№ 2848
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Г. Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело №
20241100508178 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20116171/16.02.2024 г., постановено по гр.д. № 31683/2020
г. на СРС, ГО, 71 състав, са отхвърлени предявените от Г. Н. Г., ЕГН
**********, срещу „Примекс” ЕООД, ЕИК *********, кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на
уволнението, извършено със Заповед № 00001241/19.05.2020г. за прекратяване
на трудовия договор от работодателя на основание чл. 326, ал. 1 КТ за
незаконно и неговата отмяна; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на заеманата преди уволнението работа на длъжност „носач
товарач на стоки”; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане на
обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 3270 лв. за
периода от 20.05.2020г. до 14.08.2020г. и по чл. 225, ал. 2 КТ в размер на 915
лв. за периода от 14.08.2020г. до 28.09.2020г.; с правно основание чл. 128, т. 2
КТ за сумата от 480,34 лв. - неплатено трудово възнаграждение за периода
01.05.2020г. – 20.05.2020г.; с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от
400 лв. представляваща неизползван платен годишен отпуск за 8 дни за 2020 г.
и сумата от 150 лв. представляваща неизползван платен годишен отпуск за 3
дни за 2019 г.; с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 1000
лв., представляваща претърпени неимуществени вреди от незаконното
уволнение. Със същото решение „Примекс” ЕООД, ЕИК *********, е осъден
да заплати на Г. Н. Г., ЕГН **********, на основание чл. 150 КТ, вр. чл. 262,
ал. 1, т. 2 КТ сумата от 1910,83 лв. бруто - неизплатено трудово
1
възнаграждение за положен извънреден труд за 38 съботи в периода
01.07.2016г. – 19.05.2020г., ведно със законната лихва от 17.07.2020г. до
окончателното плащане, като е отхвърлен искът за горницата до пълния
предявен размер от 5200 лв.
Срещу решението в частта, в която предявеният иск по чл. 150 КТ, вр.
чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ е уважен, е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство „Примекс“ ЕООД, в която се твърди, че
решението в обжалваната част е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Поддържа се, че в трудовия договор с ищеца било уговорена 5-
дневна работна седмица с 8 часов работен ден, като в „Примекс“ ЕООД било
установено сумирано изчисляване на работното време – месечно, за
определени длъжности, вкл. длъжността на ищеца, за което срещу подпис бил
запознат ищецът. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е
кредитирал изготвената СЧЕ и е приел, че ищецът е положил 210 часа
извънреден труд, доколкото това били само изчисления, но не доказвали
самото полагане на труд. Въззивникът навежда, че съгласно плановите
графици и предоставените на експертизата форма 76 за присъствието на
работника по месеци, не се формира извънреден труд, като ищецът е
заработвал при сумирано отчитане на работното време за процесния период
норматива часове за съответния месец и му е изплащана щатната заплата и
изплатено възнаграждение за празнични дни. Поддържа, че не оспорва, че
ищецът е полагал труд през съботни дни, но поради сумирано изчисляване на
работното време, ищецът е бил компенсиран със законоустановени почивки
през делнични дни, поради което и не е налице положен извънреден труд.
Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като бъдат присъдени и
сторените разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство Г. Н. Г., с който въззивната жалба се
оспорва. Поддържа се, че от приетата СЧЕ безспорно се доказало размера на
дължимото и неизплатено трудово възнаграждение от страна на работодателя.
Моли се за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част.
Срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е
постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Г.
Н. Г.. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа се, че работодателят е съставил и предоставил
волеизявление, което формално, но не и фактически удостоверява волята му за
прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение иска за
извънредния труд се твърди, че съдът неправилно не е кредитирал приетата
допълнителна ССчЕ, която установявала размера на неплатеното трудово
възнаграждение. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и
уважаване на предявените искове в цялост.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника в
2
първоинстанционното производство „Примекс“ ЕООД, с който жалбата се
оспорва. Моли се за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника
част и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на
които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по двете постъпили жалби, въззивният съд
приема следното:
По исковете по чл.344,ал.1, т.1, 2 и 3 КТ
В исковата си молба ищецът Г. Н. Г. твърди, че на 01.07.2016 г. е
сключил трудов договор № 950/ 01.07.2016 г. с ответното дружество.
Договорът е бил сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 70 от
Кодекса на труда, а именно - трудов договор със срок за изпитване от шест
месеца, уговорен в полза на работодателя. Длъжността, която е заемал, е била
„носач товарач на стоки”, с код по НКПД 93330002 съгласно чл. 1.1 от
договора; договорът бил изменен с ДС от 11.01.2017г., с което се изменяло
основното му трудово възнаграждение – на 1020лв., а впоследствие с ДС от
21.09.2017г. предизвестието за прекратяване било определено на 60 дни. Сочи,
че при постъпване на работа е подписал молба - празна бланка, на която е
трябвало да напише името си и да се подпише. Отдолу е имало текст, че дава
съгласието си и празно поле по средата. Тази молба не е съдържала дата.
Попитал защо е нужно да подписва тази молба и получил отговор, че такъв е
3
редът. Подписал този лист хартия. Екземпляр от молбата не е получил.
За законосъобразността на уволнението по чл. 326, ал. 1 КТ в тежест на
работодателя е да докаже фактите, включени във фактическия състав на
уволнителното основание, а именно – отправено писменото предизвестие до
работодателя за прекратяване на трудовия договор.
Същевременно съдът не може да основе решението си на факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са
посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на
уволнението съдът няма задължение да следи служебно за нито един факт,
който поражда правото на уволнение, или надлежното му упражняване (в този
смисъл решение № 665/1.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. IV г. о.; решение №
555/9.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. IV г. о., решение № 149/13.06.2012 г.
по гр. д. № 475/2011 г. IV г. о., решение № 290/11.07.2012 г. по гр. д. №
882/2011. IV г. о.; решение № 459/27.10.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. IV г. о.
на ВКС ).
Между страните не се спори, че страните са били обвързани от трудово
правоотношение в периода от 01.07.2016 г. – 19.05.2020 г., в който период
ищецът е заемал длъжността „носач товарач на стоки” с код по НКПД
93330002. По делото е приета като писмено доказателство молба от
19.05.2020г. от страна на ищеца Г. Н. Г., с която на основание чл.326. ал.1 КТ
същият е заявил волята си пред работодателя да бъде прекратено едностранно
трудовото му правоотношение, считано от 20.05.2020г. Не е спорно между
страните, че със Заповед № 00001240/19.05.2020г. на управителя на ответното
дружество трудовото правоотношение на ищеца е прекратено, считано от
20.05.2020г. В заповедта е посочено, че трудовият договор се прекратява на
основание чл. 326, ал. 1 КТ, поради отправено предизвестие от страна на
работника.
Правото за едностранно прекратяване на трудовия договор по
инициатива на работника или служителя с предизвестие е субективно право,
което може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя
независимо каква е причината за прекратяването на трудовия договор на това
основание. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото
волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно
прекратява трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. При
прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работникът или
служителят отправя писменото предизвестие до работодателя и по
отправеното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор по
чл. 326, ал. 1 КТ работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие.
Трудовият договор се прекратява по силата на закона с изтичане на срока на
предизвестието /чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ/, освен ако той или работодателят
пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок.
В случая фактическите твърдения на работника са, че не е отправял
писмено изявление за прекратяване на договора, т.е. че липсва заявено
4
съгласие от негова страна за прекратяване на договора по посочения ред, като
при постъпването си на работа е подписал молба - празна бланка, на която е
трябвало да напише името си и да се подпише, която впоследствие била
дописана от работодателя и оформена като молба с искане за прекратяване на
трудовия договор без предизвестие от 19.05.2020г. В тази връзка пред
първоинстанционния съд е открито производство чл. 193 ГПК по отношение
на оспорения документ /молба на работника за прекратяване на трудовия
договор/, като от приетата съдебно-графическа експертиза се установява, че
процесната молба, обект на експертизата, е с компютърно генерирано
текстово съдържание, като е отпечатана с лазерен принтер, едностранно,
върху бял нелиниран лист от многофункционална хартия формат А4, щрихите
в печатните текстове от документа-обект са черни на цвят, релефни, те са
сходни по вид и специфичен начин на отлагане и фиксиране/затопяване на
тонера в щрихите, размер на тонерните частици, вид на контурите на щрихите
и количеството на тонерните частици, разпръснати около контурите и в
неотпечатаните полета. Вещото лице не е установило противоречия в
смисловото съдържание на текстовете, нито признаци за: заличаване по
механичен или химичен способ, преправка на буквени или цифрови знаци,
дописване (допечатване) на текстове, печатните текстове са набрани и
отпечатани с различна ширина на наборното поле, а редовете в печатните
текстове са взаимно успоредни. Шрифтът, отразен в печатните текстове на
документа, не се различава по общи признаци (вид, размер и конфигурация).
Всичко изложено е дало основание на вещото лице да достигне до извода, че
молбата от 19.05.2020г. – обект на изследването, е отпечатана по едно и също
време, при еднократно преминаване на листа през принтерното устройство.
Други относими доказателства по отношение направеното оспорване на
документа не са събрани, с оглед на което и направеното оспорване, че
документът е подправен и не отразява волята на ищеца, се явява недоказано.
Всеки подписан документ доказва, че материализираното в него
изявление е направено и че изхожда от лицето, което го е подписало като
негов издател. Съдът е длъжен да приеме за автор на изявлението лицето,
подписало документа. Това е същността на формалната доказателствена сила
на документите, която е прогласена в чл.180 ГПК. С формална
доказателствена сила се ползва всеки подписан документ, независимо дали е
свидетелстващ или диспозитивен. Формалната доказателствена сила се
преодолява ако се докаже неавтентичността на документа, а именно, че
материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като
издател, или че направеното изявление е с различно съдържание. Доколкото
по делото не се установи неавтентичност на документа, то въззивният съд
приема, че ищецът е автор на посочената молба от 19.05.2020 г., с която
същият е поискал трудовото му правоотношение да бъде прекратено, считано
от 20.05.2020 г. Ето защо и са били налице предпоставките за прекратяване на
трудовото правоотношение на работника, считано от 20.05.2020 г., поради
което и предявеният иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ се явява
5
неоснователен.
Неоснователни се явяват и исковете по чл.344,ал.1, т.2 и т.3 КТ,
доколкото тяхното уважаване е обуславено от отмяната и признаването за
незаконно на извършеното уволнение.
По иска с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД:
По предявения иск ищецът претендира неимуществени вреди в резултат
на твърдяното незаконно уволнение, Доколкото по делото се установи, че
уволнението не е незаконосъобразно, то и предявеният иск се явява
неоснователен.
По иска с правно основание чл. 150 КТ, вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ:
В раздел V, т. 5.1. от сключения между страните трудов договор е
регламентирано работното време на служителя, като е посочено, че същото е
уговорено при 8 часов работен ден, като работникът изпълнява задълженията
си по трудовото правоотношение при условията на 5 дневна работна седмица
/т.5.2/. Не се спори по делото, а това се установява и от събраните
доказателства /заповеди по чл.142, ал.2 КТ/, че ответникът съобразно своите
вътрешни правила и предвид спецификата на работа, е установил сумирано
изчисляване на работното време – месечно, за определени длъжности,
измежду които и заеманата от ищеца – „носач-товарач стоки”. Ищецът Г. Г. е
информиран за тази форма на отчитане на положения труд, като включително
собственоръчно е подписал декларация, че е запознат с графици за сумарно
изчисляване на работното време.
От приетата пред първоинстанционния съд основна ССчЕ е видно, че за
процесния период от м.12.2018г. до м.05.2020г., ищецът е положил извънреден
труд, изчислен съгласно нормата на чл. 262, ал.1, т.2 КТ, възлизащ на сумата
от 1910,83 лв. бруто и 1482,76 нето за 38 съботи. Действително, както е
посочил въззивникът – ответник, вещото лице не може да установи дали
ищецът действително е полагал труд, но експертизата е изготвена въз основа
на съставени от работодателя документи план - графици и таблици за явяване
и неявяване на работа, поради което и въззивният съд намира, че експертизата
установява пълно и главно положен извънреден труд в размер от 210 часа от
ищеца за посочената сума. С първоинстанционното решение съдът се е
произнесъл по отношение положен извънреден труд от ищеца за 38 съботи в
периода 01.07.2016г. – 19.05.2020г., като ищецът не е претендирал допълване
на постановеното решение, в този смисъл и въззивният съд не може да се
произнесе по отношение на обстоятелството дали претенцията за извънреден
труд е била заявена първоначално за повече дни положен извънреден труд,
което да обоснове по-висок размер на присъденото обезщетение. Ето защо и
6
искът се явява основателен за сумата от 1910,83 лв. и неоснователен за
пълния предявен размер от 5200 лв.
По иска с правно основание чл.128, т.2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи
заплащане на трудово възнаграждение за извършената работа. Работодателят
дължи трудово възнаграждение, само ако работникът е престирал дължимия
труд. При трудов договор за престиране на работна сила, който предвид
характера си има продължително изпълнение (какъвто е настоящият случай),
работникът/ служителят следва да докаже, че в процесния период е
предоставил работната си сила, за което е достатъчно да установи по
несъмнен начин факта, че е постъпил на работа. Работодателят от своя страна
носи доказателствената тежест да установи твърдяното от него неизпълнение.
(в този смисъл решение № 192 от 28.11.2019 г. по гр. д. № 110/2019 г., Г. К., ІІІ
г. о. на ВКС).
Не е спорно между страните, че за периода 01.05.2020 г. -19.05.2020 г.
ищецът е престирал труд, като дължимото му трудово възнаграждение е в
размер от 480,34 лв., както и че същото не е платено. Същевременно с
отправеното изявление от 19.05.2020 г. за прекратяване на трудовия договор,
същият е дал изричното си съгласие при неспазване на уговорения срок на
предизвестие от негова страна, дължимото се обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ
да бъде удържано от отработеното трудово възнаграждение. Дължимото
предизвестие е 60 дни съгласно допълнително споразумение от 11.01.2017 г.,
поради което и в полза на работодателя е възникнало вземане за обезщетение
по чл.220,ал.1 КТ в размер от 2025,82 лв. Съобразно разпоредбата на чл. 272
КТ, без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки
от трудовото му възнаграждение, освен за получени аванси, надвзети суми
вследствие на технически грешки, данъци, осигурителни вноски, които са за
сметка на работника, запори, наложени по съответния ред и удръжки по чл.
210, ал. 4 КТ (при реализирана ограничена имуществена отговорност по чл.
207 КТ). По аргумент за противното, удръжки могат да се правят и за други
вземания след изрично заявено съгласие от работника. Въззивният съд намира,
че с подадената молба за прекратяване на трудовото правоотношение
работникът изрично и заявил такова съгласие, поради което ответникът
законосъобразно е прихванал дължимото се на ищеца трудово възнаграждение
от 480,34 лв. с вземането си по чл.220,ал.1 КТ в размер от 2025,82 лв., поради
което и предявеният иск се явява неоснователен.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
7
Съгласно разпоредбата на чл. 224 КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение служителят има право на обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, чийто размер се определя въз основа на полученото
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
през който служителят е работил най-малко 10 работни дни.
От приетото пред първоинстанционния съд основно заключение на
ССчЕ се установява, за целия период на съществуване на трудовоправната
връзка от 04.07.2016г. до 20.05.2020г. на ищеца, при договорени 20 дни платен
годишен отпуск, пропорционално на отработеното време му се полагат 78 дни
отпуск, разпределени както следва: 10 дни за 2016г., 20 дни за 2017г., 20 дни за
2018г., 20 дни за 2019г. и 8 дни за 2020г. При проверка на ведомостите за
горните години вещото лице е установило, че въз основа на подадени молби за
ползване на общо 67 дни платен годишен отпуск, респективно разрешаване от
страна на работодателя, остава неизползван платен годишен отпуск за 2019г. в
размер на 3 дни и за 2020г. в размер на 8 дни. Вещото лице е посочило, че при
изготвяне на заключението е съобразило и издадени от работодателя Заповед
№ 262/3 от 24.03.2020г. за преустановяване на работа за периода от
16.03.2020г. до 23.03.2020г. и Заповед № 262/5 от 01.04.2020г. за
преустановяване на работа за периода от 01.04.2020г. до 14.04.2020г., като на
основание 173а, ал.1 КТ за периода на преустановяване на работа е
предвидено да се предостави платен годишен отпуск на работниците и
служителите. Експертизата е установила, че ищецът е използвал за 2020г. още
16 дни отпуск по реда на чл.173а,ал.1 КТ или общо използваният отпуск се
равнява на 83 дни /67 дни по молба на ищеца и 16 дни по заповед на
работодяателя на основание чл. 173а, ал. 1 КТ/ при полагаем се годишен
отпуск пропорционално на отработеното време 78 дни. Ето защо и по делото
не се установява наличието на неизползван платен годишен отпуск от страна
на ищеца, поради което и предявеният иск се явява неоснователен.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и
предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и
с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство въззивникът-ответник претендира
разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани с оглед
неоснователността на подадената от него въззивна жалба и факта, че
адвокатското възнаграждение е договорено и платено за процесуално
8
представителство с оглед подадената от дружеството въззивна жалба /видно и
от договор за правна защита и съдействие, представен с въззивната жалба/.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20116171/16.02.2024 г., постановено по
гр.д. № 31683/2020 г. на СРС, ГО, 71 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването при условията на чл. 280
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9