ред, в минимален размер съобразно тарифата по чл. 36 от ЗА. При цена на исковете
от 10303.63 лева, минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7 ал. 2
т. 4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е
839.10 лева; за защита в заповедното производство , дължат се още по 587.59
лева за всеки от двамата длъжници. Допълнителен хонорар по реда на чл. 7 т. 9
от Тарифата на може да бъде присъден в тежест на банката, тъй като множеството
заседания са проведени по причина, за която ищецът не отговаря – неизготвено
заключение на вещото лице. С оглед казаното , дължат се пропорционално по 29.67 лева хонорар за всеки от двамата ответници.
Други разноски те не са направили.
Воден от
изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Отхвърля като неоснователно възражението
на М.К.М., ЕГН **********, Д.Г.Д., ЕГН ********** и А.И.А., ЕГН **********, за прихващане на
недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна лихва по договор № *********** , в размер от общо 974.36 евро,
платени за период от 12.03.2012г до
31.12.2018г. , с насрещното вземане на
банката за главница по същия договор от 4542.62 евро, до размера на по –
малкото вземане.
Признава за установено по отношение на М.К.М.,
ЕГН **********,***, че в отношенията между страните, дължи на „Уникредит
Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, пл.
Света Неделя № 7, плащане на следните
суми по договор № ********* за потребителски кредит: 4542.62 евро – неплатена главница; 346.51 евро
договорна лихва за периода от 04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 206.39 евро -
лихва за забава от 04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 152.75 евро неустойка за
просрочена главница; 19.89 евро неустойка за просрочена лихва ( общо 725.54
евро според заповедта), ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението,
31.01.2019г ., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение
по частното дело № 1631/2019 год. по описа на Районен съд Пловдив, ІІІ бр.с.
Признава
за установено по отношение на Д.Г.Д. , ЕГН **********,***, и А.И.А., ЕГН **********,***,
че в отношенията между страните, дължат като
поръчители ( солидарно помежду си и със М.К.М.,
ЕГН **********) на „Уникредит Булбанк” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, пл. Света
Неделя № 7, плащане на следните суми по
договор № ********* за потребителски кредит:
4433.04 евро– неплатена главница; 346.51 евро договорна лихва за периода
от 04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 206.39 евро - лихва за забава от
04.04.2018 год. – 29.01.2019 год.; 152.75 евро неустойка за просрочена
главница; 19.89 евро неустойка за просрочена лихва ( общо 725.54 евро съобразно
заповедта), ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението, 31.01.2019г., до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по частното
дело № 1631/2019 год. по описа на Районен съд Пловдив, ІІІ бр.с., като
ОТХВЪРЛЯ иска за главницата над размер
от 4433.04 евро до пълния предявен такъв от 4542.62 евро, като неоснователен .
Осъжда М.К.М., ЕГН **********, да заплати на
„Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в София, пл. Света Неделя № 7, сумата от 739.09 лева разноски по двете
дела.
Осъжда А.И.А., ЕГН **********, да заплати на
„Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в София, пл. Света Неделя № 7, сумата от 723.72 лева разноски по двете
дела.
Осъжда Д.Г.Д., ЕГН **********, да заплати на
„Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в София, пл. Света Неделя № 7, сумата от 723.72 лева разноски по двете
дела.
Осъжда „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София, пл. Света Неделя №
7, да заплати на адвокат Д.Г.Б., личен номер на адвокат ***********, адрес на
дейност *****************, сумата от 59.35
лева хонорар на осн. чл. 38 от ЗА , за защита на отв. Д. и А..
Решението подлежи на обжалване пред състав
на ПОС, в срок от две седмици от датата на уведомлението до страните. То е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца,
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София , бул. д-р Петър Дертлиев № 25 офис- сграда Лабиринт, ет. 2.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ