Р Е Ш Е Н И Е
№ 733
Гр. П., 17.05.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на
единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Роза Ризова, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 06244/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от М.Д.Й. *** АД отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответното
дружество сумата от 1 627,90 лв.,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.10.2004 г. до 30.04.2009 г. и сумата от 552,35 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните
плащания за периода от 30.11.2004 г. до 20.11.2009 г., както и на сума в размер
от 135,41 лв., представляваща разноски по делото, за които суми по ч. гр. дело № 6507/2009 г. по описа на Районен съд – П. е
издаден изпълнителен лист от 30.04.2010 г., въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 20188**0401220/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б., поради
новонастъпило обстоятелство – погасяване на сумите по давност.
Ищцата М.Й. твърди, че с изпълнителен лист от
30.04.2010 г., издаден по
ч. гр. дело № 6507/2009 г. по описа на Районен съд – П. била осъдена да
заплати на ответното дружество сумата от 1 627,90 лв., представляваща главница
за начислена топлинна енергия за периода от 01.10.2004 г. до 30.04.2009 г.,
сумата от 552,35 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните
плащания за периода от 30.11.2004 г. до 20.11.2009 г., както сумата от 135,41
лв. – разноски по делото. Посочва, че въз основа на изпълнителния лист и за
събиране на удостоверените в него вземания по молба на взискателя „Топлофикация
– П.“ АД срещу нея било образувано изпълнително дело № 20188750401220/2018 г.
по описа на ЧСИ С.Б.. Оспорва дължимостта на вземанията по листа с твърдението,
че същите са погасени по давност, както към настоящия момент, така и още към
датата на образуване на изпълнителния процес. Намира за приложим тригодишния
давностен срок, тъй като в случая срещу заповедта за изпълнение, въз основа на
която бил издаден процесният изпълнителен лист, не е било подавано възражение
по чл. 414 ГПК от Й., в качеството ѝ на длъжник, поради което вземанията
не са установени с влязло сила съдебно решение. Счита, че депозирането на
заявление за издаване на заповедта за изпълнение и издаването на последната и
изпълнителния лист не представляват изпълнителни действия от естество да
прекъснат давността. Поддържа, че процесното изпълнително производство е
образувано на отпаднало основание. С тези съображения обоснова правния си
интерес от търсена защита и отправя искане за уважаване на исковите претенции.
Претендира присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът „Топлофикация – П.“ АД оспорва исковата претенция по основание и
размер с твърдението, че вземанията не са погасени по давност. Поддържа, че не
е изтекъл тригодишният давностен срок, както и, че е налице спиране на
давността през време на съдебен процес. С тези доводи, доразвити в представена
писмена защита, отправя искане за отхвърляне на иска.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между
страните не спори, а и от приетите по делото писмени доказателства и приложени
писмени материали се установява, че в хода на производството по ч. гр. дело № 6507/2009
г. по описа на Районен съд – П. в полза на ответното дружество „Топлофикация – П.“
АД и срещу ищцата М.Д.Й. е издадена Заповед № 5668 от 30.11.2009 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която било разпоредено
длъжникът да заплати на кредитора сумата от сумата от 1 627,90 лв., представляваща
главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.10.2004 г. до
30.04.2009 г. до топлофициран имот, находящ се в гр. П., ул. „***, законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 26.11.2009 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 552,35лв.,
представляваща лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.11.2004
г. до 20.11.2009 г., както и сторените разноски по делото в размер на сумата от
135,41 лв. Изяснява се, че препис от заповедта за изпълнение е връчен на
длъжника на 15.04.2010 г., както и, че по разпореждане на съда от 30.04.2010 г.,
след като е прието, че заповедта е влязла в сила, за сумите, присъдени със
същата, е издаден изпълнителен лист.
Не
е спорно между страните, а и се установява, че въз основа на този изпълнителен
лист и за събиране на материализираните в него вземания по молба на „Топлофикация
– П.“ АД с вх. № 06242/04.06.2010 г. било
образувано изпълнително дело № 2010***0400438/2010 г. по описа на ЧСИ Е.Д.с
рег. № *** и с район на действие Окръжен съд – П.. От съдържанието на молбата
/приета като част от завереното копие на изпълнителното дело/ се изяснява, че
дружеството – взискател е поискало да бъде извършена справка за установяване
размера на получаваните от длъжника М.Й. пенсия или трудово възнаграждение и
при налични такива да бъде наложен запор върху вземането, извършване на справка
за налично недвижимо имущество, върху което да бъде вписана възбрана, както и
за съществуването на декларирани от длъжника собствени МПС-та, които да бъдат
спрени от движение за срок от три месеца.
От
съдържащите се в изпълнителното дело материали се установява, че на длъжника Й.
е връчена покана за доброволно изпълнение на 07.10.2010 г., чрез работодателя
ѝ. Изпратено е запорно съобщение от 05.10.2010 г. до „Брезина 2000“ ООД,
като трето задължено лице, за налагане на запор върху получаваното от М.Й.
трудово възнаграждение. Съобщението е получено от адресата на 07.10.2010 г. Във
връзка с наложения запор, към 08.10.2010 г. по изпълнителното дело е постъпила
сума в общ размер от 1 000 лв., от която 807,28 лв. са били преведени в
полза на взискателя „Топлофикация – П.“ АД с платежно нареждане от 18.10.2010
г. за погасяване на суми по изпълнително дело № 438/2010 г., а останалите
198,72 лв. са преведени по сметка на съдебния изпълнител с платежно нареждане
от 18.10.2010 г. за погасяване на такси по делото.
С
молба с вх. № 05920/21.04.2015 г. взискателят е поискал да бъдат извършени
справки и при установяване наличието на секвестируем трудов доход или пенсия,
както и на недвижимо имущество, притежавано от длъжника Й., да бъде наложен
запор, респ. възбрана.
С
Постановление от 03.04.2018 г. /обективирано на гърба на процесния изпълнителен
лист/ ЧСИ Е.Д.е прекратила изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
От
материалите, съдържащи се в приетото като писмено доказателство копие от
изпълнително дело № 2018**0401220/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б. следва, че
същото е образувано по молба на „Топлофикация – П.“ АД с вх. 11128/18.05.2018
г. и разпореждане на органа по принудителното изпълнение от 21.05.2018 г. за
събиране на вземанията срещу длъжника М.Й. по процесния изпълнителен лист от 30.04.2010
г. Изяснява се, че с молбата взискателят е поискал да бъдат извършени справки
за открити банкови сметки на длъжника и секвестируем трудов/приравнен на него
доход, респ. пенсия и при установяване на такива да бъде наложен запор върху
вземанията до погасяване на дълга.
В
хода но производството по това изпълнително дело до длъжника М.Й. е изпратено
съобщение с покана за доброволно изпълнение, връчена чрез друго лице от адреса
на 02.08.2018 г. Изпратено е запорно съобщение от 01.06.2018 г. до „Банка ДСК“
ЕАД, в качеството му на трето задължено лице за налагане на запор върху
вземанията на длъжника по банковата сметка, открита при търговската банка. В
отговор на този запор до ЧСИ е изпратено писмо с вх. № 15392/28.06.2018 г. от
„Банка ДСК“ ЕАД, че е наложен запор по наличната сметка на длъжника, открита в
търговската банка.
При така приетата
за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Предявени
са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Съгласно посочената разпоредба длъжникът в изпълнителния процес може да оспорва
чрез иск изпълнението. По своята
правна същност отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е проявна
форма на защита на длъжника в производството по индивидуално принудително
изпълнение срещу материалноправната му незаконосъобразност. Последният има за
предмет оспорване на вземането, материализирано в изпълнителния лист и може да
бъде основан единствено на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и водещи до погасяване на възникналото и
претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника – арг. ал. 2 на
същия законов текст.
От
изложеното следва, че в хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи правния си интерес от
търсената искова защита – наличието на спор между страните относно
съществуването на вземането,
а в тежест на ответника е да установи реалното му възникване.
Наличието
на висящ изпълнителен процес, образуван по искане на взискателя „Топлофикация –
П.“ АД за събиране на процесните вземания, насочен срещу ищцата М.Й., както и
проведеното оспорване на исковите претенции, релевирано от ответната страна,
свидетелства за правния интерес на ищцата от предявяване на отрицателни
установителни искове и за нейната активна материалноправна легитимация в
процеса.
В
настоящия случай ищцата оспорва вземанията с твърдението за погасяването им по
давност, започнала да тече след издаване на процесния изпълнителен лист и
изтекла към момента на образуване на настоящото производство.
От
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който
носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи
възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната принуда.
По
делото се изясни, че процесните вземания са удостоверени в изпълнителен лист, издаден
по реда на чл. 416 ГПК – въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение.
Уредено
като строго формално заповедното производство по чл. 410 и сл. ГПК има за цел
да установи дали едно парично вземане е спорно и в случаите, при които е
останало неоспорено от длъжника да даде по-бърза защита на кредитора чрез
издаване на изпълнително основание – заповед за изпълнение /арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК/, която да послужи да принудително изпълнение на притезанието по
реда на чл. 442 и сл. ГПК.
От
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 423, чл. 424 и чл. 439 ГПК
следва изводът, че влязлата в сила по реда на чл. 416 ГПК – като неоспорена в
срок от длъжника заповед за изпълнение на парично задължение има правни
последици, аналогични на влязлото в законна сила съдебно решение. Безспорно
същата се ползва с изпълнителната сила, присъща на осъдителните решения и
представлява съдебно изпълнително основание за удостоверените в нея парични
вземания. Същевременно, заповедта за изпълнение има установително действие в
отношенията между страните, като влизането ѝ в сила препятства
оспорването на вземанията въз основа на обстоятелства или доказателства, които
са били известни на длъжника и с които е разполагал или е можел да се снабди до
изтичането на срока за възражение – арг. чл. 424 ГПК.
Вземането,
установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, може да бъде оспорено
единствено по реда на чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, които по характера си
представляват извънредни хипотези, с
ограничено във времето приложение. Същевременно и в заповедното
производство, в хода на което е издадено изпълнителното основание, допустима
форма на защита е искът по чл. 439 ГПК, който обаче може да се основава само на
факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение – арг. чл.
439, ал. 2 ГПК.
Всичко
изложено дотук дава основание на съда да приеме, че влязлата в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК има присъщото на съдебните
решения установително действие в отношенията между страните, поради което
спрямо удостоверените в същата вземания от влизането ѝ в сила става
приложим петгодишният давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ГПК. В този смисъл са и мотивите, изложени в Определение № 214 от 15.05.2018 г. по
гр. дело 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV
гр. о., постановено в производство по реда на чл. 288 ГПК, в които е отразено,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение, в който смисъл са и Определение
№ 443 от 30.07.2015 г. по ч. търг. дело № 1366/2015 г., II т. о., ТК на ВКС,
така също и Определение № 576 от 16.09.2015 г. по ч. гр. дело № 4647/2015 г.,
IV г. о., ГК на ВКС.
Следователно,
спрямо процесните, оспорени от ищцата вземания, за които по ч. гр. дело № 3204/2009 г. по описа на
Районен съд – П. е издадена Заповед № 5668 от 30.11.2009 г. за изпълнение на
парични задължения по чл. 410 ГПК, влязла в законна сила на основание чл. 416,
ал. 1 ГПК, е приложим петгодишният давностен срок – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
започнал да тече от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Установи
се, че препис от тази заповед е получен от длъжника на 15.04.2010 г.
Следователно същата е влязла в законна сила и се е стабилизирала на 30.04.2010
г. – след изтичане на двуседмичният срок за подаване на възражение по чл. 414 ГПК /съвпадащ с датата на издаване на изпълнителния лист/. Предвид това,
считано от този момент петгодишната давност за удостоверените в заповедта и
листа вземания поначало изтича на 30.04.2015 г.
При
извършване на преценката погасени ли са по давност процесните вземания от
значение е не само изтичането на предвидения срок, но и бездействието на
кредитора през този период, което да има за последица погасяване на правото му
за принудително събиране на паричните притезания.
По
делото се изясни, че въз основа на процесния изпълнителен лист срещу длъжника
по него и по молба на ответника от 04.06.2010г. е образувано изпълнително
дело № 438/2010
г. по описа на ЧСИ Е.Д.. Установи се, че с молбата взискателят „Топлофикация – П.“
АД е посочил различни изпълнителни действия, които да бъдат извършени за
събиране на процесните вземания. Съдът, съобразявайки и задължителните
разяснения, дадени в мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, счита, че тази молба
на ответното дружество, в качеството му на кредитор по изпълнителния лист,
обективираща искане за прилагане на конкретни изпълнителни действия и която е
била приета от органа по принудителното изпълнение като редовна такава, е
първото действие, което е довело до прекъсване на давността по отношение на
процесните вземания и нова такава е започнала да тече на основание чл. 117, ал.
2, вр. ал. 1 ЗЗД, считано от следващия ден – 05.06.2010 г.
Съдът
намира, че тази молба е довела и до спиране на давностния срок за вземането на
основание чл. 115, ал. 1, б. "ж“ ЗЗД, през време на изпълнителното
производство, съобразявайки разясненията, дадени в Постановление № 3 от
18.11.1980 г. на Пленума на ВС, като нова давност е започнала да тече от
момента на отмяната на тълкуването на правната норма, дадено с това
постановление на ВС, извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на
постановлението изрично е прието, че след образуване на изпълнителното дело при
висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира, тъй като
изпълнителният процес е също съдебен процес, част от гражданския процес,
каквато част е и предшестващото го исково производство, в хода на което давност
не тече докато трае процесът. Този акт на върховната съдебна инстанция е
отменен с тълкувателното решение от 26.06.2015 г., която отмяна има действие
занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от
момента на постановяването на новия тълкувателен акт. /в този смисъл Решение №
170 от 17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г.
ГК, ІV г. о. на ВКС, както и Решение № 363 от 12.11.2018 г. по в. гр. дело № 489/2018 г.
по описа на Окръжен съд – П./.
Предвид
изложеното, съдът намира, че давността за вземанията по процесния изпълнителен
лист, в частност за вземанията за главница и лихва за забава, е спряла да тече
с образуването на изпълнителното производство.
Междувременно
доказателствата по делото сочат, че преди влизане в сила на тълкувателното
решение, отменящо постановлението на Пленума на ВС от 18.11.1980 г. и
първоначално даденото с него тълкуване - 26.06.2015 г. /което поначало води
преустановяване действието на спирането/ изпълнителното производство е било
прекратено.
От
материалите, съдържащи се в приетото като писмено доказателство по делото
заверено копие от изпълнително дело № 117/2010 г. по описа на ЧСИ Е.Д.се
установи, че в продължение на 2 години, считано от деня, следващ налагането на
запора на 07.10.2010 г. /когато запорното съобщение е получено от адресата –
третото лице „Брезина 2000“ ООД/, което действие е довело до прекъсване на
давността за вземанията, или от 08.10.2010 г., в хода на същото не са
извършвани, респективно не са били поискани от взискателя други изпълнителни
действия. Няма такъв характер кореспонденцията, разменена между частния съдебен
изпълнител и различните институции, тъй като същата е насочена единствено към
проучване на имущественото състояние на длъжника и по характера си не представлява
същинско действие по принудително изпълнение, доколкото не са последвали
изпълнителни действия – налагане на запор, насрочване и извършване на опис и
т.н. Няма такова действие и връчването на поканата за доброволно изпълнение на
длъжника.
Изложеното
дава основание на съда да приеме, че считано от 08.10.2012 г. /две години от
деня, следващ последното активно действие/ производството по процесното
изпълнително дело следва да се счита за прекратено на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК – поради това, че в продължение на две години взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия, което от своя страна е проявна форма на
неговото бездействие, водещо до осуетяване реализацията на правата му.
Процесното прекратително основание настъпва ex lege – по силата на закона,
считано от момента на изтичане на две години от последното действие, в който
смисъл са и задължителните за съда разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
мотивите на последното изрично е посочено, че в тази хипотеза прекратяването на
изпълнителното производство става по право, без значение дали съдебният
изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и в
кой момент е сторил това /в случая на 03.04.2018 г./, тъй като с
постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото
прекратяване. Издаването на постановлението за прекратяване, предвидено изрично
в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо за прогласяване на
действието му и за прилагане на някои от последиците му – арг. чл. 433, ал. 3 ГПК, но не и за настъпване на самата перемпция.
Това
прекратяване е породило правните си последици на 08.10.2012 г., а с това и
преди 26.06.2015 г., когато поначало настъпва действието на спирането на
давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж“ ЗЗД, поради което на по-силно
основание съдът намира, че с прекратяване на изпълнителното дело е отпаднала
неговата висящност, а с това и действието на самото спиране.
Предвид
факта, че новата погасителна давност за процесните вземания е започнала да тече
от 08.10.2010 г. /денят, следващ последно активно действие преди прекратяване
на изпълнителния процес – налагането на запор върху вземанията от третото
задължено лице/, то същата е изтекла на 08.10.2015 г., а с това и преди
образуване на второто изпълнително дело № 2018**0401220/2018 г. по описа
на ЧСИ С.Б. въз основа на молбата от 18.05.2018 г., с конкретно
посочени изпълнителни способи, преди налагането на запора в този изпълнителен
процес, както и към момент, предхождащ образуването на настоящото производство
по искова молба от 12.09.2018 г.
Същевременно от доказателствената съвкупност по
делото се установи, че в хода на изпълнителния процес- на 18.10.2010 г. за
погасяване на част от задълженията по изпълнителния лист по сметка на
взискателя – настоящия ответник е преведена сумата от 801,28 лв., което плащане
е било извършено преди погасяване на вземанията по давност. Съдът намира, че
тази сума е довела до частично погасяване на дълга. С оглед липсата на данни по
делото за това кои вземания са изплатени със сумата и размера ѝ – 801,28
лв., който не покрива всички дължими суми, съдът, след като съобрази
разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, утвърждаваща реда за погасяване на конкуриращи се
вземания в полза на един кредитор в случаите, при които сумата е недостатъчна,
за да покрие всички изцяло и по този начин обуславя частично плащане и
конкретно разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД /приложима в хипотези на висящ
изпълнителен процес, какъвто е настоящият случай/, предвиждаща, че при вземания
за разноски, лихва и за главница най – напред се погасяват разноските, след
това лихвите и след тях главницата, приема, че със сумата от 801,28 лв. са
погасени изцяло дължимите от ищцата и длъжник М.Й. съдебни разноски в
размер на сумата от 135,41 лв., част от законната лихва за забава, дължима
върху главницата, считано от 26.11.2009 г. до датата на плащането - 18.10.2010 г. /явяваща се по-обременителната
лихва за забава, доколкото се начислява върху главницата с определям, но не и
фиксиран краен срок – до окончателното плащане/ в размер от 151,49 лв.,
определен от съда по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на електронен лихвен
калкулатор и част – със сумата от 514,38 лв. от законната лихва за забава на
месечните плащания, удостоверена в изпълнителния лист в общ размер от 552,35
лв.
Предвид
изложеното, предявените искове в частта, в която се отричат вземането за
главница в размер на сумата от 1 627,90 лв. и вземането за законна лихва
за забава на месечните плащания в размер на сумата от 37,97 лв. се явяват
основателни и следва да бъдат уважени. В останалата част – в която
се отрича вземането за законна лихва за забава над уважения размер от 37,97 лв.
до пълния предявен размер от 552,35 лв. или за сумата от 514,38 лв., както и
вземането за разноски в размер на сумата от 135,41 лв. искът следва да бъде
отхвърлен, доколкото тези суми са недължими от ищцата, но на основание,
различно от предявеното в настоящи процес – погасяването им чрез реализираното
плащане в хода на първоначално образуваното изпълнително дело.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – частична основателност на предявените искове, право на
разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете, имат и
двете страни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата, съразмерно с уважената част от исковете, следва да бъде
присъдена сумата от 376,08 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение. Заплащането на последното следва от отразеното в представения
по делото договор за правни услуги от 10.09.2018 г. /л. 5 от делото/ плащане на
сумата в брой, в която част договорът има характера на разписка, удостоверяваща
плащането – арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Съдът определи адвокатското възнаграждение в
размер от 400 лв. /при минимален размер от 380 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба №
1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/,
намирайки за основателно релевираното от представителя на ответника възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК – за неговата прекомерност, при съобразяване с конкретната
фактическа и правна сложност на делото, както и с обема на процесуалната
дейностт на пълномощника на ищцата, изразяваща се в депозиране на искова и
уточнителна последващи молби, без процесуално представителство в двете съдебни
заседания. На основание чл. 78, ал. 3 и
ал. 8 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции, в полза на
ответника следва да бъде присъдена сумата от 39,64 лв., представляваща разноски
по делото за юрисконсултско възнаграждение и такси по ТТЗЧСИ. Размерът на
следващото се юрисконсултско възнаграждение съдът определи на 120 лв. /при
минимален от 100 лв./ на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017
г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, като съобрази вида и обема на извършената
дейност от процесуалния представител на ответното дружество, както и
конкретната фактическа и правна сложност на делото.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените от М.Д.Й., с ЕГН: **********, с
адрес: *** срещу „Топлофикация
– П.“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. „Мошино“ отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че М.Д.Й. не дължи
на „Топлофикация – П.“ АД сумата от 1 627,90
лв., представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.10.2004 г. до 30.04.2009 г. и сумата от 37,97 лв., представляваща законна лихва за забава на месечните
плащания за периода от 30.11.2004 г. до 20.11.2009 г., за които суми по ч. гр.
дело № 6507/2009 г. по
описа на Районен съд – П. е издаден изпълнителен лист от 30.04.2010 г., въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20188**0401220/2018 г. по
описа на ЧСИ С.Б. с рег. № ** и с район на действие Окръжен съд – П., поради
новонастъпило обстоятелство – погасяване на сумите по давност, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 439, ал. 1 ГПК за сумата
над уважения размер от 37,97 лв. до пълния предявен размер от 552,35 лв. или за
сумата от 514,38 лв., представляваща
законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 01.10.2004 г. до
30.04.2009 г., както и за сумата от 135,41 лв., представляваща съдебни
разноски, представляващи недължими суми, поради плащане.
ОСЪЖДА „Топлофикация – П.“
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. Мошино,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М.Д.Й., с ЕГН: **********,
с адрес: *** сумата от 376,08 лв., представляваща сторени
разноски по делото.
ОСЪЖДА М.Д.Й., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, ул.
„***, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, да заплати на „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. Мошино сумата от 39,64 лв., представляваща сторени
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – П., в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
При влизане в
сила на решението, ч. гр. дело № 6507/2009 г. по описа на
Районен съд – П., да се върне в Служба „Архив“ на съда.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: