№ 125
гр. Стара Загора, 27.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно частно
гражданско дело № 20225500500013 по описа за 2022 година
Производството се води по реда на чл.274, ал.1 т.2 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК) и сл.
Образувано е по частна жалба на „Р.т.“ ООД, ЕИК № ***, със седалище
и адрес на управление: гр.С., ***, представлявано от законния си
представител: К.Н.К. –управител, действащ чрез адв. Г.К. срещу определение
№ 1492/08.11.2021 г. по ч.гр.д.№ 4452/2021 г. по описа на Районен съд – Стара
Загора /СтРС/, с което е постановено спиране на принудителното изпълнение
по изп.д.№ 20217650404149 по описа на ЧСИ Г.И., с рег.№ 765 на КЧСИ и
район на действие при СтОС, основано на заповед № 1558/30.09.2021 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.
Твърди се, че обжалваното определение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, като се излагат доводи за неправилност
на изводите на първоинстанционният съд за несъществуването на вземането
по заповедта за изпълнение поради погасяването му чрез прихващане.
Претендира се отмяната на обжалваното определение и
постановяването на ново, с което искането за спиране бъде оставено без
уважение, а на частният жалбоподател бъдат присъдени сторените в
производството разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от
насрещната страна – М.И.Д., действащ чрез адв.К.Л., с който жалбата е
1
оспорена като неоснователна.
Изложени са доводи за правилността на обжалвания съдебен акт и се
претендира неговото потвърждаване.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във
връзка с наведените в частната жалба пороци на обжалваното
определение, намира за установено от фактическа страна следното:
Ч.гр.д.№ 4452/2021 г по описа на СтРС е било образувано по заявление
на „Р.т.“ ООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК срещу длъжника М.И.Д. за сумите
от 93523,84 лв. – главница, 19 639,94 – договорна лихва за периода от
28.09.2018 г. до 28.09.2021 г., 39 279,88 лв. – неустойка за периода от
28.09.2018 г. до 28.09.2021 г., законната лихва върху главницата считано от
28.09.2021 г. до окончателно изплащане на вземането и разноските в
заповедното производство.
Претенцията за издаването на заповедта за изпълнение е била основана
на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 22.07.2013 г.,
обезпечаваща договор за заем, сключен на 24.06.2013 г. между „Р.и.“ АД като
заемодател и М.И.Д. като заемател, за сумата от 100 000 лв. и срок до
24.06.2014 г., договорна лихва в размер на 10 % годишно и неустойка за
неизпълнение в размер на 20 % годишно, изменен с анекс от 06.03.2017 г.
досежно срока, както и договор за цесия, сключен на 28.09.2020 г. между
„Р.и.“ АД като цедент и „Р.т.“ ООД като цесионер, по силата на който е било
прехвърлено вземането на цедента срещу М.И.Д., произтичащо от сключения
на 24.06.2013 г. договор за заем.
С разпореждане от 30.09.2021 г. съдът е уважил искането и е издал
заповед № 1558/30.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е разпоредил длъжникът
М.И.Д. да заплати на кредитора „Р.т.“ ООД претендираните от последния със
заявлението суми за главница, договорна лихва и неустойка, законната лихва
за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземането и разноските в заповедното
производство, като е допуснал незабавно изпълнение на заповедта.
Заповедта за изпълнение е била връчена на М.И.Д. на 25.10.2021 г., а на
05.11.2021 г. той е депозирал възражение за недължимост на сумата по
2
заповедта за изпълнение. На същата дата е подал и молба за спиране на
принудителното изпълнение по реда на чл.420, ал. 1 от ГПК, в която е
изложил съображения, че вземането, за което е била издадена заповедта за
изпълнение не съществува, т.к. го е прихванал със свое вземане към цедента
„Р.и.“ АД, произтичащо от сключено на 03.08.2009 г. споразумение.
Към молбата за спиране е представил писмено доказателство, от чието
съдържание се установява, че на 03.08.2009 г. между М.И.Д. от една страна и
„Р.и.“ АД и „Л.“ ООД от друга страна е сключено споразумение, по силата на
което страните са договорили двете дружества да придобият 220 дяла от по
100 лева от капитала на „М.“ ЕООД за сумата от 400 000 лв. Освен това
М.И.Д. е поел и задължение да увеличи капитала на „М.“ ЕООД с нови 1 560
дяла на обща емисионна стойност от 2 950 000 лв., които да бъдат записани от
„Р.и.“ АД и „Л.“ ООД. Страните по споразумението са се съгласили цената от
400 000 лв. да бъде заплатена, както следва: 150 000 лв. в срок до един месец
от сключването му; 150 000 лв. – при прехвърляне на дружествените дялове,
което се счита за окончателно извършено с вписване по партидата на
дружеството в ТР, 100 000 лв. – в срок до 9 месеца от подписване на
споразумението. Представил е и писмено доказателство- нотариална покана,
от чието съдържание се установява, че на 16.11.2018 г. на „Р.и.“ АД е било
връчено изявление на М.И.Д., с което е заявил прихващане на вземането си за
сумата от 160 000 лв. по споразумението от 03.08.2009 г. и 138 708,29 лв. –
лихви за забава със задължението му по договорите за заем от 29.04.2013 г. и
24.06.2013 г.
С частната си жалба жалбоподателят представя писмени доказателства
– договори за прехвърляне на дружествени дялове от „М.“ ЕООД, от които се
установява, че на 21.10.2009 г. М.И.Д. е продал на всеки от „Р.и.“ АД и „Л.“
ООД по 110 дяла по 100 лева от капитала на „М.“ ЕООД срещу цена от 1091
лв. за дял или общо сума от по 120 010 лв.
Не се спори между страните, че „Р.и.“ АД и „Л.“ ООД са заплатили по
банков път сумите от по 120 010 лв. на М.И.Д..
При така установените факти съдът направи следните правни
изводи:
Частната жалба е редовна и допустима, т.к. е подадена от процесуално
легитимирана страна в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от
3
ГПК, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество същата се преценява от въззивния съд за
неоснователна по следните съображения:
По реда на чл.420, ал.2 т.1 от ГПК, която хипотеза е и приложимата в
настоящия казус, се допуска спиране на принудителното изпълнение,
основано на заповед за изпълнение, издадена въз основа на документ по
чл.417 т.1 – т.8 от ГПК при представяне на доказателства за
несъществуването на вземането по заповедта за изпълнение.
Производството по чл. 420 от ГПК има обезпечителна функция и цели
предоставяне на привременна защита на длъжника срещу допуснатото
предварително (незабавно) изпълнение на заповедта за изпълнение до
разрешаване на спора относно съществуването на оспореното от него вземане
на кредитора.
Във този случай е налице дискреция за съда при уважаване на искането
за спиране, основана на преценката за вероятното несъществуване на
вземането, за което е били издадена заповедта за изпълнение .
Тази преценка е формална и се прави на база ангажираните от
длъжника писмени доказателства, като по своята правна същност тя е
реципрочна на извършваната от съда преценка за съществуване на вземането
и неговата дължимост по реда на чл.418, ал.2 от ГПК, поради което
отразяващите я съдебни мотиви не следва да дават разрешаване по
съществото на спора относно съществуването или не на вземането по
издадената заповед за изпълнение.
Нормата на чл.420, ал.2 т.1 от ГПК изисква преценка на съда, че
вземането не се дължи, без да ограничава възможните причини за тази
недължимост – тя може да се дължи на правоизключващи,
правопрекратяващи или правопогасяващи факти.
В настоящият случай длъжникът излага твърдения за наличието на
правопогасяващ факт – извършено от него извънсъдебно прихващане със свое
вземане срещу праводателя на кредитора.
Представените от него писмени доказателства формално установяват
наличието на предпоставките за настъпването на правопогасяващият
юридически факт – наличие на насрещно вземане и изявление за прихващане,
а по делото е налице и писмено доказателство – уведомлението за
4
извършената цесия, установяващо, че М.И.Д. е възразил срещу прехвърлянето
на вземането.
Неоснователни са оплакванията в частната жалба, основани на
твърденията за липсата на вземане на М.И.Д., т.к. представеното от него
споразумение представлява предварителен договор, чиито параметри са били
променени със сключените впоследствие договори за продажба на
дружествени дялове, или евентуалното му погасяване по давност, т.к.
проверката на тези твърдения би излязла извън рамките на формалната
преценка на съда, която следва да бъде извършена в производството по чл.420
от ГПК.
С тези въпроси следва да се занимае съдът разглеждащ по същество
правният спор между страните в случай на предявен установителен иск по
чл.422 от ГПК и заявено от ответника възражение за недължимост, основано
на извършено материално-правно прихващане.
По изложените съображения обжалваното определение се преценява от
въззивния съд за правилно и законосъобразно, поради което частната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
Относно разноските:
При този изход на делото ответникът по частната жалба има право на
разноски, но такива не му се присъждат поради липсата на направено искане в
тази насока.
Водим от изложените мотиви и на основание чл.278, ал.4 от ГПК вр. с
чл.271, ал.1 пр.І-во от ГПК Окръжен съд – Стара Загора
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Р.т.“ ООД, ЕИК №
***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***, представлявано от
законния си представител: К.Н.К. –управител, действащ чрез адв. Г.К. срещу
определение № 1492/08.11.2021 г. по ч.гр.д.№ 4452/2021 г. по описа на
Районен съд – Стара Загора.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6