Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30. 06. 2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на втори юни през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я М. МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора
сложи за
разглеждане
Докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 16418
по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № II-55-211516 от 09.09.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 38151 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 55-ти състав
се: ОСЪЖДА, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, М. М.Ч., да заплати на „К.“ ЕООД, сумата 9238.97лева – цена на 5.73 кв.м. площ,
предадена на ответника в повече от договорените по Предварителен договор за
учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г.
и окончателния договор от 19.09.2011 г., ведно със законната лихва от
11.06.2018г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
присъдения до пълния заявен размер от 10786.15 лева, като неоснователен.
Със същото решение се : ОТХВЪРЛЯ като недоказан, предявеният от „К.“ ЕООД, срещу М. М.Ч., иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на
сумата 6159.40 лева – заплатен от ищеца и дължим от ответника ДДС върху правото
на строеж за обектите на М.Ч., за които последната си е запазила правото на
строеж, описани в Предварителен договор за учредяване на право на строеж върху
недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г., ведно със законната лихва от
11.06.2018г. до окончателното плащане.
По предявения насрещен иск се: ОСЪЖДА, на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, „К.“ ЕООД, да заплати на М. М.Ч.,
сумата 5217.12 евро – неустойка за забавено изпълнение по чл.20 от
Предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот
срещу обезщетение от г., ведно със законната лихва от 28.09.2018г. до окончателното
плащане.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „К.“ ЕООД -
ищец в производството пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която
претенциите на ищеца са били отхвърлени като се излагат доводи за неговата
неправилност и необоснованост. Решението било постановено в противоречие с
материалния закон, събраните доказателства и при съществени процесуални
нарушения.
Въззивникът „К.“ ЕООД, ищец
пред СРС, счита, че съдът неправилно се позовал на чл.67, ал.2 ЗДДС, за да отхвърли претенцията му по чл.59 ЗЗД. Сочи, че към датата на сключване на предварителния
договор- 10.06.2011 г., както и на датата на сключване на договора за
учредяване на правото на строеж, обективиран в нот.акт № 45 от 19.09.2011 г.,
била в сила друга редакция на ЗДДС, съгласно която тази бартерна сделка била
освободена от ДДС и ДДС било изискуемо едва при завършване на сградата в груб
строеж. Затова и към датата на сключване на двата горецитирани договора не били
включени клаузи, третиращи начисляването и плащането на ДДС по сделката. С
издаването на фактури с № 505/05.01.2017 г. и № 330 от 16.02.2018 г. ищецът бил
начислил ДДС по данъчната оценка на отстъпеното от ответницата Ч. право на
строеж и тези две фактури й били предявени за плащане на сумата в размер на
6 159,40 лв. Ответницата не направила възражение по процесните фактури при
предявяване на писмените доказателства по делото, нито се била позовала на
чл.67, ал.2 ЗДДС. Счита, че СРС неправилно бил уважил насрещния иск относно
претенцията на Ч. за неустойка като неправилно бил тълкувал клаузите в
предварителния договор и по –конкретно на чл.20 от същия досежно израза
„стойността на определените обекти“. Съгласно общите клаузи на договора и
нот.акт № 45 под „стойност на определените обекти“ следвало да се има предвид
данъчната оценка на обектите, оставащи в собственост на Ч.. Неясно било по
какъв начин СРС е достигнал до извода, че дължимата неустойка възлиза на
5 217,12 евро. По отношение на този въпрос липсвали мотиви.
Решението се обжалва и в частта за разноските.
Иска се отмяна на
първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена
претенцията по чл.59 ЗЗД за сумата в размер на 6159, 40 лв., както и е уважена
насрещната претенция по чл.92 ЗЗД за сумата над 923,31 лв. /472,42 евро/ до 5327,93
евро и постановяване на друго, с което искът по чл.59, ал.1 ЗЗД да бъде уважен,
а насрещната претенция по чл.92 ЗЗД да бъде отхвърлена за сумата над 923,31 лв.
/472,42 евро/ до 5327,93 евро. Претендира разноски.
По
въззивната жалба не
е постъпил отговор от ответника по главния иск и
ищец по насрещния /пред СРС/- М.М.Ч.. В течение на производството излага
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Постъпила е и въззивна жалба от М.М.Ч.
– ответник пред СРС. Обжалва се
същото решение, в частта, в която са уважени срещу въззивницата - ответник пред
СРС, искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивницата М.Ч. счита, че неправилно е осъдена да заплати на „К.“ ЕООД сумата в размер на
9238,97 лв., представляваща цена на 5,73 кв.м. площ, предадена повече, ведно
със законната лихва, считано от 11.06.2018 г. до окончателното й изплащане. От
мотивите на съдебното решение не ставало ясно въз основа на какви документи СРС
е приел, че Ч. е „получила в повече“ 5,73 кв.м. Правилно СРС бил приел, че не е
ясно какво налага „преизчисление“ на принадлежащите към обектите идеални части,
съответно промяна в площообразуването. При изчисленията си съдът се бил позовал
на неоспорена таблица за площообразуване, но не бил съобразил, че тази таблица
е част от инвестиционния проект, т.е. била съществувала към датата на съставяне
на окончателния договор за учредяване на правото на строеж, материализиран в
нот.акт № 45/2011 г. Сочи, че по делото нямало нито едно доказателство за това
какви общи площи са построени в сградата и как е извършено площообразуването.
Правилно СРС бил приел, че това не може да се доказва с декларациите на ищеца
/има се предвид декларациите пред органите по приходите/. Счита, че не дължи
нищо повече от уговореното.
Иска се решението да бъде отменено в частта, в която претенцията на ищеца е
била уважена за сумата в размер на 9238,97 лв. ведно със законната лихва,
считано от 11.06.2018 г. до окончателното й изплащане.
В публичното съдебно заседание, състояло се на 25.11.2020 г. пълномощникът
на въззивницата Ч. е посочила, че с отговора на исковата молба е направено частично
признание на иска на „Колхида“ за допълнително продадени 2.90 кв.м. площ.
Стойността е посочена в молбата на л.26 от настоящето производство- 4675,92 лв.
Затова и не бил налице интерес от обжалване на решението в тази му част. Уточнено
е, че първонистанционното решение се обжалва
само за разликата между сумата в размер на 4675,92 лв. и присъдената сума в
размер на 9238,97 лв. или за сумата в размер на 4563,04 лв. В останалата
част е оттеглена въззивната жалба. С влязло в сила определение въззивната
инстанция е прекратила производството за сумата в размер над 4563,04 лв. до
сумата в размер от 9238,97 лв.
Производството остава висящо по въззивната жалба на М.М.Ч. за сумата
4563,04 лева, представляваща разликата между дължимата от нея сума 4675,92
лева, представляваща равностойността на получени повече 2,90 кв.м., жилищна
площ и присъдената от съда сума в размер на 9238,97 лева.
Решението се обжалва и в частта
за разноските.
Разноски
се претендират.
По
въззивната жалба не
е постъпил отговор от ищеца по главния иск и ответник
по насрещния /пред СРС/- „К.“ ЕООД. В течение на производството излага
становище за неоснователност на въззивната жалба.
По
допустимостта на жалбите:
За
обжалваното решение въззивникът „К.“ ЕООД е уведомен на 10.10.2019 г., въззивната жалба е подадена на 21.10.2019 г./по пощата/,
следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Тъй
като в частта, в която решението се
обжалва не е уважен предявеният иск по чл.59 ЗЗД,
както и е уважен насрещния по чл.92 ЗЗД, то въззивната жалба се явява допустима.
За
обжалваното решение въззивницата
М.Ч. е уведомена
на 16.09.2019 г., въззивната жалба е подадена на 27.09.2019 г./по пощата/,
следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1
ГПК.
Тъй
като в частта, в която решението се
обжалва е уважен предявеният иск по по чл.79, ал.1 ЗЗД, то въззивната жалба се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес.
По
основателността на жалбата:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не
спорят, че са обвързани от договорно правоотношение. По отношение на претенцията по чл.79, ал.1 ЗЗД,
предявен от „К.“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 10 786, 15 лв.,
представляваща цена за 6,69 кв.м., за които от ищеца се твърди, че
представляват идеалните части на предадените на ответницата обекти – ап.4 и
ап.6 като обезщетение за учреденото от Ч. на ищеца право на строеж, СРС е
приел, че всъщност разликата за доплащане била за 5,73 кв.м. До този извод
съдът е достигнал като се е обосновал на квадратурата „обща площ“, посочена в
предварителния договор и окончателния такъв за ап.4 и ап.6 и площта, в която са
превърнати съответните идеални части към обектите по таблицата за
площообразуване, която била единствената меродавна за доказване на
обстоятелството какви са идеалните части от общите части на сградата към всеки
самостоятелен обект. Това било така, защото процентът идеални части се
изчислявал съобразно съотношението на реалните площи на обектите в сградата и
била част от книжата на инвеститора. Тезата на ищеца, че идеалните части са
тези посочени в данъчните декларации за имотите, е приета за неоснователна. Не
ставало ясно какво налага преизчисление на принадлежащите към отделните обекти
идеални части, съответно промяна в площообразуването. Липсвали данни за промяна
в проектите, съответно за изготвени екзекутиви, които да отразяват подобна
промяна, но таблицата за площообразуване, представена по делото не била
оспорена. От тази таблица се установявало, че е налице разлика от 5,73 кв.м.
между площта на ап.4 и ап.6 по нот.акт и по таблицата за площообразуване. Тази
разлика подлежала на заплащане по цената, договорена между страните в
предварителния договор- 687 евро без ДДС на кв.м. по арг. от чл.210 ЗЗД.
Изчислена по този начин дължимата за площта от 5,73 кв.м. сума възлизала на
9238,97 лв. с ДДС до който размер исковата претенцията била основателна, а за
разликата до претендирания размер от 10786,15 лв. следвало да се отхвърли като
неоснователна. По иска по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 6159,40 лв., представляваща платен
от ищеца ДДС върху правото на строеж за обектите, за които ответницата си е
запазила това право, СРС е приел за приложимо правилото на чл.45, ал.1 ЗДД,
съгласно което доставките с предмет ограничени вещни права били освободени.
Наред с това, когато срещу учредяването била уговорена насрещна престация,
сделката подлежала на регулация като вид бартерно споразумение. В тази хипотеза
при приложение на чл.130 ЗДДС се приемало, че са налице две насрещни доставки,
като всеки от доставчиците се смятал за продавач на това, което дава и за
купувач на това, което получава. Преобладаващо било становището, че втората
доставка е доставката на услугата по построяване на сградата от страна на
суперфициара. Съгласно чл.130, ал.2 и чл.25, ал.5, т.1 ЗДДС данъчното събитие и
изискуемостта на данъка за доставката на строителната услуга, представляваща
насрещна престация /възнаграждение/ за предоставеното на дружеството право на
строеж възниквало на датата на учредяване на това право. В този смисъл било
прието и в Решение на
СЕС от 07.03.2013г. по дело С-19/12, в което се казвало, че „когато
услугите за изграждането на недвижима собственост, които дружеството се
задължава да предаде в завършен вид, се предоставят като насрещна престация на
учредителите на правото на строеж, чл. 63 и 65 от Директива 2006/112 допускат
ДДС за строителните услуги да бъде изискуем от момента на учредяване на правото
на строеж, т.е преди предоставянето на самите услуги, щом към момента на
учредяване на това право всички релевантни елементи на техните бъдещи доставки
са вече известни“, както е в настоящия случай.
Независимо
от изложеното, СРС е приел, че претенцията е неоснователна. Това било така,
защото съгласно чл.67, ал.2 от ЗДДС, когато при договаряне на доставката не е
изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, приема се, че той е включен в
договорената цена, в този смисъл било Решение № 557 от 13.07.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 116/2009 г., IV г. о., ГК, в което било посочено, че тази разпоредба
има императивен характер. В случая страните не били договорили конкретно, че
ДДС се дължи отделно от договорената цена за обектите, които ищецът следвало да
предаде на ответницата, поради което следвало да се приеме, че с уговорката, че
цената за тях възлиза в размер на възнаграждението, което суперфициарът следва
да заплати за учреденото му ограничено вещно право, страните са изчерпали
въпроса за цената и допълнително ДДС не се дължало от ответницата.
Следователно, ищецът бил субектът, който следва да внесе или приспадне платения
вече от ответницата ДДС. Предвид
тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че исковата претенция по чл.59 ЗЗД
следва да се отхвърли като неоснователна.
По насрещния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД:
Относно претенцията на ищцата по
насрещния иск /ответник по главния/ за заплащане от „К.“ ЕООД на сумата 5217.12
евро по чл.20 от предварителния договор от 10.06.2011 г., СРС е приел, че тази
сума се явява в размер на 3 % от
стойността на обектите, предвидени за обезщетяване на учредителя М.Ч., която
стойност била изчислена на база 687 евро без ДДС за квадратен метър и която представлявала
стойността на площта, определена в чл.1, б. В от предварителния договор за
заплащане на предоставена в повече квадратура от инвеститора от полагаемите се
площи на учредителя. Приемането на тази стойност за меродавна при определяне на
дължимата по чл.20 от предварителния договор неустойка съдът е посочил, че е съобразена
с принципа за равнопоставеност на страните и съответства на договорната им
воля. В този смисъл, неоснователен бил довода на ищцовата страна /има се предвид
по главните искове/, че размерът следвало да се определи от данъчната оценка на
правото на строеж за обектите на ищеца Ч. /по насрещния иск/, тъй като такава
договореност не била постигана между страните. От текстовата редакция на чл.20
следвало, че неустойката е процент от стойността на предадените в обезщетяване
обекти, което понятие носело различен смисъл от влаганото от ответника по иска
- „К.“ ЕООД. Ето защо СРС е приел, че претенцията е основателна в заявения
размер, като правопораждащият задължението факт – допуснатото просрочие в
изпълнението на строежа, се признавало от страните по делото и се подкрепяло от
писмените доказателства по делото: признанието, че протокол образец № 2 за
определяне на строителна линия и откриване на строителна площадка е от
31.10.2011г. и удостовереното с протокол предаване на обектите на обезщетените
собственици на 11.08.2017г.
По доводите във въззивните жалби:
По иска по чл.79, ал.1 ЗЗД:
Видно от отговора по исковата молба ответницата
/по този иск/ е признала, че дължи
доплащане на стойността на 2,90 кв.м. застроена площ по цена 687 евро без ДДС. Оспорила е, че дължи цената на 3,79
кв.м. като е посочила, че не получава такава площ. Приложимо било правилото на
чл.40 от ЗС досежно определянето на принадлежащите на отделните обекти в
сградата идеални части от общите части. Освен това липсвала уговорка за
заплащане на получени в повече идеални части от общите части на сградата;
същите следвало да останат за сметка на инвеститора-строител.
С доклада по чл.140 ГПК, обективиран в
определение № 558781 от 11.12.2018 г. /л.50 по делото пред СРС/ е разпределена
доказателствената тежест между страните. Видно от този съдебен акт, на ищеца е
указано, че следва да ангажира доказателства, че е предал на ответника площ, която
е с твърдените кв.м. в повече от договореното, както и наличие на уговорка за
заплащането им между страните на посочената цена и покана за плащане.
Видно от уговореното в чл.1, б.Б от
предварителния договор от 10.06.2011 г. учредителят /ответницата/ се е
задължила да доплати на инвеститора
/ищеца/ разликата за 2,90 кв.м. от застроената площ на горепосочените обекти
при цена от 687 евро без ДДС за един кв.м. преди подписването на акт, обр.16.
В обстоятелствената част на исковата
молба ищецът /по този иск/ се основава на Таблицата на квадратурата на обектите
и общите им части към тях, която представлявала неразделна част от
инвестиционния проект, както и, че такава площ била декларирана от ищеца по
реда на ЗМДТ.
Въззивната инстанция намира довода на
„К.“ ЕООД за съобразяване с площта декларирана от ищеца по реда на ЗМДТ, за
неоснователен.
При правилно разпределена от СРС
доказателствена тежест, СРС е следвало да приложи последици от недоказването по
отношение на соченото от ищеца „превишаване“
доколкото такова не е доказано при условията на пълно и главно
доказване. Отделно от това дори да се приеме, че такова превишаване е
установено, не са налице предпоставките на чл.210 ЗЗД, приложим по арг. от
чл.233 ЗЗД, доколкото тази законова разпоредба се отнася единствено за
разликите в площта на недвижимите имоти, представляващи самостоятелни обекти на
собственост, а не и до приложащите му общи части. Наред с това изискването е
превишаването да е с повече от 1/10 от действителното пространство на имота, за
да е налице право на продавача да увеличи цената.
Следва да се
има предвид и приетото с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 876 ОТ 11.12.2020 Г. ПО ГР. Д. №
2699/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване,
постановеното от СГС по в.гр.д.№ 7027 по описа за 2019 г. решение от 15.04.2020
г. във връзка с идентичен казус.
Налага се
извод, че в обжалваната от въззивницата Ч. част на първоинстанционното решение,
последното се явява неправилно и като такова ще следва да бъде отменено и
вместо това постановено друго, с което претенцията на ищеца „К.“ ЕООД по
чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД за разликата над 4679,92 лв. до размера от 9238,97 лв.
/ или за сумата в размер на 4563,04 лв./ ще следва да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Първоинстанционното
решение в частта, в която искът по чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД се
ОТХВЪРЛЯ за горницата над присъдения размер от 9238,97 лв. до пълния
заявен размер от 10786.15 лева, като неоснователен, не е обжалвано поради което
е влязло в сила.
По иска по чл.59 ЗЗД:
Противно на твърдяното от въззивника,
с отговора по исковата молба ответницата /учредител на правото на строеж/ е
оспорила претенцията на ищеца /инвеститор/. Изрично е посочила, че задължението
за заплащане на ДДС към бюджета е в тежест на изпълнителя на услугата-
построяване на обектите, освен ако не подлежи на прихващане и възстановяване по
реда на чл.69, ал.1 ЗДДС.
Предварителният договор, с който
страните поемат задължение за бъдещо извършване на строителна услуга и
прехвърляне на сграда или част от сграда срещу обезщетение на собствениците,
респ. учредяване право на строеж до завършване на сградата в груб строеж,
съгласно изискването на чл. 181, ал. 1 от ЗУТ, не поражда данъчно
събитие, тъй като специалният закон по отношение на договорите – Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ в чл. 18 изисква прехвърлянето на собственост или вещни права
върху недвижими имоти да се извърши с нотариален акт. Само при
наличие на авансово плащане по такъв договор, при получаване на плащането,
съгласно чл. 25, ал. 6 от ЗДДС, данъкът става изискуем за размера на
плащането.
Със сключването на окончателния договор за учредяване на
правото на строеж в предвидената от закона нотариална форма е налице възмездна бартерна сделка по смисъла
на чл. 130, ал. 1 от ЗДДС, при която са налице две насрещни доставки. В действалата преди 01.01.2009 г. редакция на ал. 2, данъчното събитие възникваше на датата на възникване на данъчното събитие на по-ранната от тях. С изменението на чл. 130, ал. 2 /ДВ бр. 106/08 г. в сила от 01.01.09 г./, данъчното
събитие в този случай възниква по общите правила, като според ал. 3, доставката
с по-ранна дата на данъчното събитие се счита за авансово плащане /цялостно или
частично/ по втората доставка. При това положение, на датата на учредяването на правото на строеж ДЗЛ, в чиято полза е
учредено правото на строеж, следва да начисли ДДС върху пазарната цена на
обектите, които се предоставят в обезщетение, съгласно чл. 26, ал. 7 от ЗДДС,
а самото учредяване на правото на строеж, съгласно чл. 45, ал. 1 и 2 от
закона е освободена доставка до завършването на сградата в груб строеж, като в
него не се включват извършените СМР.
Следователно, начисляването на ДДС в
случая е следвало да бъде сторено на 19.09.2011
г., когато е съставен нот.акт № 45 за учредяване на правото на строеж.
В случая се претендира начисленият ДДС
по фактури с № 505/05.12.2017 г. и 330/16.02.2018 г., който видно от
заключението на допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна
експертиза /л.78/ са надлежно осчетоводени от ищцовото дружество. ДДС е
начислен върху цената на обектите в сградата върху които ответницата Ч. си е
запазила правото на строеж и за процесните фактури са подадени
справки-декларации /СД/ , съответно за данъчен период м.12.2017 г. им. 02.2018
г. Вещото лице е посочило, че е извършено ефективно разчитане с бюджета.
С
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране
гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка
на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде
възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на
обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в
увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите
пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е.
обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав,
който поражда едното и другото.
Доколкото липсват данни, а и
твърдения, на ищцвото дружество да е отказано право на данъчен кредит по тези
фактури, то не можем да приемем, че е налице обедняване на ищеца. Нещо повече,
в отговора по насрещната искова молба, изрично е признато, че дружеството е
приспаднало ДДС като данъчен кредит /виж л.55/.
Следва да се
има предвид и приетото с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 876 ОТ 11.12.2020 Г. ПО ГР. Д. №
2699/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване,
постановеното от СГС по в.гр.д.№ 7027 по описа за 2019 г. решение от 15.04.2020
г. във връзка с идентичен казус.
Налага се извод, че решението в тази му част е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
По насрещния иск с правно основание чл.92 ЗЗД:
Ищцата по този иск – Ч., претендира
неустойка за забавено изпълнение на задължението от страна на изпълнителя на
строителната услуга като се позовава на уговореното между страните в чл.20 от
предварителния договор, съответно сумата в размер на 2530, 57 евро - за ап.№ 4,
сумата в размер на 1573,70 евро – за ап.№ 6, сумата в размер на 441,46 евро за
подземен гараж № 8, сумата от 521,60 евро – за подземен гараж № 5 и сумата в
размер на 149,79 евро, представляваща 1/3 от дължимата неустойка за забава
върху стойността на магазина /определен за обезщетение на тримата учредители на
правото на строеж/.
Неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват- чл.92 от Закона за задълженията и
договорите.
Неустойката е договорна уговорка за уреждане на отговорността при
виновно пълно или частично неизпълнение.
В случая не е спорно по делото, че
изпълнителят е изпаднал в забава по осъществяване на строителната услуга. Не е
спорно и, че страните в чл.20 от предварителния договор са уговорили такава
неустойка.
Видно от отговора по насрещния иск
/л.53 по делото пред СРС/ ответникът по този иск /изпълнителя на строителната
услуга/ е признал насрещния иск за основателен за сумата в размер на 923,91
лв., която сума е определил като крайната цена по договорената между страните в
чл.20 от предварителния договор от 10.06.2011 г. максимална неустойка в размер
на 3 % за обектите на ответника, изчислена върху съответната идеална част за
ответника от стойността на отстъпеното право на строеж, съгласно удостоверения
материален интерес в нот.акт № 193 о 19.09.2011 г. , където данъчната оценка на
запазеното право на строеж от ответницата /има се предвид по главните искове/
възлизало в размер на 30797 лв.
Следователно спорно по делото е обстоятелството върху каква база следва да бъде
изчислена тази неустойка.
Видно от чл.20 от предварителния
договор, неустойката за закъснение е уговорена на база стойността на
определените обекти – като обезщетение, а не на база стойността на правото на
строеж, в който смисъл е тезата на „К.“ ЕООД.
По арг. от чл.1, б.Б от предварителния
договор, уговорена е цена на застроената площ на обектите- обезщетение за
отстъпеното от Ч., право на строеж, от 687 евро без ДДС за един кв.м./виж л.6
от делото пред СРС/.
Именно
по този този начин СРС е определил размера на неустойката по чл.20 от
предварителния договор.
Неоснователен е довода на въззивника, че съгласно общите клаузи на
договора и нот.акт № 45 под „стойност на определените обекти“ следвало да се
има предвид данъчната оценка на обектите, оставащи в собственост на Ч.. В нито
един от двата акта няма такава уговорка.
При това положение не е допуснато соченото от въззивника нарушение от
страна на първоинстанционния съд по тълкуване волята на страните; последната е
категорична в клаузата на чл.20 от предварителния договор.
Неоснователен е довода на въззивника, че не ставало ясно по какъв начин
СРС е достигнал до извода, че дължимата неустойка възлиза на 5 217,12
евро. Видно от изричните мотиви СРС е определил размера на неустойката на база
уговорената в чл.1, б.Б цена на застроената площ на обектите- 687 евро без ДДС
за един кв.м.
Следва да се
има предвид и приетото с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 876 ОТ 11.12.2020 Г. ПО ГР. Д. №
2699/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване,
постановеното от СГС по в.гр.д.№ 7027 по описа за 2019 г. решение от 15.04.2020
г. във връзка с идентичен казус.
Налага се извод, че в тази обжалвана
част първоинстанционното решение е правилно
и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Решението в частта, в която насрещната претенция по чл.92 ЗЗД е уважена за сумата
в размер на 923,31 лв. като необжалвано е влязло в сила.
По разноските:
Пред първата инстанция:
При този изход
на спора разноските следва да бъдат разпределени така:
На ищеца разноски се следват в размер
на 670,67 лв. СРС е присъдил такива в размер на 1323,65 лв. или за разликата над сумата от 670,67
лв. обжалваното решение е неправилно в частта за разноските в полза на
ищеца и като такова ще следва да бъде отменено.
Насрещният иск е
бил напълно уважен и СРС е присъдил на М.Ч. сумата в размер на 1208,15 лв., представляващи реално сторените от нея разноски.
В тази му част решението е правилно.
На ответницата разноски се следват в размер на 666,67 лв. с оглед изхода на
спора по главните искове . СРС е присъдил сумата в размер на 458,80 лв. или
следва да й бъдат доприсъдени такива в
размер на още 207,87 лв.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора настоящата инстанция намира, че
разноските между страните по иска по 79, ал.1 ЗЗД следва да останат по начина
по който са сторени доколкото на въззиваемия /по въззивната жалба на М.Ч./ - „К.“
ЕООД се дължат разноски за частичното прекратяване по реда на чл.264, ал.1 ГПК, а „К.“
ЕООД дължи разноски на въззивницата М.Ч. за частта, в която беше прието, че решението
е неправилно в частта по иска по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата над 4675, 92 лв.
По иска по чл.59 ЗЗД въззивната жалба на „К.“ ЕООД
беше приета за неоснователна поради което разноски
на въззивника не се следват. Същото се отнася и до насрещния иск по чл.92 ЗЗД.
Разноски се следват на въззиваемата по тази въззивна жалба – М.М.Ч., които съдът определя в
размер на 1092,39 лв., от които за държавна такса – 92,39 лв. и 1000 лв. за
адв.възнаграждение за защита по тези два иска.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
С оглед
материалния интерес по двата иска, съответно – 6159,40 лв. и 5217,12 евро,
възражението се явява неоснователно.
Водим от горното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № II-55-211516 от 09.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 38151 по описа за 2018
г. на СРС, Второ ГО, 55-ти състав, в
частта, в която се: ОСЪЖДА, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, М. М.Ч., ЕГН **********,***, да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес
на управление:***, съдебен адрес:***-адв.П.М., сумата в размер над 4675,92 лв. до 9238.97лева – цена на 2,83 кв.м. /5.73
кв.м. – 2,90 кв.м./ площ, за която се твърди от ищеца, че е предадена на
ответника в повече от договорените по Предварителен договор за учредяване право
на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г. и окончателния
договор от 19.09.2011 г., ведно със законната лихва от 11.06.2018г. до
окончателното плащане, както и в частта,
в която се присъждат разноски в
полза на „К.“ ЕООД, ЕИК********, за
сумата в размер над 670,67 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.79, ал.1 от ЗЗД, предявен
от „К.“ ЕООД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.П.М., срещу М. М.Ч., ЕГН **********,***, за осъждане на
ответницата да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК********,
сумата в размер над 4675,92 лв. до 9238.97лева – цена на 2,83 кв.м. /5.73 кв.м.
– 2,90 кв.м./ площ, за която се твърди от ищеца, че е предадена на ответника в
повече от договорените по Предварителен договор за учредяване право на строеж
върху недвижим имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г. и окончателния договор
от 19.09.2011 г., ведно със законната лихва от 11.06.2018г. до окончателното
плащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-211516 от 09.09.2019 г., постановено по
гр.д.№ 38151 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 55-ти състав, в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯ като
недоказан, предявеният от „К.“ ЕООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.П.М. срещу М. М.Ч., ЕГН **********,***, иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на
сумата 6159.40 лева – заплатен от ищеца ДДС върху правото на строеж за обектите
на М.Ч., ЕГН **********, за които последната си е запазила правото на строеж,
описани в Предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим
имот срещу обезщетение от 10.06.2011 г., ведно със законната лихва от
11.06.2018г. до окончателното плащане, както и в частта, в която е уважен насрещния иск по чл.92, ЗЗД, предявен
от М. М.Ч. срещу „К.“ ЕООД, за сумата
над 923,31 лв. /472,42 евро/ до 5327,93 евро, както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на М. М.Ч. по насрещния иск по чл.92 ЗЗД в размер
на 1208,15 лв., както и за сумата в размер на 454,80 лв.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.П.М., да заплати на М. М.Ч., ЕГН **********,***,
сумата в размер на 207,87 лв., представляваща доприсъдени разноски за
първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.П.М., да заплати на М. М.Ч., ЕГН **********,***,
сумата в размер на 1092,39 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: