Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А
въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 13264 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.06.2019 год., постановено по гр. дело
№ 81291/207г. по описа на СРС, ГО, 138 състав,
е уважен предявеният от Д.Г.В. срещу З. „Б.И.“ АД иск с правно основание чл.
432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 4 900 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на
27.01.2017г. вследствие виновното противоправно поведение на водач на МПС,
чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със
законната лихва за забава от 09.08.2017г. до окончателното изплащане. Със
същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумата от 4 900 лева до пълния претендиран размер от 15 000
лева.
Срещу решението, в частта в която е отхвърлен иска, е подадена
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Д.Г.В.. Жалбоподателят
поддържа оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради
допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до необоснованост
на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Конкретно
навежда доводи, че районният съд не е преценил всички обстоятелства, относими
към определянето размера на дължимото обезщетение, както и не е обсъдил в
пълнота гласните доказателства, събрани чрез разпита на Г.Д.В. и А.Д.. Поради
тези съображения счита, че не е определен справедливият размер на
обезщетението. Навежда доводи, че първоинстанционният съд не е отчел, че наред
с чисто физическата болка от травмите е налична и контузия на мозъка, чиято
основна функция е да обслужва живота на човека като социален елемент с
възможността трезво да мисли, да си спомня, да разсъждава, да възприема, да
общува, да контролира волевите си действия и мисловна дейност. Твърди се, че за
продължителен период от време, вън от чисто физическата болка, тази възможност
не само е била затруднена, но е била възпрепятствана, доколкото се изразява с
проява на паметови смущения, антиградна и ретроградна амнезия, промяна във
фиксационната памет, дезориентанция, придружени с физически страдания. В
периода на възстановяване пострадалият бил напълно зависим от помощта на друг
човек, а по-късно страданията му са били по-тежки от обичайните. Поддържа, че
първоинстанционният съд не е съобразил цялостното негативно отражение на
инцидента върху състоянието на пострадалия, не била отчетена в пълнота
негативната промяна в емоционалното състояние на ищеца. По тези съображения
счита, че определеното обезщетение не отговаря на принципа за справедливо
обезщетяване и не е в състояние да репарира пострадалия. На следващо място,
излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение и в частта, в която
съдът е приел наличие на съпричиняване от пострадалия. В тази връзка са развити
съображения, че СРС не е подложил на преценка изводите на автотехническата
експертиза, че ако пострадалият е пресичал на пешеходна пътека удар не би
настъпил. Тези изводи били необосновани и не кореспондирали с доказателствата
по делото, а възпроизвеждат хипотетичните заключения на автоексперта. Счита, че
в производството по делото не били събрани доказателства, които да установяват,
че пострадалият е извършил деяние, което е противоправно. При тези
обстоятелства счита за необосновано решението на СРС, в частта, в която е
приета хипотеза на съпричиняване, а в условията на евентуалност оспорва приетия
от първоинстанционния съд размер на съпричиняване като прекомерен.
Ответникът по жалбата З. „Б.И.“ АД не изразява становище.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.
432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – физически болки и страдания, в резултат на настъпило
застрахователно събитие – ПТП от 27.01.2017г., с виновен водач, управлявал лек
автомобил „Сузуки”, с рег. № *******. Претенцията е предявена срещу застрахователя
на виновния водач по договор за застраховка „Гражданска отговорност“.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба, с който ответното дружество е оспорило размера на предявения
иск по съображения за прекомерност предвид принципа на справедливост, установен
в нормата на чл. 52 от ЗЗД. Релевирани са и възражения за съпричиняване на
вредоносния резултат, основано на твърдение, че ищецът е пресякъл пътното
платно внезапно, без да се съобрази с трафика и на необозначено за целта място.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел наличието на кумулативните предпоставки на нормата на чл. 432, ал.
1 от КЗ, като е направил извод, че справедливият размер за репариране на
претърпените от ищеца вреди възлиза на сумата от общо 7 000 лева. Разгледал е
релевираното възражение за съпричиняване и е счел за установено по категоричен
начин, че ищецът е предприел пресичане на пътното платно на място, което не е
било обозначено като пешеходна пътека, като не се е съобразил с пътната
обстановка и с приближаващите пътни превозни средства, с което бил доказан
принос на пострадалия към вредоносния резултат. По тези съображения е направил
извод, че противоправното поведение на ищеца обосновава извод за 30 %
съпричиняване на вредоносните последици и дължимото обезщетение следва да бъде
намалено с посочения процент. При съобразяване на тези изводи предявеният иск е
уважен до размер на сумата от 4 900 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност”,
съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ, застрахователят
се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен
резултат от застрахователното събитие. Съгласно
чл. 432, ал. 1 от КЗ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо който
застрахованият е отговорен по чл. 45 от ЗЗД, на пряк иск срещу застрахователя
за заплащане на дължимото обезщетение.
Ангажирането на отговорността на застрахователя по
„Гражданската отговорност” на причинителя на вредата /делинквент/ по чл. 432,
ал. 1 от КЗ е функционално обусловено от правото на деликтно обезщетение от
делинквента, като фактите, въз основа на които се поражда претендираното
материално право са следните: 1/. валидно възникнало правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между делинквента
и ответното застрахователно дружество към датата на настъпване на
застрахователното събитие; 2/. настъпване на застрахователно събитие – ПТП; 3/.
претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се
претендира застрахователно обезщетение /имуществени или неимуществени, или
двата вида вреди в зависимост от предявения иск/; 4/. предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние; вина; вреди и причинно-следствена връзка между
поведението на застрахованото лице /дееца/ и причинените вреди.
Съгласно правилата
за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да проведе пълно и
главно доказване на всички посочени по-горе кумулативни предпоставки на
исковата претенция.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и
по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т. е. по
правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай във
въззивната жалба не се съдържат оплаквания за допуснато съществено процесуално
нарушение и/или необоснованост на решението на СРС относно следните фактически
констатации, които следва да се възприемат за установени и от настоящия съдебен
състав: между
водача на процесното МПС и ответното дружество била сключена задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, по силата на
която застрахователят се е задължил да отговаря за риска от възникване на
гражданска /деликтна/ отговорност по отношение на застрахования и при
настъпване на застрахователното събитие да заплати дължимото обезщетение за
вредите, причинени на трети лица; настъпването на застрахователно събитие по време на действие на
застрахователния договор – ПТП на 27.01.2017г.; претърпените травматични
увреждания в резултат на настъпилото застрахователно събитие, изразяващи се в контузия
с охлузване в дясна челна област на главата; кръвонасядане и оток на десет
горен клепач, данни за сътресение на мозъка; кръвонасядане на долен клепач на
дясно око; разкъсно-контузна рана на дясна подбедрица с подлежащ на раната и
надол, от нея напрегнат оток на площ от окол 5/10 см и кръвонасядане по
външно-страничната повърхност на цялата подбедрица; противоправното и виновно
поведение на водача на автомобила, изразяващо се в нарушаване на правилата за
движение, установени в нормата на чл. 5
от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, а именно - не е намалил скоростта и не е спрял
при наличието на навлязъл на пътното платно пешеходец.
За установяване механизма на пътно-транспортното
произшествие по делото са събрани гласни доказателствени средства, писмени
доказателствени средства и заключение на автотехническа експертиза, които
обсъдени в своята съвкупност обосновават следните фактически изводи:
На 27.01.2017г. водачът на лек автомобил „Сузуки“ с
рег. № *******, се е движил в гр. София, по ул. “Монтевидео” от улица “Боряна”
към ул. “Президент Линкълн” и в района срещу № 51 поради недостатъчно внимание
и предпазливост към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците,
реализира ПТП в пресичащия пешеходец – Д.Г.В.. С това водачът е нарушил
правилата за движение по чл. 5 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като не е
намалил скоростта и не е спрял при наличието на навлязъл на пътното платно
пешеходец, в резултат на което е причинил настъпването на процесното
пътно-транспортно произшествие. От заключението на приетата в
първоинстанционното производство автотехническа експертиза, което следва да
бъде кредитирано при преценката му по реда на чл. 202 от ГПК, се установява, че
мястото на удара е настъпило по дължина на пътното платно за движение на бул.
„Монтевидео“ срещу № 51, а по широчина – на около 0, 8 - 1, 0 метра вдясно от
осевата разделителна линия. Наличната пътна маркировка в района била само надлъжна
прекъсната линия, която разделя платното за движение на по две пътни ленти във
всяко платно за движение. Вещото лице е констатирало, че скоростта на движение
на лекия автомобил преди настъпване на на произшествието е била около 41, 36
км/ч, а на пешеходеца – около 5, 1 км/ч, съответстваща на бърз ход за неговата
възрастова група. Вещото лице е установило, че опасната зона за спиране на
лекия автомобил при конкретните пътни условия и скорост на движение е била
около 28, 98 м., като в момента, в който за водача на лекия автомобил се е
открила видимост към пешеходеца, автомобилът се е намирал на 30, 42 м. от
мястото на удара, поради което е направен извод, че произшествието е било
предотвратими за водача на лекия автомобил чрез задействане на спирачната уредба
от момента, в който за пръв път е имал възможност да възприеме пресичащия
пътното платно пешеходец, т.е. при своевременно реагиране за аварийно спиране в
конкретната пътна обстановка, водачът на автомобила е могъл да спре преди
мястото на ПТП и с това да предотврати удара.
От събраните по делото гласни доказателства чрез
разпит на свид. А.Д., чиито показания съдът кредитира като логични,
непротиворечеви с останалите доказателства по делото и отразяващи
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, се
установява, че по време на инцидента в посоката на движение на свид. Деянов /управляващ
автомобил в насрещното спрямо увреждащия автомобил платно за движение/ е имало
и автобус на градския транспорт, след преминаването на който ищецът е предприел
пресичане на платното за движение. Вещото лице по автотехническата експертиза е
посочило, че в момента на започване на пресичането от пешеходеца, взаимната
видимост на двамата участници /водача на увреждащия автомобил и пешеходеца/
един към друг е била ограничена от намиращия се между тях автобус. Констатирано
е още, че в момента, в който се е открила видимостта между лек автомобил
“Сузуки” и ищецът, превозното средство се е намирало на около 30, 35 м. от мястото
на удара. Посочено е в заключението, че не се установява наличие на пещеходна
пътека в района на бул.”Монтевидео” № 51. Тези изводи обосновават заключение на
вещото лице, че пострадалият е могъл да избегне удара, при условие, че е
изчакал преминаването на автомобила. Вещото лице е посочило още, че с оглед
скоростта на движение на автомобила и стойността на опасната зона за спиране,
при своевременно реагиране за аварийно спиране в конкретната пътна обстановка,
водачът на автомобила е могъл да спре преди мястото на ПТП и с това да
предотврати удара.
В резултат на удара ищецът претърпял телесни
увреждания, чиито медико-биологичен характер, механизъм на причиняване, както и
причинно-следствената връзка между пътно-транспортното произшествие и вредите
се установяват от приетото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-медицинската експертиза, което съдът кредитира изцяло.
По спорното на етапа на въззивното
производство обстоятелство дали ищeцът чрез своето
противоправно поведение - преди да навлезе на платното за движение не се е
съобразил с приближаващото пътно превозно средство, управлявано от делинквента,
както и с пътната обстановка – преминаващ автобус на градския транспорт, е
допринесъл в съвкупния съпричинителен процес на явленията и фактите в
обективната действителност до настъпване на процесния вредоносен резултат,
както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение,
настоящият съдебен състав приема следното:
При определяне размера на
това обезщетение е необходимо да се отчете начинът на извършването на
противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на
причинените му травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване,
неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти,
социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на
застрахователното събитие – 27.01.2017г., както и нормативно определен лимит на обезщетението за
настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по
застраховка "Гражданска отговорност" - до 10 млн. лв., независимо от
броя на пострадалите лица /арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на
тази правна норма към релевантния момент/.
Тъй като неимуществените
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение
не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани
в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно
ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
При определяне на това заместващо обезщетение
следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП ищецът е
претърпял травматични увреждания,
изразяващи се в контузия с охлузване в дясна челна област на главата;
кръвонасядане и оток на десет горен клепач, данни за сътресение на главен
мозък; кръвонасядане на долен клепач на дясно око; разкъсно-контузна рана на
дясна подбедрица с подлежащ на раната и надолу от нея напрегнат оток на площ от
окол 5/10 см и кръвонасядане по външно-страничната повърхност на цялата
подбедрица. Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза изяснява, че мекотъканните
увреждания на главата, лицето и дясната подбедрица по отделно и заедно са с
характер да реализират критериите на медико-биологичния признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота. При наличните данни за
констатираното мозъчно сътресение, вещото лице е направило категоричен извод,
че се касае до лекостепенно такова със степен на помрачаване на съзнанието, но
без изпадане в пълно безсъзнание – кома, т.е. само по себе си то също реализира
критериите на медико-биологичния признак временно разстройство на здравето,
неопасно за живота. В заключението е разяснено, че мекотъканните увреждания са
довели до болка и страдания, които в началото са били по-интензивни и е
възможно да се е налагало прием на обезболяващи, като постепенно тези
оплаквания са отшумели до пълното им изчезване за около 2-3 седмици след
инцидента. Предвид липсата на проследяваща медицинска документация за
състоянието на пострадалия след изписването му от болницата, експертът е дал
теоретичен отговор на въпроса дали и за какъв период травмите са причинили
болки и страдания и какъв е техния интензитет. Посочено е, че при леките
степени на сътресение /какъвто е разглеждания случай/ при пострадалите се
забелязват паметови нарушения, антиградна и ретроградна амнезия /загуба на
паметта за събития преди или след мозъчното сътресение, промяна във
фиксационната памет, дезориентация за време/, но това състояние не било
еквивалент на пълна загуба на съзнание. При леко сътресение често било налице
кратковременна дезориентираност, световъртеж. Възможно е да се установи понижен
мускулен тонус, хипо-рефлексия, тазово-резервоарни нарушения, забавена сърдечна
дейност, спадане на артериалното налагяне, разстройство на дишането и др.,
каквито оплаквания обаче не били описани в конкретния случай. Много често
болните се оплаквали от главоболие и повръщане, по-късно било възможно да се
наблюдават усилени вегитативни рефлекси, главоболие, безсъние, световъртеж и
др., които при спазване на необходимия режим и постстационарно лечение
персистират до около 20-25 дни след инцидента.
При обсъждане на приетата като
компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза
настоящият съдебен състав възприема изцяло направените доказателствени изводи,
тъй като тя е изготвена след преценка на всички събрани по делото доказателства
- медицинска документация, като вещото лице е отговорило подробно на всички
поставени релевантни въпроси.
От показанията на свидетеля Г.В., син на
ищеца, се установява, че след изписването му от болницата, където е престоял
около една седмица, се е възстановявал около 3 месеца. Кръвоизливът в окото
изчезнал за около месец, месец и нещо. Имал и вътрешен кръвоизлив, ходел на
превръзки. Десният му крак бил много подут. Сега ищецът продължавал да пие
хапчета, прилошавало му, виело му се свят, но свидетелят не знае за какви
заболявания ищецът приема медикаменти и понастоящем.
Съдът приема за достоверни показанията
на свидетеля, тъй като, преценени с всички други събрани по делото
доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по
делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху физическото
състояние на ищеца и преживените вследствие на инцидента болки и страдания са
непосредствени.
Досежно размера на претенцията за обезщетяване на
неимуществените вреди съдът съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира
за парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да
прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение. Релевантни за размера на обезщетението и за прилагане на критерия
„справедливост” са характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът,
степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават
или са приключили, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно
отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
Както е прието в решение № 88 от
17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
При съобразяване
на посочените критерии съдът счита, че справедливият размер на дължимото
обезщетение за всички претендирани в производството неимуществени
вреди, причинени на ищеца, възлиза на сумата от общо 7 000 лева, както е приел
районният съд. Така определеното обезщетение в най-пълна степен би довело до
репариране на претърпените от ищеца вреди, като размерът на обезщетението е
съобразен с обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие – м.01.2017г. и нормативно
установените лимити на гражданската отговорност на застрахователните ружества
при причинени неимуществени вреди, и наложилите се морални норми в обществото,
респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на
заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания /контузия с охлузване в дясна челна област
на главата; кръвонасядане и оток на десен горен клепач, данни за сътресение на
главен мозък; кръвонасядане на долен клепач на дясно око; разкъсно-контузна
рана на дясна подбедрица с подлежащ на раната и надолу от нея напрегнат оток на
площ от окол 5/10 см и кръвонасядане по външно-страничната повърхност на цялата
подбедрица/, които
по своя медикобиологичен характер имат признаците на временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
При наличните данни за констатираното мозъчно сътресение, вещото лице е
направило категоричен извод, че се касае до лекостепенно такова със степен на
помрачаване на съзнанието, но без изпадане в пълно безсъзнание – кома, т.е.
само по себе си то също реализира критериите на медико-биологичния признак
временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Съдът съобрази и
обстоятелството, че възстановяването на ищеца е продължило около два месеца,
като интензитета на болките и страданията е бил по-силен в началото на
възстановителния период. Първоинстанционният съд е определил справедлив размер на дължимото
обезщетение, съобразявайки характера на претърпените физически и психически
страдания и неудобства, които включват болкови симптоми, затруднения при
движението, стрес и стрх, обичайната им продължителност и интензитет,
продължителността на проведеното болнично и извънболнично лечение за период от
близо два месеца. В правилно приложение на критерия за справедливост е взето
предвид, че причинените вследствие на процесното пътно-транспортно произшествие
увреждания се характеризират като такива от лека степен, като не са създали
опасност за живота на пострадалия, както и липсата на данни за настъпване на
последващи усложнения в процеса на възстановяване или инцидентът да е засегнал
психическото и емоционалното състояние на ищеца в по-висока степен от
обичайното.
Във въззивната жалба са релевирани
оплаквания за неправилност на изводите на СРС при определяне на справедливия
размер на дължимото обезщетение, тъй като съдът не е взел предвид изложените от
вещото лице по съдебно-медицинската експертиза данни относно симптомите,
тяхната тежест и интензивност, както и неврологичните прояви при леката степен
на мозъчно сътресение. По така наведените оплаквания настоящият съдебен състав
приема следното:
Ищецът, чиято е доказателствената
тежест в процеса, не ангажира доказателства, установяващи конкретните симптоми на
лекостепенното сътресение на мозъка и тяхната продължителност, които са се
проявили при пострадалия. Както бе посочено, експертът е дал теоретичен отговор
на въпроса за какъв период установеното лекостепенно сътресение на главния
мозък е причинило болки и страдания и какъв е техния интензитет, тъй като не е
представена проследяваща медицинска документация за състоянието на пострадалия
след изписването му от болница. В показанията на разпитания свидетел В. също не
се съдържат данни относими към формиране на изводи за претърпени от ищеца болки и страдания над обичайните за такъв
случай. Съдът, при съобразяване с опитните правила,
взема предвид и правнорелевантния факт, че при настъпване на процесното ПТП
пострадалият неминуемо е изживял изключително силен стрес, шок, уплаха при
непосредствения удар на лекия автомобил.
По отношение на възражението за
съпричиняване:
При застраховка "Гражданска отговорност"
застрахователят разполага с всички материалноправни и процесуалноправни
възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със
застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да прави на
третото лице всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на
правото на обезщетение - например, че не е осъществен фактическия състав на
непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му, че
пострадалият е съпричинил вредите - чл.
51, ал. 2 ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и пр,
както и възражения, които се основават на застрахователния договор - например,
че същият е нищожен, или че застрахователното събитие е настъпило извън
застрахования период от време и пр. В производството по чл.
432, ал. 1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от
застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде
доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от
страната, която го е въвела. При това, съобразявайки формираната практика на
ВКС /решение №
54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о.; решение № 44/26.03.2013
г. по т. д. № 1139/2011 ВКС, ТК, решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. №
1140/2011 г., ВКС, II т. о. и решение
№ 74/04.06.2010 г. по т. д. № 679/2009 г. на I т. о. /, във всички случаи
на предявен иск по чл.
45 ЗЗД срещу делинквента или по чл.
226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя, съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваването на предпоставките по чл.
51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
Съпричиняването има обективен характер, като от
значение е единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка,
а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия – в този смисъл
т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по
този начин и самите вреди – така решение № 165/26.10.2010г. по гр.д. №
93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл.
51, ал. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си
пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или
за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в
настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на Закона за движение по
пътищата и виновно. Съпричиняването е обективно участие в процеса на
настъпване на вредата и не зависи от субективния елемент „вина”. В този смисъл
следва да се има предвид т. 7 от Постановление № 17/1963г. на Пленума на ВС,
според която обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието
на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не на вина.
Първоинстанционният съд е формирал изводи, че е
установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, в резултат
на нарушаване на задължението му да пресича пътното платно на обозначените за
това места, както и да се съобрази с конкретната пътна обстановка и с
приближаващите пътни превозни средства. Настоящият съдебен състав счита така
формираните изводи за обосновани и правилни и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част. В допълнение
и с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания следва да се добави и
следното:
Съобразно приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на автотехническата експертиза се установи, че в района на
мястото на пътно-транспортното произшествие не е имало пешеходна пътека, а
ищецът е предприел пресичане на платното за движение на място, което не е било
обозначено като пешеходна пътека. Освен това вещото лице е посочило, че в момента на започване на пресичането от
пешеходеца, взаимната видимост на двамата участници един към друг е била
ограничена от намиращия се между тях автобус. Констатирано е още, че в момента,
в който се е открила видимостта между лек автомобил “Сузуки” и ищецът,
превозното средство се е намирало на около 30, 35 м. от мястото на удара.
Вещото лице е направило извод, че пострадалият е могъл да избегне удара, при
условие, че е изчакал преминаването на автомобила. Вещото лице е посочило още,
че с оглед скоростта на движение на автомобила и стойността на опасната зона за
спиране, при своевременно реагиране за аварийно спиране в конкретната пътна
обстановка, водачът на автомобила е могъл да спре преди мястото на ПТП и с това
да предотврати удара.
По отношение на възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат поради нарушаване на правилата за
движение, регламентирани в нормата на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП:
Предпоставките по чл.
51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при
принос на пострадалия, съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат
и начина на определяне на степента му, и преценката за съотношението, в което
всеки от участниците в процесното ПТП е допринесъл за настъпване на деликта, е
разрешен в постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №
153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012
г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012
г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010
г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г.
по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009
г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове.
Според формираната практика на ВКС за определяне наличието и степента на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от
значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и
противоправното поведение на водача на увреждащото моторно - превозно средство,
въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от
участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия
решаващият съд следва да има предвид, че съгласно чл.
20, ал. 2 ЗДвП отговорността на водачите на моторните превозни средства за
осигуряване безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците, особено
на децата, включително чрез законодателно вмененото им задължение за избиране
на подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би им позволила
спиране при поява на препятствие на пътя, което са могли и са били длъжни да
предвидят.
В конкретния случай от събраните по делото
доказателства се установи, че ищецът е допринесъл за настъпване на ПТП - ищецът
е пресичал пътното платно при нарушаване на правилата за движение на пешеходци,
установени в разпоредбата на чл.
113, ал. 1 от 1 ЗДвП /пресичал е на необозначено за целта място, при
въведено задължение за пешеходците при пресичане на платното за движение да
преминават по пешеходните пътеки/. Освен това, установи се, че ищецът е нарушил
и забраната по чл. 114, т. 2 от ЗДвП, съобразно която разпоредба, на
пешеходците е забранено да пресичат платното за движение при ограничена
видимост – в случая видимостта и на двамата участници в движението е била
ограничена от преминаващ автобус на градския транспорт. Независимо от тези две
обстоятелства, пострадалият е предприел пресичане на платното за движение, като
това негово противоправно поведение се намира в пряка причинно-следствена
връзка с настъпилите вредоносни последици. Този извод е обоснован в
заключението на приетата автотехническа експертиза, което съдът кредитира.
Пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Релевираните
във въззивната жалба оплаквания, че поведението на ищеца не се намира в
причинна връзка с деянието и настъпилите от него вреди, са неоснователни. При
преценката за съотношението на приноса на участниците в процесното ПТП съдът
съобразява поведението им и степента, в която е допринесло за настъпване на
произшествието. В случая следва да бъде съобразено и обстоятелството, че
районът на местопроизшествието е гъсто населен, с множество магазини и
административни сгради, което несъмнено налага изключително внимание от страна на
водача на процесния лек автомобил. Следователно, при установената техническата
възможност на водача да спре преди мястото на удара и с това да предотврати
настъпването на ПТП-то и вмененото на водача общо задължение по чл. 20, ал. 2
от ЗДвП, което изисква да предприема такава скорост на движение, позволяваща му
да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна
опасност, избраната скорост, макар и в рамките на разрешената, се явява
несъобразена с наличните пътни условия по смисъла на горецитираната разпоредба.
Неспазването на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП означава непроявена дължима грижа от
страна на водача на процесното МПС – фактор, който обуславя и правен извод, че
приносът му превишава значително този на пострадалия. Налице е принос и на
увреденото лице, като настоящият съдебен състав приема, че степента на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия е в размер на 30
%, а приносът на делинквента е 70 %, до каквито крайни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд.
При приетото съотношение на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия и определеното обезщетение за неимуществени
вреди от 7 000 лева, обезщетението следва да бъде намалено с размера на приетото
съпричиняване, т.е. с 30 %. Следователно
ответното дружество следва да заплати на ищеца за причинените неимуществени
вреди сумата от 4 900 лева, както правилно е приел и районният съд.
По изложените съображения първоинстанционното решение
като правилно и обосновано следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора
право на разноски има въззиваемата страна, но предвид липсата на искане, такива
не следва да се присъждат.
В конкретния случай ищeцът в качеството си
на трето увредено лице е "потребител на застрахователна услуга", поради което, предявеният иск попада в приложното поле на чл.
113 от ГПК, а образуваното дело се разглежда като гражданско. По тези съображения и с
оглед цената на иска се налага извод, че постановеното въззивно решение подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 144993 от 18.06.2019г., постановено по
гр.дело № 81291/2017г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, в обжалваната му част.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.