№ 6936
гр. София, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20251100506404 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на М. П. С. срещу решение № 2942/22.02.2025
г. по гр.д. № 42572/2021 г. по описа на СРС, 38 състав, с което е отхвърлен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от М. П. С. срещу „Фератум
България“ ЕООД за осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца сумата в
размер на 120,83 лв. (при допусната очевидна фактическа грешка в решението,
касаеща размера на иска), представляваща платена без основание сума по договор за
потребителски кредит № 475628/07.02.2017 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба – 20.07.2021 г., до погасяването, както и по частна жалба на М. П. С.
срещу определение № 20111/06.05.2025 г. по гр.д. № 42572/2021 г. по описа на СРС, 38
състав, с което е изменено посоченото по-горе решение в частта за разноските, като в
полза на „Фератум България“ ЕООД е присъдена сумата в размер на 400 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят – М. П. С., твърди, че решението е неправилно. Поддържа, че
сключеният между страните договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като не отговора за изискванията за съдържание, предвидени в ЗПК. Сочи, че на
1
основание чл. 23 ЗПК дължи връщане само на чистата получена сума, а именно –
главницата в размер на 1450 лв. Доколкото платената от нея сума е в по-голям размер,
то разликата над сумата от 1450 лв. е получена от кредитодателя при начална липса на
основание, поради което моли обжалваното решение да бъде отменено, като искът
бъде уважен. Счита, че ответникът няма право на разноски, доколкото се касае за спор
във връзка с договор за потребителски кредит, поради което моли определението по
чл. 248 ГПК да бъде отменено. Претендира разноските.
Ответникът по жалбите – „Фератум България“ ЕООД, оспорва същите, като
счита, че обжалваните решение и определение по чл. 248 ГПК са правилни и моли да
бъдат потвърдени. Претендира разноските.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. П. С. с осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника „Фератум България“
ЕООД да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 150,16 лв. (след извършено
изменение на иска с молба, вх. № 160726/07.06.2023 г.), представляваща платена без
основание сума по договор за потребителски кредит № 475628/07.02.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 20.07.2021 г., до погасяването
С обжалваното решение искът е отхвърлен изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. В обжалваното решение е допусната очевидна фактическа
грешка при посочване на размера на иска. Първоначалният размер на претенцията е
бил 120,83 лв., но ищецът е увеличил размера на иска на сумата в размер на 150,16 лв.,
което е допуснато от СРС, но въпреки в това в обжалваното решение районният съд е
отхвърлил иска по първоначалната му цена – 120,83 лв.
Разгледано по същество същото е НЕПРАВИЛНО.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 475628/07.02.2017
г., по силата на който „Фератум България“ ЕООД (в качеството на кредитодател) е
предоставило в заем на М. П. С. (в качеството на кредитополучател) сумата в размер
на 1450 лв. – потребителски кредит, срещу задължение на кредитополучателя да я
върне на 12 вноски, при лихвен процент от 23 % и годишен процент на разходите –
49,11 %. Уговорена е възнаградителна лихва в размер 333,50 лв.
Съгласно т. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителството,
предоставено от „Ferratum Bank“. Съгласно общите условия към договора за
потребителски кредит, предоставянето на обезпечение под формата на „гарант“
предпоставя сключването на договора и повишава „кредитоспособността“ на
2
кредитоискателя и вероятността да бъде одобрен.
Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза и представените
писмени доказателства, ответникът „Фератум България“ ЕООД е предоставил на М. П.
С. сумата в размер на 1450 лв., като кредитополучателят е върнал сумата в размер на
1600,16 лв., включваща: главница в размер на 1450 лв., договорна лихва в размер на
35,49 лв., такса за предсрочно погасяване на кредита в размер на 7,25 лв., както и такса
за предоставена гаранция в размер на 107,42 лв.
Следва да се установи, дали процесният договор за потребителски кредит
отговаря на изискванията на валидност, предвидени в ЗПК.
На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Твърди се по делото, че процесният договор е такъв за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, средство за
комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо
присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за
методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните
попада в приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и
т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.
293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закона за
електронния документ и електронния подпис (с изменено заглавие – Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги). В настоящия случай,
3
за доказване на възникналото между ищеца и ответника правоотношение са
представени неподписани документи – договор за кредит и общи условия към него.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП, електронен документ представлява всяко
електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност
да бъде възпроизведено. Електронно изявление е словесно изявление, представено в
цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално
представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). По делото не е представен
договорът за кредит под формата на електронен документ и по-конкретно – носителят,
от който същият може за бъда възпроизведен (магнитен, оптичен или друг носител).
Следователно, по делото не се установява, че между ищеца ответника е сключен
договор за заем от разстояние под формата на електронен документ.
Ето защо, въззивният съд счита, че не е спазено изискването за форма,
предвидено в чл. 10, ал. 1 ЗПК.
На следващо място, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от
ЗПК начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. На основание нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно
легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДРЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
В договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 49,11
%, без обаче при изчисляването му да е включено допълнителното плащане, свързано с
4
гаранцията, която представлява условие за сключване на договора. По същество
клаузата, предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставяне на гаранция,
има за цел да се присъди още една възнаградителна лихва. Характерът на посоченото
вземане, представляващо възнаграждение за предоставения паричен ресурс,
предполага включването му при определяне на годишния лихвен процент и годишния
процент на разходите по кредита, което не е направено, поради което размерите на
същите са посочени неправилно в договора и не отговарят на действителните такива.
В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
се дължи на трето лице - гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко
свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1
ЗПК и § 1, т. 1 от ДРЗПК е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По
този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Гореописаните условия по възмездното поръчителство са отнапред известни и се
извършват със съдействието на кредитора и водят до значително фактическо
оскъпяване на ползвания заем, поради което се налага извода, че въпросното
възнаграждение за професионален гарант е следвало да се включи при изчисление на
годишния процент на разходите по кредита при условията на чл. 19, ал. 1 ЗПК като
попадащ в категорията „разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“, съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 1 ЗПК.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, при съобразяване
на възнаграждението, дължимо за поръчителство, както и начислената такса за
предсрочно погасяване на кредита, годишният процент на разходите по договора е
164,34 %. Следователно, в договора не е посочен действителният годишен процент на
разходите, поради което съдът счита, че съдържанието му не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК същият се явява недействителен.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Както беше посочено, установява се по делото, че
кредитополучателят е получил сумата в размер на 1450 лв., а е върнал сумата в размер
на 1600,16 лв. Следователно, разликата между получената от кредитополучателя сума
и заплатената от него сума в полза на кредитодателя – 150,16 лв., е получена от
последния при начална липса на основание, поради което искът с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
Ето защо, решението на Софийски районен съд се явява неправилно, поради
което следва да бъде отменено, като искът бъде уважен.
Предвид изхода от обжалването, решението на СРС следва да бъде отменено и в
5
частта, с която са присъдени разноски в полза на ответника, поради което не следва да
се разглежда частната жалба на ищеца срещу определение № 20111/06.05.2025 г. по
гр.д. № 42572/2021 г. по описа на СРС, 38 състав, с което е изменено посоченото по-
горе решение в частта за разноските.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника следва да се присъди
сумата в размер на 750 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата в размер на 455 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
Адвокатското възнаграждение, заплатено в полза на процесуалния представител
на ищеца, не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и
предвид факта, че същото е в рамките на размера, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради което възражението на
процесуалния представител на „Фератум България“ ЕООД за прекомерност е
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2942/22.02.2025 г. по гр.д. № 42572/2021 г. по описа на
СРС, 38 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
предявен от М. П. С. срещу „Фератум България“ ЕООД за осъждането на ответника да
заплати в полза на ищеца сумата в размер на 150,16 лв. (при допусната очевидна
фактическа грешка в решението, касаеща размера на иска), представляваща платена
без основание сума по договор за потребителски кредит № 475628/07.02.2017 г., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 20.07.2021 г., до погасяването,
както и в частта, с която в полза на „Фератум България“ ЕООД е присъдена сумата в
размер на 400 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати в полза на М.
П. С., ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 150,16
лв., представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит
№ 475628/07.02.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
20.07.2021 г., до погасяването.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати в полза на М.
П. С., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 750 лв.,
6
представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и сумата в
размер на 455 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7