№ 559
гр. П., 24.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Веселка Златева
при участието на секретаря Елена Пенова
като разгледа докладваното от Веселка Златева Гражданско дело №
20215220100691 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 от
ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В исковата си молба против Н. Г. М., ЕГН********** от гр.П.,
ул.“Х.Д.“№5, ет.2 ищецът „Изи финанс“ЕООД, ЕИК201196810,
представлявано от управителя Б.Н., чрез юк.Г. твърди, че на 19.11.2020г. с
ответницата сключили договор за предоставяне на кредит от разстояние №
317640 при условията на ЗПФУР и въз основа на подробна информация,
достъпна на www.minizaem.bg., като на същия електронен адрес били
публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние.
Сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и
попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с
общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това
кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна
информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той
получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено
потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът
получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен
номер четирицифрен уникален код. Той получавал втори и-мейл, в който се
1
съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе
получения код. Преди извършване на паричния превод клиентът получавал
обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговорът се записвал.
По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. В случая запис не бил
извършен. При кандидатстване ответникът посочил телефонен номер ... и
имейл *****************@***.**. Активиращият код бил 3977.
Видно било, че етапите за сключване изисквали множество действия от
страна на потребителя, като във всеки от тях той се запознавал с
обстоятелството, че сключвал договор за предоставяне на кредит.
Следователно ответникът знаел в какво правоотношение встъпва.
По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне
на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по
телефон, с което го уведомявал, че паричните средства били преведени по
посочения от него начин.
Сключването на договора чрез електронната платформа и последващото
потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор било годно
доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18,
ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод
дефиницията на това какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) N 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23
юли 2014г. Гореописаната процедура била извършена от ответника, в
резултат на което на същия бил отпуснат кредит в размер на 2 950.00 лв.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следвало да бъде
извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя била
преведена по банкова сметка с титуляр ответника М. - в „Обединена
българска банка“ АД с IBAN ...
До предявяване на иска не били постъпили плащания по договора за
кредит от страна на ответника. Видно било от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за
кредит, че вземането на главницата в размер на 2950.00 лв. било разсрочено
на 3 месечни вноски, от които първите 2 в размер на 983.33 лв., а третата - в
размер на 983.34 лв. за периода 19.12.2020г. - 17.02.2021г.
При изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе
освен дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и
2
не търпяла изменения по време на договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него
лихвения процент бил в размер на 40.15 %. Нямало плащания за вземанията
за лихва, поради което дължима била лихвата за периода 19.11.2020г. -
17.02.2021г. в размер на 194.70 лв.
Така кредитополучателят дължал на кредитора сумата от 3 144.70 лв.,
от които 2 950.00 лв. главница и 194.70 лв. договорна/възнаградителна лихва
за периода 19.11.2020г. - 17.02.2021г., ведно със законната лихва върху
претендираните суми от датата на входиране на исковата молба до
окончателно изплащане на задълженията. Претендира разноските в
настоящето производство, включително юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300.00лв.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Твърди, че
процесният договор бил за потребителски кредит, поради което попадал под
регулацията на Закона за потребителските кредити. ЗПК в разпоредбата на
чл.5, ал.13 предвиждала възможността този вид договори да се сключват и
дистанционно, чрез средства за отдалечена комуникация - по реда на ЗПФУП.
Ищецът твърди, че процесният договор е сключен при условията на Закона
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Не се оспорва това
твърдение, но не било изпълнено задължението от страна на кредитора след
сключването на договора да предостави незабавно преддоговорната
информация посредством формуляра по ал. 2 на чл. 5 от ЗПК. Не било
изпълнено и условието преди потребителят да бъде обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът - в случая ищецът - да го уведоми своевременно за всички
условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да
предостави информацията по чл. 8 и 9 от ЗПФУР на хартиен или на друг траен
носител, достъпен за потребителя. В този смисъл на ответника не бил
предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити съгласно приложение №2 към ЗПК,
както и не е надлежно информирана предварително за условията по
предоставянето на финансовата услуга – така, както изисквала разпоредбата
на чл. 5, ал.1, т. 2 от ЗПУФП. Така ответникът не бил предварително
информиран за последицата, която ще последва при непредставянето на
обезпечение, а именно, че ще дължи неустойката, посочена в чл. 4, ал. 3, т.2
от договора.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препращала към разпоредбите на чл.144-
148 от ЗЗП. Процесният договор бил сключен при условията на
неравноправни клаузи, тъй като в него се съдържали клаузи, представляващи
неиндивидуално определени уговорки във вреда на потребителя; уговорки,
които не отговаряли на изискването за добросъвестност и не на последно място
– уговорки, които водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
3
На основание чл. 22 от ЗПК ответникът прави възражение за
нищожност на договора - поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 7-12 от ЗПК.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК определяла, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК
и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР)
(чл.19, ал.1 ЗПК), които включвали възнаградителната лихва и всички други
разходи (такси, комисионни и пр.), свързани с кредита. В договора не се
съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази
яснота водела до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да
определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви
пера е съставена.
В нарушение чл.11, ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит в
договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен
процент. Освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била
недействителна (нищожна) поради противоречието й с добрите нрави и от тук
несъществуваща, то практически не било изпълнено изискването да бъде
посочен размерът на лихвата по договора и начинът на нейното прилагане.
Договорената възнаградителна лихва в договора била нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при необезпечени кредита, а за обезпечени -
двукратния размер. В конкретния случай договорът за потребителски кредит
бил без обезпечение, което налагало забраната възнаградителната лихва да
надвишава три пъти законната.
Процесният договор за потребителски кредит не бил редовно обезпечен
чрез договор за поръчителство или чрез банкова гаранция. Сключената клауза
по чл. 4, ал.3, т. 2 била недействителна, тъй като на практика се е целяло
заобикаляне на закона при определяне на максимален размер на разходите по
кредита. Тази клауза за заплащане на неустойка поради неосигуряване на
„поръчителя" била неравноправна. С нея се целяло неоправдано нарастване
размера на разходите по договора за кредит. Макар тази неустойка да не се
претендирала, то тя била основание за нищожност на договора, поради което
заемополучателят дължал само чистата сума на кредита, което водело до
самостоятелно основание за неоснователност на претендираната договорна
лихва.
Не на последно място начисляването на т.нар. неустойка „поръчител"
по своето същество представлявала разход по кредита по смисъла на чл.19,
ал.1 ЗПК, с което се надвишавало ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не
може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен
4
случай тази клауза била нищожна - чл.19, ал.5 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК,
ГПР изразява „общите разходи по кредита". Те били детайлно
регламентирани в § 1, т. 1 ДР на ЗПК и включвали освен всички такси,
комисионни и др., така също и разходи за допълнителни услуги свързани с
договора за кредит - комисионни и възнаграждения от всякакъв вид според
чл.19, ал.1 ЗПК. С наложената от ищцовото дружество клауза по процесния
договор за неустойка за т.нар. „липса на поръчителство" се прикривали
разходи, които по своето същество били включени в ГПР. Това прикриване
било санкционирано от разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, според която
всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, са нищожни. В случая това било налице.
Клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на
възнаграждение за осигуряване на поръчител били нищожни на две групи
основания - поради цялостна недействителност на договора и поради
самостоятелното им противоречие с добрите нрави, материалния закон и
нищожност поради заобикаляне на закона.
Затова ответникът дължал връщане само на претендираната главница
от 2 950 лв., като не оспорва факта, че е получил тази сума по банковата си
сметка от ищцовото дружество на посоченото в исковата молба основание.
Твърди, обаче, че от своя страна има парични вземания от ищцовото
дружество - в размер над претендираната главница. Прави възражение за
процесуално прихващане между тези насрещни еднородни задължения, в
резултат на което се погасявала претендираната главница. Вземанията на
ответника произтичали от предходни 8 договора за потребителски кредити,
сключени със същото това дружество в периода 2017- 2020 г., по които
договори ответникът е заплатил изцяло неоснователно начислената неустойка
поради това, че не били осигурени поръчители за обезпечаване вземанията на
същото това дружество по представените кредити. Поради нищожност на тази
клауза всички получени въз основа на нея суми били без правно основание,
ищецът се бил обогатил неоснователно за сметка на ответника. Ответникът не
можел да посочи точната дата и номер на договорите, тъй като ищецът
отказвал да предостави справка за тези приключили поради пълно
изпълнение договори, с мотива, че законът не ги задължавал да предоставят
информация по вече приключили договори. Вземанията по тази еднотипна
неравноправна клауза за неустойка поради неосигуряване на поръчители по
всички договори били в размер на 4800 лв. Тъй като тази сума надвишавала
стойността на претендираната главница и лихви, компенсационното
изявление за прихващане погасявало претендираните от ищеца суми, поради
което претенцията се явявала неоснователна.
Поради това моли съдът да отхвърли иска. Претендира разноски.
Съдът, след като се запозна с твърденията, изложени в исковата молба
5
и възраженията в писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото писмени и гласни доказателства приема от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори между страните, че на 19.11.2020г. са сключили договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 317640 при условията на ЗПФУР за
сумата от 2 950лв, плащането на която е разсрочено на 3 месечни вноски, от
които първите 2 в размер на 983,33 лв., а третата - в размер на 983,34 лв. за
периода 19.12.2020г. - 17.02.2021г. Фиксираният ГЛП е в размер на 40,15%, а
годишният лихвен процент на разходите по кредита е в размер на 48,3%.
Предвидена е неустойка в размер на по 260,19лв, дължима към всяка от трите
месечни вноски - при непредставяне на обезпечение по чл.3, ал.1 от договора
- банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на посочени условия.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС автономията на волята и свободата на
договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави.
Прави се възражение за нищожност на договора по смисъла на чл. 22 от
ЗПК - поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК.
Посочено е в процесния договор, че ГПР е в размер на 48,3%, без да има
яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по
него, което е в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Съгласно пар.1, т.1 и т.2
от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
6
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват
нотариалните такси. Съответно "Обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
Вярно е, че в настоящото производство ищецът претендира заплащане
на главница и договорна лихва, като няма претенция за неустойка, но за да
прецени дали договорът като цяло е нищожен поради противоречие със
закона и /или добрите нрави, съдът следва да го обсъди вкл. и през призмата
на предвидената по чл.3 от същия неустойка – като част от годишния процент
на разходите.
Условията и предпоставките за нищожност на неустойката произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент,
като се има предвид видът и размерът на задължението, чието изпълнение се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и други; видът на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на
неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова
част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената между страните неустойка е за неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга.
Това задължение е непарично. От неизпълнението му не произтича пряка
вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са свързани с
евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора
е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с
допълнителна гаранция за събиране на вземането. С оглед на това
поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – до пет
дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано.
7
Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да
отговарят поръчителите, и техният брой, както и непосилните изисквания за
представяне на банкова гаранция в размер на заемната сума, показват, че
единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон
функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Действителната цел на тази неустойка е да породи
допълнително парично задължение за заемателя, наред с това да върне
главницата и да заплати възнаградителна лихва. Това допълнително
задължение на практика представлява скрит косвен разход за заемателя, който
увеличава значително цената на кредита. То няма характеристиките на
възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от
срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на косвени
разходи за заемателя, които трябва да са включени в ГПР на основание чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната
цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите
последици от сключване на договора. Поради това посочването на ГПР в
договора за потребителски кредит е условие за действителността на самия
договор, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗЗП.
Не са необходими специални знания, за да изчисли съдът в
действителност какъв е ГПР, съобразявайки размера на главницата, лихвата и
неустойката, предвидени в чл.4, ал.3 от договора. Така общо дължимата сума
възлиза на 3925,72лв при главница 2950лв или ГПР възлиза не на 48,3% -
както е посочено в чл.2, ал.1 т.5 от договора -, а на 75%. Така оскъпяването на
заема с уговорената в договора неустойка е в размер на 27,3% за срока на
договора. На годишна база оскъпяването с неустойката възлиза на 75%.
Разходите по кредита надхвърлят многократно пределния размер на ГПР
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК – пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По този начин - макар формално
договорът за потребителски кредит да съдържа размера на дължимия от
заемателя ГПР -, същият е сключен в нарушение на императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не отразява реалната
стойност на ГПР. Поради това и съгласно изричната разпоредба на чл. 22, вр.
8
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът е недействителен.
В нарушение чл.11, ал.1, т.9 от ЗНК в договора не са посочени размерът
на лихвата и начинът на нейното прилагане. В случая с оглед посочения в
чл.4, ал.3, т.2 – в хипотезата на непредставяне на обезпечение - размер на тази
лихва съдът приема, че същата е недействителна (нищожна) поради
противоречието й с добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
при необезпечени кредита, а за обезпечени - двукратния размер. В конкретния
случай договорът за потребителски кредит е без обезпечение, което налага
забрана възнаградителната лихва да надвишава три пъти законната и което
изискване не е спазено. Така договорът се явява недействителен (нищожен) и
поради противоречие с добрите нрави.
Поради това претенцията, основаваща се на нищожен договор, е
неоснователна и следва да се отхвърли, като в тежест на ищеца се възложат
сторените от ответника разноски в размер на 612,56лв.
По изложените съображения Районен съд - П.
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Изи финанс“ЕООД, ЕИК201196810,
представлявано от управителя Б.Н. против Н. Г. М., ЕГН********** от гр.П.,
ул.“Х.Д.“№5, ет.2 иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 144,70
лв., от които 2 950лв. главница и 194,70 лв. договорна лихва за периода
19.11.2020г. - 17.02.2021г. по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 317640 от 19.11.2020г., ведно със законната лихва върху
претендираните суми от подаване на исковата молба до окончателно
изплащане.
ОСЪЖДА Изи финанс“ЕООД, ЕИК201196810, представлявано от
9
управителя Б.Н. да заплати на Н. Г. М., ЕГН********** от гр.П.,
ул.“Х.Д.“№5, ет.2 сумата от 612,56лв сторени съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджи в 2-седмичен срок от съобщаването на страните за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
10