Р Е Ш
Е Н И Е
№ 733/14.11.2019 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд,
Девети граждански състав
на четиринадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 774 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Профи Кредит
България" ЕООД срещу Ц.М.М..
Ищецът твърди, че на 25.08.2017 г. като кредитор сключил с ответника като длъжник договор за потребителски кредит /ДПК/ № **********, по силата на който му бил предоставен заем в размер на 900 лв. по посочена
от него
банкова сметка ***, като заплаща месечна
вноска по погасителен план в размер на 100.66 лв., включваща и дължимото на дружеството договорно възнаграждение за
изтегления кредит, с падежна дата всяко 5-то число на месеца, за срок от 24 месеца. Съгласно сключеното
между страните споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги и
чл. 15 от Общите условия по ДПК, ответникът дължал възнаграждение в размер на 944.48 лв.
за тях. Сочи се и че длъжникът направил само три пълни погасителни
вноски и една непълна на 05.12.2017 г., а съгласно т. 12.3. от
Общите условия към ДПК в случай, че се просрочи една месечна вноска
с повече от 30 календарни дни, настъпвало автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да било
необходимо да се изпраща
уведомление, покана, предизвестие или други. Ето защо на 17.04.2018 г. договорът между страните бил прекратен
автоматично и била обявена неговата предсрочна изискуемост. На 19.04.2018 г. на длъжника
било
изпратено уведомително писмо, с което бил информиран за тези обстоятелства. Размерът на непогасените от Ц.М.М.
задължения по ДПК №
********** бил общо 2 112.82 лева, включващ главница в размер на 823.14 лева, договорно възнаграждение
в размер на 345.30 лева и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 944.48 лева. Поради неизпълнението на тези
договорни
задължения „Профи Кредит България" ЕООД подало заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по което било образувано
ч. гр. дело № 211/2019 г. по
описа на Районен съд - Хасково. По него била издадена исканата заповед за изпълнение,
но тя била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Предвид
изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено
по отношение на ответника, че дължи на
ищеца следните суми: 823.14 лева, представляваща
неизплатена главница по ДПК № ********** от 25.08.2017 г., 345.30 лева, представляваща договорно възнаграждение за кредита, 944.48 лева, представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на задължението. Претендират се и направените деловодни разноски в
настоящото производство и в развилото се заповедно производство.
Ответникът, чрез
назначения му особен представител, счита предявените искове
за допустими, но неоснователни и ги оспорва по основание и по размер. Твърди, че в заявлението си за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ищецът
основал вземанията си на сключен с длъжника договор № ********** от 28.08.2017 г., а в исковата молба ги основавал на договор със същия номер, но от друга дата - 25.08.2017
г. и на договор по предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
25.08.2017 г. Поради това се счита, че страните не
се намирали в облигационни правоотношения помежду си по
повод двата процесни договора. Възразява се и
по отношение на клаузите, касаещи възнаградителната
лихва и заплащането на допълнителен пакет услуги, тъй като противоречали на добрите нрави и били неравноправни, поради което се явявали нищожни. Договорената лихва в
размер на 41,17 % годишно надхвърляла с над 4 пъти законната, а
уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги не отговаряло на изискванията на
закона. В тази връзка се поддържа, че предоставените за процесната цена услуги не били изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит и не била формирана цена за
всяка от услугите по отделно, каквото било изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Освен това заплащането на това възнаграждение от потребителя било предварително, т.е.
то дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе
услуги. Предвид изложеното се
иска да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
На 25.08.2017 г. страните са
сключили ДПК „Профи кредит Стандарт“ № **********, който наред
с Искането на ответника за сключването му, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към него, Погасителен
план от 25.08.2017 г., Общите условия на ищеца към ДПК, Споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 25.08.2017 г., Справка
транзакции от 27.03.2019 г., Заявление за промяна на погасителен план по ДПК №
**********, Анекс № 1 от 17.01.2018 г. към ДПК № **********, Погасителен план
към Анекс № 1, Извлечение от 03.04.2019 г. по сметка към ДПК № ********** и
Уведомително писмо от 19.04.2018 г. на „Профи кредит България“ ЕООД до Ц.М.М. са представени по делото и от тях е
видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради
което същото не следва да се излага отново текстуално,
като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните
правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на РС - Хасково,
приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление
с вх. № 1767/25.01.2019 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена
Заповед № 97/28.01.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумите от 823,14
лв. за главница по ДПК №
**********, с 345,30 лв. – договорно
възнаграждение за изтегления кредит, с 944,48 лв. – възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги, с 30,00 лв. - такси за извънсъдебно събиране на
вземането за периода от 06.11.2017 г. до 17.04.2018 г., с 8,90 лв. лихва за
забава от 06.11.2017 г. до 17.04.2018 г., и законната лихва върху главницата от
24.01.2019 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 25,00 лв. заплатена
държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, разноски по делото. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и с Разпореждане от 22.02.2019
г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си
в едномесечен срок и последният е сторил това, но само по отношение на процесните
главница, договорна лихва и възнаграждение за закупен допълнителен пакет
услуги, а с влязло в сила Определение № 620/05.04.2019
г. заповедта за изпълнение е
обезсилена частично – по отношение на останалите суми.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД и
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по
образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за връчването
на издадената заповед за изпълнение относно
процесните вземания при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК.
Действително в заявлението
на ищеца за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е посочена друга дата на процесния договор - 28.08.2017
г., но това обстоятелство не води
автоматично до извод за недопустимост или неоснователност на исковете. Още
повече, че от съдържанието му е видно, че се касае за едно и също
правоотношение, доколкото страните, предмета и всички останали негови параметри
са идентични с тези по предявената искова молба. При това
положение очевидно се касае за допусната техническа грешка при изписването на датата на ДПК „Профи кредит Стандарт“ № **********. Ето защо съдът приема, че в случая предмет на настоящото
дело са вземанията, за които е била издадена Заповед № 97/28.01.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на РС – Хасково.
Разгледани по същество, първите два
иска са частично основателни,
третият е неоснователен, като съображенията за това са следните:
От съвкупния анализ на събраните по делото писмени
доказателства се установява по несъмнен начин, че между
страните е бил сключен валиден договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съдържанието му е подробно
регламентирано в представените ДПК
„Профи кредит Стандарт“ № ********** от 25.08.2017 г., Общите условия на ищеца към ДПК
и Анекс № 1 от 17.01.2018 г. към него. Те са
подписани и от ответника, като автентичността им не е оспорена от него. Ето защо следва да се
приеме, че той е породил уговорените с него правни последици, а именно дружеството му е отпуснало кредит в размер на 900,00
лв., който е трябвало да погаси чрез изплащането на определени вноски в предвидените срокове и
размери. Тук е уместно да се отбележи и че същият отговаря на установените в
закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор. Изпълнението на основното задължение на ищеца се
установява от приетата и неоспорена справка
транзакции от 27.03.2019 г., от която е видно, че на 28.08.2017 г. сумата от
900 лв. е била изцяло преведена по банкова сметка ***, като в нея ясно е посочено
основанието
за превода, а именно процесния договор
за кредит.
На следващо място, не се спори между страните, а и
от приетото извлечение от 03.04.2019 г. по сметка към
ДПК № **********, чието съдържание не е опровергано от ответника, се установява, че той е погасил
напълно само първите три вноски в размер на по
100,66 лв., а четвъртата –
частично на 05.02.2018 г. в размер на 0,94 лв. По делото не се твърди, а и не са ангажирани
доказателства за изплащането на останалите дължими вноски и до момента.
Следователно, в случая са били налице предпоставките
на т. 12.3. от Общите условия към ДПК за настъпване на незабавна изискуемост на целия кредит. Следва да се има предвид
обаче, че съгласно т. 18 на Тълкувателно решение /ТР/ № 4 от 18.06.2014 г.
по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си
без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост. Това право следва да е упражнено
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. В мотивите
към т. 18 е
прието и че извлечението от счетоводните книги на
банката по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането, но не представлява документ,
удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да
направи кредита предсрочно изискуем. С подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително
изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно
изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на
длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за
допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение – чл. 418,
ал. 5 ГПК, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е
заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Предпоставките
по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако
получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на
минало страдателно причастие „обявен” в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и
съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК. Задължителната
съдебна практика приема и че разрешенията на т. 18 на цитираното ТР са
приложими и по отношение на договори за потребителски кредит с небанковите
финансови институции - Решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. При това
положение и доколкото по делото няма доказателства
както за изпращането, така и за получаването от ответника на представеното уведомително писмо,
следва да се приеме,
че твърдяното уведомяване не е извършено по надлежния ред, респ. че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е настъпила предсрочната изискуемост на целия непогасен остатък от кредита по процесния
ДПК.
От друга страна следва да
се отбележи, че съгласно т. 9 на същото
ТР, в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение
в образувания изпълнителен процес. Нещо повече, в т. 1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Ето защо и доколкото
от предоговорения с Анекс № 1 от
17.01.2018 г. погасителен план по ДПК № ********** се установява, че падежът на последната вноска по него е на 05.10.2019
г., т.е. преди деня на приключване на
съдебното дирене в настоящия исков процес – 14.10.2019 г., а преценката на
съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение именно към този момент /така и в мотивите
към т. 1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС/, то
ищецът може да иска плащане в пълен размер на вземанията си за главница и за възнаградителна
лихва.
По отношение на второто вземане съдът счита, че
клаузата, с която то е уговорено между страните, не е нищожна поради противоречието й на добрите нрави, или като неравноправна. Това е така, защото няма пречка те да се
споразумеят за възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 8.04.1994
г. е определен само размерът на законната лихва, без да е определен максималния
размер на договорната лихва, но последният е ограничен от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. От друга страна трябва да се има предвид и че възнаградителната лихва спада към т. нар. граждански плодове и
представлява цената на кредита, като в случая е необходимо да се отчете и същият е необезпечен,
предоставен е от небанкова финансова институция, на лице с ниски доходи /вж.
декларираните от ответника данни в искането му за отпускане на кредит/, и то за
срок от 24 месеца, т.е. налице е сериозен риск за ищеца. Поради това уговореният фиксиран размер на
годишния лихвен процент от 41,17 % не би следвало да
се разглежда като неморално висок, разкриващ белезите на една несправедлива договореност.
На следващо място, той не надвишава
предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва и възнаградителната лихва, което обуславя извод, че
клаузата е действителна и като такава обвързва страните, респ. поражда задължение за ответника да престира и това акцесорно
вземане. За пълнота следва да се
посочи и че според настоящия състав по отношение на нея не се установява наличието на някоя от хипотезите по чл. 143, т. 1-19 ЗЗП.
Съдът, обаче,
изцяло споделя доводите на процесуалния представител на ответника относно споразумението за
заплащането
на допълнителен пакет услуги.
На първо място, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
а предвидените в процесното споразумение услуги, изразяващи се в приоритетно
разглеждане и изплащане на кредит и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства имат характер на такси/комисионни във връзка с
усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на вноски и
смяна на датата на падежа по естеството си са действия, свързани с управление на кредита. На следващо място, не е спазено и друго императивното
правило - на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК, доколкото за различните видове допълнителни услуги е
определено общо възнаграждение и
съотв. не може да се установи тежестта на всяка една от тях в
ежемесечните вноски, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за
ползването им, поради което следва да
се приеме, че не са ясно и точно определени в това
споразумение. Освен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, уговорката за заплащане
на пакет от допълнителен услуги е нищожна
и на основание предл. 2 от същата
разпоредба, тъй като с нея се заобикаля посочената по-горе забрана
по чл. 19, ал. 4 ГПК. Това е така, защото ГПР по процесния договор е 49.90 %, поради което ако към общите разходи по
кредита се
присъединят и тези по допълнителното споразумение в размер на 1 080,48 лв., тъй като не представляват такси
и комисиони за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а всъщност са прикрити
разходи по кредита, то ще се надхвърли максимално определеният му от закона размер. Накрая,
процесната клазуза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като няма данни да е индивидуално уговорена, а споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни слуги е включено в
типовото искане за отпускане на потребителски кредит; тя е във вреда на потребителя, тъй като за част от изброените допълнителни услуги дължи заплащане на възнаграждение, макар че по
силата на закона има право да поиска предоговаряне на падежа или
на размера на погасителни вноски; не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните, поради липсата на еквивалентност между поетите от
тях насрещни задължения, доколкото е уговорено предварително заплащане на възнаграждението
от потребителя, т.е. то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените услуги, както е посочено и в самото
споразумение,
и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде реално използвана от
потребителя, което зависи изцяло от волята на кредитора.
Уместно е да се отбележи и че възнаграждението остава дължимо, дори и услугите да не бъдат
предоставени, като не е предвидена възможност
за отпадане или намаляването му в тази хипотеза.
По тези съображения съдът намира клаузата в ДПК „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 25.08.2017 г. и споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги за недействителни, поради
което размерът на дължимите вземания по договора следва да се определи без възнаграждението за пакета от допълнителни услуги. В този
смисъл е и формиралата се практика на Окръжен съд - Хасково, който се явява и последна
инстанция предвид цената на предявените искове - Решение № 376/17.10.2019 г. по в. гр. д. № 470/2019 г., Решение № 329 от
30.09.2019 г. по в. гр. д. № 332/2019. и др. Ето защо от направените от ответника
плащания по кредита в общ размер 302,92 лв., видно от неоспореното извлечение по сметка към ДПК „Профи кредит Стандарт“ № **********, следва да се изключат вноските за това възнаграждение, които възлизат на 135,06 лв., съгласно договора и погасителния план към
него, и същата сума следва да бъде приспадната от следващите вноски за главница и възнаградителна лихва. При изчисляването на дължимите суми е
необходимо да се съобрази и че от неоспорените погасителни планове, с които страните са уговорили плащане на месечни вноски и каква част от тях
се отнася за главница и лихва, следва извод, че те са постигнали съгласие по
чл. 76 ЗЗД и плащанията следва да погасяват съответните части от вземанията, така както са посочени. При това положение следва да се приеме, че ответникът
е погасил изцяло следващите две вноски в размер на по 55,64 лв., а остатъкът от
23,78 лв. на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД следва да бъде отнесен за погасяване на
задължението за възнаградителна лихва в размер на 25,32 лв. по седмата вноска от предоговорения с Анекс № 1 от
17.01.2018 погасителен план по
процесния договор. Следователно,
ответникът дължи на ищеца главница в размер на 765,49 лв., представляваща сбор от сумите от седмата до последната двадесет и пета
вноска и договорна лихва (възнаграждение) в размер на 267,89 лв., включващата непогасената част от дължимата
сума по седмата вноска в размер на 1,54 лв. и останалите суми до последната
двадесет и пета вноска.
Предвид изложеното съдът намира,
че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД следва да бъдат уважени частично - за сумата от 765,49 лв., съотв. 267,89 лв., а в останалата им част - за разликата над тях до
пълните
предявени
размери от 823,14 лв., съотв. 345,30 лв. – да бъдат отхвърлени, а този по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва
да бъде изцяло
отхвърлен.
Вземането за главница е дължимо ведно с поисканата
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на РС – Хасково -
24.01.2019 г. до окончателното й изплащане.
Съгласно т. 12 на на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на
заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесните суми. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността й за
сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те
действително са извършени за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, следва да бъдат намалени на 44,68 лв.
С оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно
искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК единствено
на същия следва да се присъдят такива в размер общо 207,86 лв., съразмерно на уважената
част от исковете и представения
списък по чл. 80 ГПК, включващи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., определен съобразно чл.
78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във
връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита. На ответника не се дължат разноски, тъй като по делото липсват твърдения и доказателства
за извършването на такива от негова страна.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, по отношение на Ц.М.М., ЕГН **********, постоянен адрес: ****, че дължи на "Профи кредит" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, следните суми: 765,49 лева, представляваща неизплатена главница по сключения между тях Договор за потребителски кредит № ********** от 25.08.2017 г., и 267,89 лева, представляваща договорно възнаграждение /лихва/ по същия договор, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на Районен съд Хасково - 24.01.2019 г. до окончателното й изплащане, като исковете в останалата им част - за разликата до пълния предявен размер от 823,14 лева за главница и 345,30 лева за договорно възнаграждение /лихва/, както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 944,48 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Ц.М.М., ЕГН **********, постоянен адрес: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на "Профи кредит" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 252,54 лева, от която 207,86 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 44,68 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 211/2019 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена Заповед № 97/28.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете
/Петър
Вунов/
Вярно с
оригинала!
Секретар:
М. С.