Решение по дело №260/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на И. Т. Т., [ЕГН], чрез адв.Д. С., против Решение № 1420/02.12.2024г. на Районен съд – Варна, XXXVI-ти състав, постановено по АНД № 3206/2024г. по описа на същия съд, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 436зз-456/09.08.2024г., издадена от инспектор - разузнавач при Второ РУ при ОДМВР - гр.Варна, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, е разпоредено задържането му за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на Второ РУ при ОДМВР – Варна.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и е необосновано - касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Конкретно сочи, че ВРС не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, и при липсата на каквито и да било факти, и обективни данни, е стигнал до необоснован извод за законосъобразност на заповедта по чл.74, ал.1 ЗМВР. Твърди, че ВРС не е съобразил строгата формалност на производството, която е гаранция за справедливост на процедурата и липсата на държавен произвол, и неправилно е приел, че заповедта е мотивирана, и в производството по издаването й не са допуснати съществени процесуални нарушения. В тази връзка сочи, че съдържанието на заповедта не отговаря на законовите изисквания, т.к. в същата само е посочено правното основание за издаването й – чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, но не са изложени необходимите фактически основания за постановеното задържане. Твърди, че неправилно ВРС е приел, че има съпричастност към цитираното в заповедта досъдебно производство, т.к. изобщо не се е намирал в близост до Алея първа към онзи момент и поради това приложената мярка е непропорционална по смисъла на чл.6 АПК. В тази връзка твърди, че в случая целта на полицейския орган при постановяване на мярката е била единствено да се съберат сведения за извършена кражба и не е имало необходимост от задържането му. Освен това не е спорил с полицейските органи, доброволно е тръгнал към РУ, където е престоял около четири часа и е можело да бъде разпитан, и да се съберат сведения без да бъде задържан. Твърди, че основно и императивно вменено задължение на административния орган, при упражняване на правомощие в рамките на предоставената му дискреционна власт, е да посочи конкретни данни, от които да може да се направи обосновано предположение, че лицето е извършило или е съпричастно към извършването на конкретно престъпно деяние, и тези данни следва да са посочени конкретно и ясно. При липсата на такива посочени данни в заповедта, неправилно ВРС е приел, че същата съдържа законово необходимата информация, както и че с неизлагането на мотиви не се е стигнало до съществено нарушение на закона. Твърди и допуснато в административното производство нарушение на разпоредбите на чл.30, ал.1 и ал.3 КРБ и чл.5, § 1, изр.1 ЕКПЧ. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното решение и на потвърдената с него заповед. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказаната от адв.Д. С. безплатна правна помощ, в минималния размер по чл.8, ал.3 от Наредба № 1/2004г.

В съдебно заседание касаторът се представлява от адв.Д. С., която поддържа жалбата на наведените с нея основания и моли за отмяна на обжалваното решение.

Ответната страна – полицейски орган от Второ РУ при ОДМВР – Варна, чрез гл.юрк.Г. Г., оспорва касационната жалба. Счита, че в достатъчна степен са събрани доказателства за евентуална съпричастност на касатора, поради което моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно, съобразено с материалния закон и при спазване на процесуалните правила, поради което моли да бъде оставено в сила.

Варненският административен съд, I-ви тричленен състав, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл.218 и чл.220 АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на производството пред ВРС е била Заповед № 436зз-456/09.08.2024г., издадена от полицейски инспектор, разузнавач при Второ РУ при ОДМВР - гр.Варна, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР е разпоредено задържането на касатора за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на Второ РУ при ОДМВР – Варна.

При преценка на събраните по делото доказателства, от фактическа страна ВРС е установил, че във Второ РУ при ОДМВР – Варна било започнато разследване в рамките на ДП № 1033/2024г. по описа на МВР. На 09.08.2024г., около 14:20 часа, униформени служители на автопатрул при Второ РУ ОДМВР Варна, при обход в района на Крайбрежната Алея Първа в гр.Варна, в близост до III-та буна, чули включване на аларма на МПС. В близост забелязали лице със съмнително (според тях) поведение, което при възприемането им видимо се смутило. Лицето било установено като С. Е. С. - криминално проявен, за когото полицейските служители имали информация, че се движи заедно с друго лице от криминалния контингент по линия на кражби на вещи и части от автомобили – касаторът И. Т.. При задържането на С., същият бил до автомобила с включена аларма и отключена шофьорска врата. Във връзка със задържането на С., започнала проверка по докладна записка с рег. № 436р-26707/2024 по описа на Второ РУ. Непосредствено след задържането на С., инсп. Г. Б. и инсп.М. Н., извършвали обход в района на Крайбрежната Алея Първа, където установили л.а. марка „Мерцедес“ с рег. № [рег. номер], за който имали информация, че се използва от С. С. и И. Т. при извършване на отнемания от МПС. Малко след това полицейските служители забелязали до този автомобил да спира друго МПС (рег. № [рег. номер]), от което слязъл И. Т., приближил се до автомобила „Мерцедес“ и понечил да го отключи (тъй като бил на негов приятел), след което бил спрян за проверка и задържан. В автомобила били установени вещи, предадени от Т. с протокол за доброволно предаване, за които, според изготвената експертна справка, не е изключена възможността да послужат за отключване/отваряне на МПС. След приключване на проверката и изготвянето на протоколите, И. Т. бил отведен в сградата на Второ РУ, където инспектор, VI степен в група 01 на сектор „Криминална полиция“ към 02 РУП при ОД на МВР – Г. Б., на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР съставил Заповед за задържане № 436зз-456/09.08.2024г., с която разпоредил задържането на И. Т. Т. за срок до 24 часа в помещение за временно задържане на Второ РУ при ОДМВР – Варна. Като фактическо основание за издаване на заповедта било посочено „във вр. с ДП № ***/2024г. по описа на 02 РУП – кражба от МПС“. Т. бил освободен на 09.08.2024г., около 21:05ч. Според писмо от Второ РУП, към момента по образуваното ДП № ***/24, Т. нямал процесуално качество.

За да отхвърли жалбата срещу заповедта за задържане като неоснователна, ВРС е приел, че същата е издадена от материално и териториално компетентен административен орган - полицейски орган по смисъла на чл.57 ЗМВР, съгласно правомощията му по чл.72, ал.1 ЗМВР. Заповедта е издадена в предвидената в чл.59, ал.2 АПК, вр. чл.74, ал.1 ЗМВР писмена форма и има изискуемото по чл.74, ал.2 ЗМВР съдържание. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да ограничават правото на защита на жалбоподателя и да препятстват възможността му адекватно да организира защитата си. По правната си същност задържането по чл.72, ал.1, т.1 вр. с чл.73 ЗМВР, е принудителна административна мярка по смисъла на чл.22 ЗАНН, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. За прилагането на тази мярка законът не изисква да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето за извършено престъпление по смисъла на НК, а е достатъчно да са събрани данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението или да е съпричастен към него, и тези данни да са установени преди извършване на задържането – както е в случая.

При преценка за съответствие на заповедта за задържане с материалния закон и с преследваната от него цел, ВРС е приел, че мярката по задържане на И. Т. е обоснована и необходима за постигане целта на закона. Изпълнено е изискването за излагане на фактическите основания за издаване на заповедта, т.к. в същата изрично е посочено в каква връзка е формирано предположението за евентуална съпричастност на лицето - посочен е номер на конкретно досъдебно производство, като наред с това, макар и лаконично, с текстово съдържание е описано „кражба от МПС“. След анализ на материалите по преписката е изведен извод, че административният орган е имал данни за участие на жалбоподателя в извършването на престъпление - отнемане на вещи и на части от МПС, инкорпорирано в подадени заявителски материали, като в автомобила, ползван от жалбоподателя, са открити вещи, за които е налице вероятност да послужат за отваряне на автомобили, което обстоятелство, наред с останалите, е мотивирало полицейските служители да заведат Т. в РУ за изясняване съпричастността му в разглежданите събития, поради което са изпълнени предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. За неоснователно е прието оплакването за нарушение на чл.5, § 1, буква „с“ на ЕКПЧ, т.к. доказателствата по делото установяват, че Т. е бил задържан до 21:05 часа на същия ден, в който е задържан, като липсват данни и доказателства спрямо него да е било упражнявано под каквато и да е форма полицейско насилие, като приложените по делото фотоснимки не установяват заснетото да е в резултат на действия на полицейските служители по време на задържането. В заключение е изведен извод, че действително задържането е имало за цел преустановяване на извършване на престъпление и да обезпечи събиране на доказателства за това дали е налице извършване на престъпление от общ характер.

Така постановеното решение е правилно.

ВРС е установил вярно фактическата обстановка по случая, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства, и е стигнал до обоснован от тях и от закона извод за законосъобразност на обжалваната заповед за задържане.

Правилно ВРС е съобразил, че по своята правна същност задържането по чл.72, ал.1, т.1 вр. с чл.73 ЗМВР, е принудителна административна мярка по смисъла на чл.22 ЗАНН, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. В случая задържането е предприето от материално и териториално компетентен административен орган – инспектор Г. Д. Б., който съгласно Удостоверение рег. № 365000-59233/26.08.2024г. на Н. С. „Човешки ресурси“ при ОМДВР – Варна, към 09.08.2024г. е заемал длъжност „разузнавач VI степен в група 01 на Сектор „Криминална полиция“ към Второ РУ – Варна, съгласно Заповед № 365з-8993/27.11.2023г.“, т.е от полицейски орган по смисъла на чл.57 ЗМВР, съгласно правомощията му по чл.72, ал.1 ЗМВР. Заповедта е издадена в предвидената в чл.59, ал.2 АПК, вр. чл.74, ал.1 ЗМВР писмена форма и има изискуемото по чл.74, ал.2 ЗМВР съдържание, от което недвусмислено се извличат, както правното и фактическо основание за задържането, така и необходимостта от прилагането на тази мярка.

Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност, като при упражняване на дискреционната власт в случая, не са засегнати права и законни интереси на лицето, в по-голяма степен от най-необходимото за постигането на целта на мярката.

Неоснователно касаторът твърди, че заповедта за задържане не е надлежно мотивирана, че съдържанието й не отговаря на изискванията на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР, както и че към момента на задържането са липсвали каквито и да било данни за съпричастността му към извършването на престъпление.

С § 46 от Решение от 24 юни 2014г. на ЕСПЧ по делото П. и П. срещу България по жалби № 50027/08 и № 50781/09, Европейският съд по правата на човека е приел, че чл.5 § 1 (в) от ЕКПЧ изисква лицето да е задържано по „обосновано подозрение“, че е извършило престъпление. Т. подозрение не може да бъде общо и абстрактно, а както следва от § 43 на решението, това означава, че трябва да има факти или информация, които биха убедили обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило определено престъпление. Позоваването само на приложимите разпоредби, но не на каквито и да било специфични обстоятелства или действия, само по себе си може да бъде достатъчно основание за Съда да заключи, че лишаването от свобода на жалбоподателите е несъвместимо с принципа на защита от произвол (§ 47).

От друга страна, от § 48 от решението следва, че доколкото в последвало съдебно производство полицията предоставя информация, която според нея оправдава нейното „основателно подозрение“, Съдът трябва да определи дали тази информация може да убеди обективен наблюдател, че за полицаите може да се каже, че са имали основания да подозират, че жалбоподателят може да е извършил конкретно престъпление.

Видно от Заповед № 436зз-456 /09.08.2024г., задържането на касатора е разпоредено на основание разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, според която полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В заповедта е посочено правното основание за задържането, както и че същото е във връзка с досъдебно производство, водено за кражба на МПС, но не са посочени други факти, от които да се обоснове връзката на задържаното лице с воденото досъдебно производство и съпричастността му към извършването на престъпление, поради което формално заповедта не отговаря на изискванията на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР.

Независимо от това, по делото са приети достатъчно писмени доказателства - справки, докладни записки, протоколи и експертни справки, част от заявителски материали, които в контекста на проверката, която съдът дължи по арг. от § 48 от цитираното по-горе решение на ЕСПЧ, правилно са преценени от ВРС като достатъчни за обосноваването на извод, че към момента на задържането, по отношение на касатора полицейските органи са разполагали с достатъчно обективни данни, от които да направят обосновано предположение за съпричастността му към извършването на престъпление.

Видно от Справка рег.№ 436р-28424/26.08.2024г. изготвена от началник група 01 СКП при Второ РУ при ОДМВР – Варна, ДП № 1033/2024г. по описа на Второ РУ, е образувано на 07.08.2024г. за това, че на същата дата, около 16:30 часа, чрез проникване по неустановен начин от л.а. паркиран на Крайбрежна Алея първа, е извършена кражба на сумата от 2000лв. В справката са изнесени още данни, че от началото на м.май 2024г. са регистрирани общо 10 бр. кражби от МПС, паркирани в района, в който са засечени С. С. и И. Т.. По отношения на С. са налични данни, че е криминално проявен, с общо 7 криминални прояви, в т.ч. по чл.195, ал.1, т.4 и чл.346б НК, както и периодично е постъпвала оперативна информация, че се движи с друго лице от криминалния контингент по линия на кражби на вещи и части от МПС – касаторът И. Т., с 4 криминалистични регистрации, осъждан за престъпление по чл.197, вр. чл.195 НК. Уточнено е, че характерно за кражбите на МПС е, че те се извършват от двама души, като в повечето случаи единият от двамата играе ролята на „отцепка“ – да предупреди проникващият с цел кражба, при проява на странични лица или полицейски служители и именно поради тази причина, и съобразно постъпилата във Второ РУ оперативна информация – че С. и Т., използват л.а „Мерцедес“ с рег. № [рег. номер] за извършване на кражби в района на Крайбрежна алея първа и плажната ивица на [жк], на същите е извършена проверка, материалите по която са приобщени към ЗМ № 1104/24. В деня на задържането, Т. е установен до посочения автомобил, за който е имал ключ, установен и при извършване на личния обиск на лицето. При документираната с Протокол УРИ № 436р-26733/2024г. проверка на автомобила „Мерцедес“ с рег. № [рег. номер], в същия са установени 1бр. стоманизирана тел с накривени краища тип „кука“ с дължина около 120см.и 1бр. стоманизирана тел със закривени краища с дължина около 100см., които са предадени от Т. с протокол за доброволно предаване и впоследствие са изпратени на БНТЛ при ОДМВР – Варна за изготвяне на експертна справка, според която не е невъзможно тези предмети да послужат за отключване/отваряне на МПС.

Всички тези данни, в своята последователност и съвкупност са били достатъчни за полицейските органи да заключат, че има обоснована вероятност Т. да е съпричастен към извършването на престъпление. За прилагане на процесната принудителна административна мярка не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин инкриминираното деяние и неговия извършител. Достатъчно е да съществува достоверна индиция за съпричастност на лицето към извършване на престъпление под някоя от формите, предвидени в Наказателния кодекс. Не е необходимо също така, като условие за законосъобразност на акта за задържане, в резултат на задържането да бъде потвърдено участието на лицето в престъплението. В случая са били налице данни, обосноваващи преценката на полицейския орган, че е вероятно жалбоподателят да е извършил престъпление, за което е било необходимо да бъде задържан.

По изложените съображения обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл.143, ал.4 АПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на ответната страна да се присъди юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева.

Водим от горното, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1420/02.12.2024г. на Районен съд – Варна, XXXVI-ти състав, постановено по АНД № 3206/2024г.

ОСЪЖДА И. Т. Т., [ЕГН], да заплати на Областна дирекция на МВР – Варна, юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване!