РЕШЕНИЕ
№ 927
гр. Пловдив , 31.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и втори октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Виолета К. Шипоклиева
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Костадин Б. Иванов
Секретар:Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20205300502065 по описа за 2020 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на
„**************“ ЕООД- гр.С. , чрез пълномощника си Н. М. Л. против
Решение № 2059/ 22.06.2020г. постановено по гр.д.№ 17 128/ 2018г. по описа
на Пловдивски районен съд – IV гр.с., в частта, в която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя искове против К. Р. Г. от гр.П. за признаване
за установено, че ответника дължи на ищеца сумата над 52,02 лв до 738,09 лв-
главница по договор за кредит от 18.08.2017г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението за издаване на ЗИ до
окончателното изплащане, както и за осъждане ответницата да заплати на
ищеца сумите от 263,43 лв договорна лихва за периода 21.03.2018г. –
20.08.2019г., както и сумата от 807,41 лв възнаграждение за допълнителни
услуги. В тези обжалвани части се иска отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените
разноски по делото.
1
Постъпил е отговор по въззивната жалба от адв.М. Д.Г., АК-П.,
в качеството на пълномощник на К. Р. Г. от гр.П., с който по подробно
мотивирано становище по жалбата се оспорва същата като неоснователна,
като се иска потвърждаване на обжалваното решени в обжалваните му части.
Претендира се присъждане на разноски за осъществяване на процесуално
представителство.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид събраните по делото
доказателства, във връзка с доводите на страните на основание чл.269 ГПК,
намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна и е в преклузивния срок по
чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по
същество.
Жалбоподателят е предявил обективно съединени искове по
чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79 и чл.86 ЗЗД против К. Р. Г.
от гр.П. за признаване установеност на претендирани вземания по договор №
**********, сключен на 18.08.2017г. / по искова молба/, а по заявление по
чл.410 ГПК – сключен на 21.08.2017г., с параметри сума на кредита – 900 лв,
срок на кредита 24 месеца, размер на вноската по кредита – 55,64 лв, ГПР –
49,90 %, ГЛП – 41,17 %, лихвен % на ден – 0,11 %, дата на погасяване : 20 -
число на месеца, при посочена общо дължима сума по кредита 1 335,36 лв.
Договорът подписан при Общи условия, неразделна част от същия. След
погасяване на 4 пълни вноски ответницата изпаднала в забава , като в в
случай на просрочие на една месечна вноска с повече от 30 дни, настъпва
автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост. На 03.04.2018г. договорът е прекратен автоматично от страна на
ищеца, като ответницата останала задължена и понастоящем за процесните
суми, както следва: за разликата от 52,02 лв до 738,09 лв - главница по
договор за кредит от 18.08.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението за издаване на ЗИ до окончателното
изплащане, както и за заплащане на сумата от 263,43 лв договорна лихва за
периода 21.03.2018г. – 20.08.2019г., както и сумата от 807,41 лв
възнаграждение за допълнителни услуги.
С отговор по исковата молба от ответницата К. Р. Г., представлявана
2
от адв.М. Г., предявените искове са оспорени изцяло като неоснователни по
подробно изложени доводи в отговора при формиран спор относно наличието
на узнаване за прекратяване на договора, дължимостта на сумите от 2011,24
лв, за възнаградителна лихва поради нищожност на клаузите за ГПР и
лихвения процент, дължимостта на сумите за допълнителни услуги поради
прекомерност и противоречие с разпоредбата на чл.10а ЗПК и чл.26 ЗЗД като
неучастващо в ГПР и на чл.19 ЗПК, както и неравноправност на тази клауза.
С постановеното решение на районния съд е прието за установено
наличието на сключен между страните договор от 18.08.2017г. за
потребителски кредит със заемна сума в размер на 900 лева със срок на
погасяване 24 месеца, платима на вноски от по 55,64 лв при ГЛП – 41,17% ,
ГПР – 49,90 % , с договорено закупуване на пакет с допълнителни услуги при
възнаграждение в размер на 1080, 48 лв платим на вноски от по 45,02 лв и
формиран общ размер на задължението 2 415,84 лв. На 21.08.2017г. с
платежно нареждане заемната сума била предоставена на ответницата по
банкова сметка. С решаващите мотиви при служебната проверка относно
наличие на неравноправни клаузи във вреда на потребителя е прието по
отношение на изискванията на чл.11, ал.1 т.10 и чл.19, ал.1 ЗПК, че договорът
съдържа ГПР и общата сума , дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, при което е констатирано,
че кредиторът се е задоволил единствено и само с посочване на абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна
методика на формиране на ГПР / кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият от 49,90%/ Посочената годишна фиксирана лихва от
41,17 % не е ясно кака точно участва в него и от какво е формиран остатъка
от 8,73 %, доколкото в договора не се отразяват други разходи. По този начин
постребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт с оглед
целта на разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК за получаване от страна на
потребителя на пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, съответно за направа на
информиран икономически обоснован избор дали да сключи договора. За
това е прието нарушение на ЗПК касателно съществен елемент на договора,
3
което води до недействителност не само на тази клауза, но и на целия договор
съобразно чл.22 ЗПК. При тези изводи е приложена разпоредбата на чл.23
ЗПК за връщане само на чистата стойност на кредита, без да се дължат лихви
и други разходи по него, вкл. заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги, съответно дължимост само на сумата от 900 лв, при недължимост на
сумата от 807, 41 лв. за възнаграждението за допълнителни услуги. При тези
изводи е констатирано въз основа на ССчЕ, че длъжникът е направил
плащания в размер на 847,98 лв, поради което остатъка от дължимата сума се
явява в размер на 52,02 лв. В допълнение клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва е приета за нищожна поради противоречие с добрите
нрави с оглед приетото в съдебната практика относно максималния размер на
, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително
при не повече от трикратния размер на законната лихва, като при обезпечени
кредити – двукратния размер. С оглед на това поради надвишаване на
договорената лихва като уговорена в повече от четири пъти от законната
лихва / 10%/, съответно в размер от 41,17 % , последната се явява в
нарушение на добрите нрави. Поради това и като нищожна клаузата за
договорената възнаградителна лихва не е произвела действие, а задължение
не е възникнало за ищеца. С оглед на това и искът за претендираната сума от
263, 43 лв договорна лихва за периода 21.03.2018г – 20.08.2019г. е отхвърлен.
С въззивната жалба се оспорват изводите на съда като
неправилен по отношение на формиране на ГПР в размер на 49,90% като
неконкретизиран поради липса на ясно разписана методика относно това кои
компоненти точно са включени в него и как се формира в договора ГПР, като
се счита, че няма законово изискване в тази насока. Поради тора се счита, че
не са налице основания, които водят до недействителност на целия договор.
Доводът е неоснователен. В тази част на възражението за недействителност
на договора на посочените от ответната страна основания се намират за
основателни от въззивния съд, вкл. по съображенията, мотивирани от
районния съд. Видно от клаузата на III “Разходи по кредита“, т.1 от
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити е уредено „Годишния процент на разходите/ ГПР/ да
са общите разходи на потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително
4
текстът на клаузата е идентична с част от текста на разпоредбата на чл.19,
ал.1 ЗПК, но в този формуляр клаузата е стандартно обща, без да е налице
конкретизация на компонентите от гледна точка на вида на разходите, които в
ДПК следва да намерят своята детайлизация, като формиращи посочения в
общ размер ГПР от 49,90 % . Още по-малко е налице детайлизация по вид и
размер на компонентите на ГПР в сключения процесен договор в р.VI
„Параметри“, където е посочен общият размер на ГПР от 49,90 % , към която
клауза препраща жалбоподателят в жалбата. Действително разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК дефинитивно определя вид на на разходите, които ГПР следва
да изразява, която детайлизаци следва да намери отражение в договора,
предмет на сключване между страните. В тази част определено договорът не
отговаря на законовото изискване на чл.10, ал.1 ЗПК за уредена яснота, вкл.
относно вида и съответния размер на разходите, при които
кредитополучателят получава кредитирането на паричните средства, за които
кредиторът е определил крайната дължима сума в размера от 1335,36 лв., без
разходите по предвидения за закупуване пакет от допълнителни услуги,
възнаграждението за които услуги оскъпява кредита със сумата от 1080, 48
лв. В този смисъл процесният договор не изпълнява като детайлизация и
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, да са изчислени към момента на сключване на договора за
кредит чрез посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в закона начин. Този недодстатък не се
преодолява и от клаузата на чл.4 от представените Общи условия, визираща
условията и начина на приложение на договорното възнаграждение /
годишния лихвен процент/ , определен като размер в т.VI от ДПК. В този
смисъл правният извод за нищожност на процесния договор на основание
чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, се възприема и от въззивната инстанция като
основателен.
По отношение на договорното възнаграждение, съизмеримо с ГЛП,
договорен в размер на 41,17% оплакването на жалбоподетеля относно
изводите на съда за приетото от съдебната практика мерило за установяване
на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с
добрите нрави е законната лихва за просрочени задължения и по-конкретно
трикратния размер на законната лихва, а процесната лихва надвишава
5
трикратния размер на законната лихва, е неоснователно, независимо от
доводите относно характера на процесното правоотношение между страните,
предпоставено от дейността на жалбоподателя в областта на бързото
кредитиране. В този смисъл установената съдебна практика в тази насока се
прилага от съда доколкото се възприема посоченото от жалбоподателя
мерило от гледна точка на икономическаа обоснованост на цената на
предоставяната от дружеството финансова услуга. В този смисъл съставът на
съда поддържа възприеманата в тази насока теза по пприложението на
разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК,
като е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално
определени когато те са предварително изготвени от търговеца, респ.
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /
арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно
накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се
негови законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК
не е налице законово определение на понятието “добросъвестност”, но от
общите правила на гражданското право, уреждаща изискванията за
добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на
действителната обща воля на страните при породено договорно
правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително възникнало
договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция
за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието изискване следва
да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва да са
съответни на установената и наложила се в в съвременното общество
нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила , определящи
6
пазарнато поведение, които произтичат от законите и обичаните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение
на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на
наложилите се нелоялни търговски практики/ които са забранени от Закона /
чл.68вЗПК//.; уговорката да води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е
значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,
както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за
защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат субективните права и
законни интереси на икономически по-слабата страна “ цената” на услугата,
вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите
разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора.
Действително разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на
годишния процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Действително на
следващо място с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. В случая към момента на
сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от
18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения / ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно
което би могло да се приеме, че така определеният с договора годишен
процент на разходите / 49,90 %/ формално не надвишава петкратния размер
на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,17
%. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по
отношение размера на на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице
потребителски договор по своята характеристика, ползващ се със засилена
защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от съдебната практика, че
максималният размер на лихвата/ възнаградителна или такава за забава/
7
следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва/ , а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва/, противоречи на добрите
нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение
№ 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение №
901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./. По алтернативното
искане на жалбоподателя в случай на обявяване недействителност на клаузата
за възнаградителната лихва, да се приложи разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, а
именно приемане дължимост на законната лихва за забава от датата на
сключване на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане,
следва да се отбележи, че в случая прэоизводството по чл.422, ал.1 ГПК е
продължение на заповедното производство по чл.410 ГПК и предпоставя
идентитет на претенциите по вид и размер, по които съдът се произнася в
исковото производство при установяване дължимост на установените с
издадената ЗИ претендирани вземания от кредитора.
По отношение на оплакването във връзка с претендираното
възнаграждение по сключено между страните Споразумение за предоставен
пакет от допълнителни услуги се извършва обосноваване за този вид услуга
по смисъла на т.14 от ДР на ЗЗП, която услуга се извършвала по повод на
договора за кредит в полза на друго лице – кредитополучателя, като се
мотивират вида на услугите, посочени в цитираното споразумение; сочи се
аргументът, че и в друга законодателна уредба били уговаряни такъв род
услуги / Закона за платежните услуги и платежните системи/, а в пар.1 от ДР
на ЗПК посочено, че в ГПР не са включени разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на споразумение
за допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита
или за получаването му при предлагани условия, какъвто бил настоящия
случай, изрично посочено в договора и ОУ. Доводът е неоснователен.
Независимо дали процесното уговорено предоставяне на пакет от
допълнителни услуги съставлява услуга по т.14 от ДР на ЗЗП, именно поради
невключване на разходите в ГПР, както се сочи цитираната разпоредба на
пар.1 от ДР на ЗПК, заплащането на допълнителна цена за това води реално
до оскъпяване цената на предоставената услуга по договора за кредит, която
8
поради характера си като свързана с усвояването и управлението на кредита
има характер на такса и комисионна. С изричната разпоредба на чл.10а, ал.2
ЗПК събирането на такава по характера си такса или комисионна се явява
забранено от Закона, независимо дали длъжникът бил ползвал и получил
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителския
кредит. Настоящият въззивен състав поддържа становището си, застъпено по
отношение на въпроса относно процесния пакет допълнителни услуги, които
по своя характер са свързани с обслужване и управление на кредита, поради
което няма как да се приеме възражението на жалбоподателя, че същите не
противоречат на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Независимо от соченото
ползване на някоя от услугите от длъжника, принципно тези така дефинирани
от жалбоподателя като услуги се характеризират с условност и евентуалност
от волята на заемателя да се ползва от тях, поради което не създават
предпоставка в същината си те реално да бъдат използвани като предлагани и
безусловно заемателят да получи, срещу което последният да дължи
заплащане на договорена допълнителна цена , която практически оскъпява
размера на дължимите суми по кредита и фактически значително завишава
годишния процент на разходите/ ГПР/. Тези констатации не би могло да не
обосновават извод за противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1
ЗЗД като несправедливо и в нарушение на принципа за добросъвестност.
По така изложените съображения жалбата се намира за неоснователна, а
обжалваното решение ще се потвърди като правилно и законосъобразно.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят направените за настоящата инстанция разноски за
адв.възнаграждение по представен списък по чл.80 ГПК в размер на 600 лева.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 , пр.І ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2059/ 22.06.2020г. постановено по гр.д.№ 17
128/ 2018г. по описа на Пловдивски районен съд – IV гр.с. в обжалваните му
части.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
9
Осъжда „*************“ ЕООД- гр.С., ЕИК: *********** да заплати на К.
Р. Г., ЕГН:********** от гр.П. сумата 600 лв/ шестстотин лева/ - разноски за
адв.възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10