РЕШЕНИЕ
№ 256
гр. Айтос, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, ІІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ
при участието на секретаря Силвия Г. Лакова
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ Гражданско дело №
20222110100558 по описа за 2022 година
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал.2 вр. чл. 124 ГПК.
Ищецът Г. Р. Я., ЕГН **********, чрез адв.А.С., съд.адрес: ***, твърди, че има
качеството на длъжник по изп. дело № 20157090400247 no onuca на ЧСИ рег. № 709,
образувано по молба на ответника Д. П. А., ЕГН **********, чрез адв.Т.Х., съд.адрес: ***,
въз основа на ИЛ от 31.03.2015г., издаден на основание вл. в сила решение от 23.03.2015г.
по гр.д. 908/2014г. на АРС. Сочи, че по посоченото изп. дело ЧСИ наложил запор на
трудовото му възнаграждение при работодателя му на 26.11.2015г., както и че изп.дело било
прехвърлено през 2018 г. при друг ЧСИ и било образувано изп.дело № 20188920401471 no
onuca на ЧСИ рег. № 892, по което дело не били извършвани изп.действия. Твърди, че
ответника образувал срещу него ново изп.дело № 44/21г. по описа на ЧСИ с рег. № 709 – на
21.03.2021г., като на същата дата бил наложен запор на банковата му сметка и трудовото му
възнаграждение. Твърди, че по посочените изп.дела не е получил никакви съобщения.
Намира, че към настоящия момент ищецът не дължи претендираните по делото суми –
главница и акцесорни вземания, т.к. между изп.действия от 26.11.2015г. и 21.03.2021г. не
били извършвани други такива, респ. погасителната давност за вземанията на ответника по
решение от 23.03.2015г. по гр.д. 908/2014г. на АРС била изтекла. Поддържа, че сумите му
по изп.дело № 44/2021г. по описа на ЧСИ с рег. № 709 възлизали на 7371,69 лв., от които:
3230,95 лв.-главница, 2309,91 лв.- лихви, 630 лв.- неолихвяема cумa, 431,40 лв.- такси и
разноски по изпълнението, 618,65 лв.- такса no чл.26 от ТТРЗЧСИ, 150,78 лв. -законна лихва
върху главницата за периода от 07.01.2022г. до 23.06.2022г., но не дължи сумите поради
изтекла погасителна давност. Моли да се постанови решение, с което да се признае за
установено, че ищецът не дължи на ответника, посочената сума от 7371,69 лв., по повод на
която е издаден ИЛ, въз основа на който е образувано изп.дело № 44/2021г. по описа на ЧСИ
с рег. № 709, поради изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Ответникът намира иска за допустим, но по същество го счита за неоснователен. Не се
1
оспорва наличието на вл.в сила решение по гр.д. 908/2014г. на АРС между страните, както и
че въз основа на него ответникът се снабдил с ИЛ и образувал изп.дело срещу ищеца.
Поддържа, че съд.изпълнител предприемал изп.действия срещу длъжника (ищеца),
налагайки запори върху трудовите възнаграждения на ищеца - на 26.11.2015г., на
30.03.2021г. и на 07.01.2022г., с което счита, че е прекъснал давността на осн. чл. 116, б.“в“
ЗЗД. Намира, че извършването на всяко отделно изп.действие прекъсвало давността и имало
обратна сила, позовавайки се на съдебна практика. Счита, че ИМ била заведена след
надлежно прекъсване на давността, която към момента не била изтекла, обосноваващо
неоснователност на иска. Моли за отхвърлянето на иска. Претендира разноски.
Съдът намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а и от представените документи се установява, че въз основа на
Решение от 23.03.2015г. по гр.д. 908/2014г. на АРС /вл. в сила на 23.03.2015г./, ответникът е
титуляр на вземания към ищеца, а именно- 3230,95 лв.-главница, ведно със законна лихва
върху главницата за периода от 22.12.2014г. до окончателното плащане, 630 лв.- разноски по
делото, за които в полза на ответника е издаден ИЛ от 31.03.2015 г.
Не се спори, че въз основа на посочения ИЛ от ответника през 2015г. било образувано
изп. дело № 20157090400247 no onuca на ЧСИ рег. № 709, по което изп. дело ЧСИ наложил
запор върху трудовото възнаграждение на ищеца - на 26.11.2015г. Безспорно е между
страните, че посоченото изп.дело било прехвърлено през 2018 г. при друг ЧСИ и било
образувано изп.дело № 20188920401471 no onuca на ЧСИ рег. № 892, по което изп. дело не
били извършвани изп.действия /в тази връзка липсват какви да е твърдения на страните и
доказателства за извършвани изп.действия/. Не се спори и че ответникът образувал срещу
ищеца през 2021 г. въз основа на същия ИЛ ново изп.дело № 44/21г. по описа на ЧСИ с рег.
№ 709 – на 21.03.2021г., като на 30.03.2021г. бил наложен запор на банковата сметка и
трудовото възнаграждение на ищеца. По същото изп. дело бил наложен нов запор на върху
трудовото възнаграждение на ищеца – на 07.01.2022г., като се установява, че по последното
изп.дело общото задължение на длъжника възлиза на 7371,69 лв., от които: 3230,95 лв.-
главница, 2309,91 лв.- лихви, 630 лв.- неолихвяема cvмa, 431,40 лв.- такси и разноски по
изпълнението, 618,65 лв.- такса no чл.26 от ТТРЗЧСИ, 150,78 лв. -законна лихва върху
главницата за периода от 07.01.2022г. до 23.06.2022г. Тези обстоятелства се установяват и от
представените по делото документи.
При тези факти съдът намери от правна страна следното:
Съгласно нормата на чл.439, ал.2 ГПК искът на длъжника, чрез който оспорва
изпълнението, може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Предявеният иск е допустим. Поддържаното в доктрината становище, че с оглед
характера на правопогасителното възражение – погасителна давност, искът е недопустим,
т.к. се погасява само притезанието (възможността то да бъде принудително изпълнено), но
не и самото вземане, което продължава съществуването си като естествено право, не се
споделя от практиката (Р. № 123/04.08.2016 г. по гр.д. № 7002/2013 г., ІІІ ГО на ВКС;
Определение № 29/10.01.2020 г. по т.д. № 609/2019 г., І ТО на ВКС). Чрез отрицателния
установителен иск за несъществуване на вземане като погА.о по давност, длъжникът не
отрича материалната легитимация на кредитора. След изтичането на давността вземането
продължава да съществува, но то не може да събере със средствата на държавната принуда,
а доброволното изпълнение по него е винаги дължимо /чл. 118 ЗЗД/. Решението, с което
такъв отрицателен установителен иск е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху
това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане
срещу длъжника, поради изтичане на давностния срок, но не и че ако длъжникът плати след
срока, това плащане е без основание, или е ненадлежно /вкл. и след влизане в сила на
решението, с което е уважен установителният иск/ (в т.см. Определение № 468/18.12.2018г.
2
по ч.гр.д. № 4586/2018 г.., ІІІ г.о., определение № 75/21.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 1371/2017 г. І
г.о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., ІV г. о., определение №
318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г., ІII г. о., определение № 420/16.11.2018 г. по ч.
гр. д. № 3300/2018 г., III г. о., всички на ВКС). Изтичането на давността изключва
принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове
на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете.
Съгласно разясненията, дадени в т.10 от ТР № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г.,ОСГТК
на ВКС, изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него се осъществяват един
или повече конкретни изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на ЧСИ по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
ПДИ, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогА.ия остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Прието е в посоченото ТР, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира, т.к. кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
В случая правопогасяващият факт, въведен от ищеца, е изтекла погасителна давност,
която предвид съдебното установяване на вземането е 5-годишна (чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл.
110 ЗДД), и тече от постановяване на решението на РС Айтос, влязло в законна сила на
23.03.2015г. поради необжалваемостта му. Тъй като за реализиране на вземането е било
образувано изп. производство, в съответствие с чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение. Молбата за издаване на ИЛ въз
основа на влязлото в сила решение не прекъсва давността (Р. № 141/17.07.2019 г. по гр.д.№
3152/2018 г., ІІІ Г. О. на ВКС). Образуването на второ /ново/ изп. дело преди изтичане на
давностния срок не прекъсва давността, т.к. не представлява предприемане на действия на
принудително изпълнение по см. на чл. 116, б. “в“ ЗЗД /т. 10 на ТР № 2/2013г. на ВКС,
ОСГТК/. Давността върху вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди
26.06.2015 г., тече от момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като
давност в изпълнителния процес тече. Преодоляно и изоставено е в практиката разбирането,
прието в ППВС №3/1980 г., че давността не тече във висящия изпълнителен процес,
включително по отношение на изпълнителни дела, образувани преди 26.06.2015 г., като
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие (в т.см. Р.№ 45/30.03.2017 г. по т.д. №
61273/2016 г., IV ГО, Р.№ 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г., IV ГО, Р.№
12/02.06.2016 г. по т.д. № 3788/2014 г., I ТО, Р.№ 451/29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г.,
IV ГО, Р.№ 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г., III ГО, Р.№ 209/02.02.2016 г. по т.д. №
1248/2013 г., I ТО, всички на ВКС). С налагането на запора върху трудовото възнаграждение
на ищеца на 26.11.2015г. по изп. дело № 20157090400247 no onuca на ЧСИ рег. № 709, е
била прекъсната давността на осн. чл. 116, б.“в“ ЗЗД, като е започнала да тече нова 5-
годишна давност по чл.110 ЗЗД. Тази давност /при липса на твърдения и доказателства за
извършени други, предприети от ответника изп. действия, прекъсващи теченето на
давността/ съдът намира, че е изтекла към 26.11.2020г., поради което наложеният нов запор
/едва на 30.03.2021г./, проявяващ действие занапред, не е в състояние да прояви действие на
3
прекъсване по см. на чл. 116, б.“в“ ЗЗД по отношение на вече изтекла погасителна давност
за вземанията на ответника към ищеца. Сългасно чл.119 ЗЗД с погасяването на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за
тях да не е изтекла, обуславящо извод за основателност на предявения отрицателен
установителен иск по отношение на вземанията на ответника към ищеца, обективирани в
Решение от 23.03.2015г. по гр.д. 908/2014г. на АРС и за които суми има издаден ИЛ от
31.03.2015г.
В тежест на ответника следва да се възложат направените от ищеца разноски от общо
994,87 лв., от които 700 лв. – заплатено адв. възнаграждение, и 294,87 лв. - ДТ. Ответникът е
направил възражение за прекомерност на адв. възнаграждение, което съдът намира за
основателно предвид фактическата и правна сложност на делото. Същото съдът определя в
размер на 700 лв. /чл.7,ал.2, т.3 НМРАВ/, като доводът на адв.С., че в него били включени и
транспортни разходи е неоснователен, т.к. в чл. 78, ал. 1 ГПК е предвидено заплащане на
разноските, свързани с производството по делото, а разходите на процесуалния
представител на ищеца за транспорт не са от такова естество /Определение № 122 от
17.02.2014 г. по ч.пр. д. № 551/2014 г. на ВКС,още повече, че липсват какви да е
доказателства за сторени такива/. Относно сумата от 740 лв. – разноски в обезпечителното
производсто за внесена гаранция, тези разноски поначало се присъждат с оглед изхода на
спора /т. 5 от ТР 6/2012г. ОСГТК на ВКС/. В случая обаче внесената гаранция от ищеца
подлежи на връщане на ищеца при благоприятен за него изход от спора, но може да
послужи и като обезпечение на ответника /за претърпени вреди по см. на чл. 403 ГПК/, като
съдбата на същата е обусловена от изхода на делото, разрешен с влязъл в сила съдебен акт,
но не следва да се възлага в тежест на ответника по реда на чл. 78, ал.1 ГПК.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. Р. Я.,
ЕГН **********, чрез адв.А.С., съд.адрес: ***, не дължи поради изтекла погасителна
давност на Д. П. А., ЕГН **********, чрез адв.Т.Х., съд.адрес: *** следните суми: 3230,95
лв.-главница, ведно със законна лихва върху главницата за периода от 22.12.2014г. до
окончателното плащане, 630 лв.- разноски, които суми ищецът е осъден да заплати на
ответника въз основа на Решение от 23.03.2015г. по гр.д. 908/2014г. на АРС и за които суми
е издаден ИЛ от 31.03.2015г. по гр.д. 908/2014г. на АРС, като същите суми са предмет на
висящото изп. дело № 44/2021г. по описа на ЧСИ с рег. № 709, район на действие БОС.
ОСЪЖДА Д. П. А., ЕГН **********, чрез адв.Т.Х., съд.адрес: ***, да заплати на Г. Р.
Я., ЕГН **********, чрез адв.А.С., съд.адрес: ***, сумата от общо 994,87 лв. – разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в двуседмичен срок от връчването
му.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
4