РЕШЕНИЕ
№ 3569
гр. Пловдив, 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20225330102393 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от В. Б. Р., чрез адв. И. срещу „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата
на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договор за предоставяне на паричен заем от *******г.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за предоставяне на на
паричен заем от *****г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
паричен заем в размер от 3750. Поддържа се, че в клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора била
уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под формата
на поръчител, който следва да бъде физическо лице и да отговаря на многобройни,
кумулативно предвидени критерии или банкова гаранция / чл. 4 от Договора/. Изтъква се, че
дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява разход за
потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито
възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не го е включил в ГПР по договора, като по
този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до
нищожността на клаузата на чл. 4 от Договора. Поддържа се и че неустойката е
противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да
заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение.
Предвид изложеното, сочи се, че клаузата на чл. 4 от Договора е нищожна и кредиторът
следва да възстанови на потребителя заплатената по нея сума. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт” АД,
със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и
недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и
месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя
изискаване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея.
Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за
да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от
длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране
1
на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при
неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе
действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало
и вземането за неустойка. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5
ЗПК.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата
на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
страните е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем..
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 00%, годишният процент на
разходите е 48.32 %,. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването
му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две
физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно
поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няа незаплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството
заемодател,. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да
заплати на кредитора неустойка, която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и
която се добавя към всяка анюитетна вноска.
По правните аспекти на спора:
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал.
5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал.
2 от Договора следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР,
разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани.. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството
на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те
представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в близък размер ( за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да
отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са
2
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната
лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка
при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и
част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 32 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем,
съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът
му нараства със 295,3904 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в
тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай,
това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща
сума за заплащане от потребителя не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора
„неустойка. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на
3
неустойка в ГПР, кредитът се оскъпява значително и е явно, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от процесния Договор за
предоставяне на паричен следва да бъде прогласена за нищожна.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ищеца на основание чл. 78 ал.1 ГПК.
Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 50 лева и
възнаграждение за вещо лице в размер на 100 лева. Следва да бъде определено и
възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 469 лева по
чл. 38 ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адвокат Е. И.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
********* по предявения от В. Б. Р., ЕГН **********, на иск с правно основание чл. 124
ГПК, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит от *****г. е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. И.,
АК – гр. П., в качеството му на пълномощник на ищеца В. Б. Р., ЕГН **********, сума в
размер на 469 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на В. Б. Р., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 150 лв., представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4