РЕШЕНИЕ
№ 486
гр. Пловдив, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20235300500289 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 3273/01.02.2023г. на „ЮтеКредит България“
ЕООД, ЕИК ***чрез пълномощника адв. Й. Ч. против решение № 3614 от 03.11.2022г.,
постановено по гр. д. № 5771 по описа за 2022г. на Пловдивски районен съд, XV гр. с., с
което се признава за установено в отношенията между „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК
***и Р. В. С., ЕГН **********, от друга, че е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и закона, клаузата от сключения между страните договор за кредит № ***от
20.11.2021г. – клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на такса за
разглеждане в размер на 126 лева. С решението се осъжда на основание чл. 55, ал.1, пр.
първо от ЗЗД „ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати на Р. В. С., сумата от 126 лева,
представляваща заплатена такса за разглеждане по недействителната клауза на чл. 6, ал. 1 от
договор за кредит № ***от 20.11.2021г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба в съда – 21.04.2022г., до окончателното изплащане на сумата.Осъжда се
„ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати на Р. В. С. направените по настоящето дело
разноски в размер на 100 лева.Осъжда се „ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. М. от АК Пловдив, сумата от
600 лв. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в
1
първоинстанционното производство.
С въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно и
необосновано.Като неправилен се оспорва изводът на съда, че „таксата за разглеждане“
очевидно заобикаля закона и накърнява правата на кредитополучателя по облигационното
отношение.В тази връзка се поддържа, че печалбата по процесния договор е в рамките на
законоустановения праг на ГПР, поради което не е налице нееквивалентност на престациите
или несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на друга.По своята
същност таксата за разглеждане на документи представлявала допълнителна печалба или
втора възнаградителна лихва на кредитора към договорената лихва по кредита, която не
била скрита, а изчислена в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК и включена в годишния
процент на разходите.Поради това неправилно било възприето от съда, че таксата за
разглеждане на документи представлява такса за усвояване или управление на
кредита.Жалбоподателят прави оплакване, че в доклада по делото и при разпределение на
доказателствената тежест, първоинстанционният съд не е указал на ответника, че е в негова
тежест индивидуалното договаряне на процесната клауза.Необсъждането на всички
относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения от друга страна довело до
необоснован извод, че клаузата по чл. 5.1 от сключения договор за потребителски кредит, е
имала за цел да покрие разходите на кредитора във връзка с упражняване на неговото
задължение за оценка на платежоспособността на потребителя.По отношение на разноските
се възразява, че същите следвало да бъдат определени съобразно първоначално предявените
искови претенции, а не в двоен размер, както погрешно приел съда.Моли се обжалваното
решение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и вместо него
да бъде постановено друго по съществото на спора.Претендират се разноски за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемата страна моли въззивната жалба да се остави без уважение като
неоснователна.Изразява становище чрез пълномощника си, че решението на районния съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Пловдивският окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства,
допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна, имаща правен интерес да обжалва,
поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове от
Р. В. С. против „ЮтеКредит България“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. първо,
второ и трето ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 и чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, за признаване за
установено между страните, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от договор за кредит от 20.11.2021г.,
сключен между страните, е нищожна като противоречаща на закона, заобикаляща закона и е
уговорена в противоречие с добрите нрави и по чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 88, 17 лева, представляваща заплатена сума при
начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
2
молба до окончателното изплащане на сумата.По реда на чл. 214 от ГПК е допуснато
изменение на осъдителния иск, като е увеличен размера на същия от 88, 17 лева на размера
от 126 лева.
Не е спорно по делото, че между страните е бил сключен договор за потребителски
кредит № ***от 20.11.2021г., въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер
на 750 лева, със срок на издължаване 12 месеца, по 77, 23 лева всяка месечна погасителна
вноска.Уговорен е годишен лихвен процент по заема в размер на 12, 27%, при годишен
процент на разходите в размер на 49, 80% и обща дължима сума по кредита – 926, 59 лева,
както и заплащането на еднократна такса за разглеждане в размер на 126 лева, дължима в
деня на подписване на договора за кредит, като същата се финансира от кредитора и се
възстановява от кредитополучателя с месечни вноски в размер на 10, 50 лева.Твърденията
на ищеца в исковата молба са, че клаузата на чл. 6.1 от сключения договор за кредит,
предвиждаща заплащането на еднократна такса за разглеждане в размер на 126 лева, води до
заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Счита, че същата е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради неспазване на разпоредбите на чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и
чл. 33 от ЗПК, както и на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, а сумата за тази такса е недължимо
платена от кредитолучателя по недействителна клауза и подлежи на връщане от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
С писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК ответникът оспорва предявените
искове като неоснователни.Поддържа, че годишния процент на разходите по кредита е
допустим съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а сключеният договор е
действителен.Оспорва като неоснователни твърденията, че договорената такса за
разглеждане на документите е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, като
неравноправна на основание чл. 143, ал. 5 от ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Първоинстанционният съд е приел в решението си, че клаузата на чл. 6.1 от
сключения договор за кредит заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по
облигационното отношение.Изложил е съображения, че таксата е във фиксиран размер,
около 1/5 от размера на получения заем, с оглед на което липсва еквивалентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя.Същата води единствено до неоснователно
обогатяване на кредитора чрез увеличаване размера на дълга на потребителя, съотв.
нарушава принципа на добросъвестност при сключване на договорите и е в нарушение на
добрите нрави.Приел е също, че въпросната такса за разглеждане представлява услуга, която
по естеството си е свързана с усвояването на кредита, като по този начин потребителят
плаща реално за права, които той има, което пък е недопустимо от гледна точка принципите
на добросъвестност и справедливост.За недоказани е приел твърденията на ответника, че
клаузата е била индивидуално договорена и ищецът е бил предварително запознат с нея, с
оглед на което е направил извод, че същата е с неравноправен характер.Заключил е, че
оспорваната клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумите,
заплатени от кредитополучателя, са недължимо платени при начална липса на основание.
Настоящият състав на съда намира за правилен крайния извод на първоинстанционния
3
съд за недействителност на оспорваната клауза по чл. 6, ал. 1 от процесния договор за
потребителски кредит, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и с
добрите нрави.Процесният договор е потребителски по см. на чл. 9 и сл. от ЗПК, като
съдържанието му е установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК.
Жалбоподателят е направил възражение, че не му е указана тежестта за доказване
индивидуалното договаряне на оспорената клауза, а за него било неясно как е следвало да се
докаже. В тази насока настоящият състав взе предвид, че в първоинстанционното
производство тежестта да установи действителността на договора е възложена на ответника,
а съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП когато търговецът или доставчикът твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него,
както е прието и в обжалваното решение. Съдът не може да указва начина, по който
страната да докаже твърденията си, а задължението му е да разпредели доказателствената
тежест между страните, което в случая е сторено. Страната не е направила доказателствени
искания в тази насока нито в първоинстанционното, нито в настоящето производство,
поради което оплакването се явява неоснователно.
В случая с оглед данните по делото правилно е прието, че целта на оспорената клауза е
да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата,
уговорено в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Това
възнаграждение безспорно е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй
като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.Съгласно посочената
разпоредба годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.В
конкретния случай не е доказано и е спорно по делото дали еднократната такса за
разглеждане е била включена при изчисляване на ГПР като допълнителен разход, пряко
свързан с договора за потребителски кредит.
Чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.Следователно при посочване
на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговия размер, който да е в
рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както е процедирано в настоящия случай, а
задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в
съответствие с посочената в част I от Приложение I към Директива 2008/48 математическа
4
формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това
изчисляване.Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят
да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
кредитен ресурс.С оглед на това дори и да са спазени изискванията за максимален размер на
ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички
разходи по кредита, е налице неправилно посочен ГПР.Липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в процесния договор по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, като
не се доказва освен това по делото, че посочения в договора ГПР е действително
приложения.Това от своя страна води до заблуждение на портебителя, когато съпоставя
наличните пазарни предложения и прави своя икономически обоснован избор дали да
сключи договора, а в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза на
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
ЗПК, е нищожна.
Жалбоподателят в случая поддържа, че таксата е наименована „такса за разглеждане на
документи“, но по своя характер представлява допълнителна възнаградителна лихва, която
не е забранена от закона. Независимо от наименованието на възнаграждението, то също
следва да отговаря на изискванията на закона за посочването му в договора по ясен и
разбираем начин, така че за потребителя да е възможно да прецени финансовата тежест при
поемане на задължението и оскъпяването, изразено в годишен процент на разходите, да не
надвишава посочения размер в закона. Спазването на тези изисквания закона предпоставя за
действителността на договорната клауза, а в настоящото производство не е доказано именно
спазването на императивните законови изисквания на посочените по-горе норми, което
обуславя извод за основателност на иска за признаване недействителността на оспорената
клауза. Доколкото по делото не е спорно, а се установява и от
приложеното удостоверение за погасено задължение, издадено от кредитодателя, че
потребителят е погасил предвидените задължения по процесния договор – отпуснатата сума
от 750 лева и начислените лихви, такси и неустойки, вкл. предвидените вноски в
погасителния план за погасяване на таксата по чл. 6.1 от договора, то тази сума в случая се
явява платена при начална липса на основание, като платена по нищожна клауза и подлежи
на връщане на потребителя, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане.Предвид гореизложеното въззивната жалба
се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а решението на районния съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Видно от приложения в първоинстанционното производство договор за правна защита
и съдействие, на ищеца е била предоставена безплатна правна помощ на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА.Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски съобразно
уважената част от иска.При предоставена безплатна правна помощ в случаите по чл. 38, ал.
5
1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да
осъди другата страна да го заплати /чл. 2, ал. 2 от ЗА/.В чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията се определят
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.В този смисъл
е и актуалната съдебна практика.С оглед на това правилно е прието, че за
първоинстанционното производство се следва възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ по два иска, в минималния размер от 300 лева за всеки от тях.
В настоящето производство въззиваемият е защитаван също по два иска, но се
претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА в размер на 400 лева /списък на разноски
по чл. 80 от ГПК, приложен на л. 25 от материалите по делото/, поради което
възнаграждението следва да бъде присъдено в този размер.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3614 от 03.11.2022г., постановено по гр. д. № 5771 по
описа за 2022г. на Пловдивски районен съд, XV гр. с.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителя И.Х.К., да заплати на адвокат Д. В. М. от АК
Пловдив, с адрес – ***, сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на Р. В. С., ЕГН ********** в производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6