№ 1030
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Яна Вълдобрева
Членове:Мария Яначкова
Ралица Димитрова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000503829 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 2681 от 29 април 2020г., постановено по гр. дело №
9498/2013г., Софийски градски съд, ГО, 11 състав, е признал за установено
по предявените установителни искове по чл. 422 ГПК, че В. К. Н. и И. В. Н.
дължат солидарно на „Юробанк България” АД на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 и 2 ТЗ, сумата от 20 453,02 лева– главница по вноски
с падеж 28.01.2011 г. – 28.10.2019 г. по договор за кредит от 19.09.2007 г.,
ведно със законната лихва от 24.01.2012 г. до плащането, сумата от 18 897,99
лева – възнаградителна лихва за периода 28.02.2011 г. - 19.01.2012 г., както и
сумата от заемна такса в размер на 709,10 лева за управление за кредита с
падеж 28.09.2011 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК от 06.03.2012 г. по ч.гр.д. № 3479/2012 г. по описа
на Софийски районен съд, 73 състав, като отхвърлил исковете за горницата до
пълния предявен размер от 215 369,08 лева, представляваща предсрочно
изискуема главница; за горницата до пълния предявен размер от 40528,19
лева – възнаградителна лихва върху отхвърлената част за главница, както и за
1
горницата до пълния предявен размер от 1156,33 лева за заемни такси; осъдил
ответниците да заплатят солидарно на ищеца на основание чл. 78, ал.1 ГПК
сумата в размер на 1 370,03 лева – разноски в заповедното производство и
сумата в размер на 1 317,64 лева – разноски в исковото производство ; осъдил
ищеца да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в
размер на по 1 560, 85 лева на всеки един от тях - разноски в исковото и
заповедното производство.
С решение № 4457/22.07.2020г. СГС е допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка в решението си, като след думите „заемна такса
в размер на 709, 10 лв. за управление на кредита с падеж 28.09.2011г. „ и
преди думите „… за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК от 06.03.2012г. по ч. гр. д. № 3479/2012г. по описа на Софийски районен
съд, 73 състав“ се чете „както и сумата в размер на 116, 00 лева – заемна такса
за администриране на просрочен кредит за периода 25.05.2011г. –
28.08.2011г.“. Със същия акт СГС е отхвърлил искането на ищеца за
изменение на решението в частта за разноските.
Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба
на „Юробанк България“ АД срещу решението по гр. д. № 9498/2013г. на СГС
в негови отхвърлителни части. С доводи за неправилност на решението,
концентрирани върху нарушения на материалния закон и процесуални
нарушения при преценка на събраните по делото доказателства, иска отмяна
на решението и вместо това уважаване на предявените искове за главница,
възнаградителни лихви, наказателна лихва – до посочения в жалбата размер,
както и иска с предмет такси по договора за кредит.
Насрещните страни В. К. Н. и И. В. Н. са подали отговор на
въззивната жалба на ищеца, с който са оспорили основателността й. Считат,
че исковата претенция се основава на неравноправни клаузи.
В. К. Н. и И. В. Н. също са подали въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, но в частта, в която исковете са уважени. С
доводи, че съдът неправилно е уважил исковете за падежиралите вноски по
договора за кредит вместо да ги отхвърли поради липса на уведомление за
обявена предсрочна изискуемост, искат отмяна на решението в обжалваните
части и отхвърляне на исковете.
„Юробанк България“ АД е оспорил жалбата на ответниците.
2
В. К. Н. и И. В. Н. са подали въззивна жалба и срещу решението на
първоинстанционния съд, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка. С доводи по същество, че не дължат такси за
администриране на кредита, при положение че е налице надплащане въз
основа на неравноправни клаузи, както и, че са направили възражение за
давност, искат отмяна и на това решение.
Подадена е и частна жалба от „Юробанк България“ АД срещу акта на
съда по чл. 248 ГПК, оспорена от ответниците, която подлежи на
разглеждане в закрито заседание, като предметът й зависи от изхода на спора
по същество.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
доколкото предсрочната изискуемост по кредита не е обявена с връчване на
уведомление, такава не е настъпила, поради което могат да се признаят
вземания само за вноски от главница с настъпил падеж до 28.10.2019г.
съобразно първоначално уговорения план, за възнаградителна лихва в
първоначално уговорения размер за периода 28.11.2010г.-28.08.2011г., за
годишна такса за управление и такси за просрочен кредит. Съдът е зачел
силата на пресъдено нещо като правна последица от решение, постановено по
приключило производство между страните, с което клаузи от договора за
кредит са били обявени за неравноправни и е уважен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 3 136, 27 лв., която е приел, че
банката е платила.
Софийски апелативен съд, в рамките на правомощията си на
въззивна инстанция при служебната проверка на валидността и
допустимостта на решенията и с оглед посоченото в жалбите срещу
правилността им и доводите на насрещните страни (чл. 269 ГПК ; ТР №
1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), намира
следното:
Решенията, предмет на инстанционен контрол, са валидни. Те са и
допустими.
По съществото на спора с оглед доводите във въззивните жалби и в
отговорите срещу тях, както и в приложение на императивните норми на
материалния закон, относими към спорния предмет, въззивният съд приема
следното:
3
Ищецът „Юробанк България“ АД е основал исковете си, предявени по
реда на чл. 415 вр. 422 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 (ред. съгласно изм. -
ДВ, бр. 42 от 2009г.) ГПК, на сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 26249 от 19.09.2007г.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
подадено на 24.01.2012г., претендираните суми са главница 215 369, 08 лв.,
договорна лихва в размер на 40 528, 19 лв. за периода 28.02.2011 –
19.01.2012г. ; такси 1 156, 33 лв. за периода от 28.09.2009г. – 19.01.2012г.,
законна лихва от 23.01.2012г. Банката се е позовала на настъпила
автоматично предсрочна изискуемост на 29.04.2011г. с непогасяване на 3
последователни месечни вноски, при първа просрочена вноска с падеж
28.02.2021г. На 06.03.2012г. е издадена заповед за изпълнение, като
заявлението е било изцяло уважено срещу длъжниците В. К. Н. и И. В. Н.
солидарно, заповедта е издадена и за разноски в заповедното производство,
допуснато е незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист. Срещу
заповедта за изпълнение длъжниците са подали възражения по чл. 414 ГПК,
в срока по чл. 414, ал. 2 (ред. преди изм. - ДВ, бр. 100 от 2019г.) ГПК - с
оглед датата, на която са изготвени поканите за доброволно изпълнение с
приложения препис от заповедта.
В исковата молба са преповторени и доразвити обстоятелствата за
настъпила автоматично предсрочна изискуемост на 29.04.2021г. по
процесния договор за кредит. След предоставен срок от съда, ИМ е уточнена
с молба от 13.08.2013г., към която е приложена справка относно начина на
формиране според ищеца на търсените суми. ИМ, отново след указания, е
уточнена и в молба от 27.08.2013г., съгласно която претендираната
„договорна лихва“ е начислена върху цялата претендирана главница; таксите
за управление на кредит от 3 %, които са в предмета на делото, са такива,
начислени на 28.08.2010г. – останали частично непогасени и изцяло
непогасени са тези, начислени на 28.09.2011г. – общият размер на тези такси
възлиза на 936, 71 лв.; в предмета на делото, според посочената молба, са и
такси за администриране на просрочен кредит, дължими за периода
25.05.2011г. – 28.08.2011г., в общ размер на 219, 62 лв. Уточненията са
илюстрирани в справка.
В срока за отговор на исковата молба ответниците Н. са оспорили
4
исковете и на първо място правото на ищеца да обяви кредита за предсрочно
изискуем, тъй като не са изпадали в забава, а са надплащали дължимото.
Възразили са, че не са уведомявани за предсрочната изискуемост на
кредита,а банката едностранно постоянно увеличавала след първата година
месечната погасителна вноска поради покачване на размера на лихвата, както
узнали. В тази връзка са възразили, че клаузите на чл. 3, ал. 2, чл. 3, ал. 4, чл.
3, ал. 6 , чл. 6, ал. 3, чл. 10, т. 2 и чл. 12 от договора, неиндивидуално
уговорени, са нищожни като направноправни поради създаденото с тях
нарушаване на договорното равноправие поради възможността за
едностранно увеличаване на лихвата и тарифата и прехвърляне на риска
върху потребителите. Възразили са срещу размера на търсената главница и
срещу неясното основание, на което се претендира договорна лихва, както и
неясен размер, още повече и след обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Оспорили са и основанието за начисляване на такса за
администриране на просрочен кредит, евентуално и размера й с оглед
погасяването на суми по кредита и начисляването на таксата върху
недължим размер на кредита. С оглед защитата си по същество срещу
исковете са заявили и, че са предявили пред СРС искове за обявяване за
нищожни на клаузи от процесния договор за кредит. В хода на
производството са релевирали и правопогасяващи възражения за давност.
С определение от 08.01.2014г. първоинстанционното производство е
било спряно до приключване на гр. д. № 2749/2012г. на СГС, I ГО, 27 състав.
Решението по това дело, постановено на 24.10.2013г., поправено с решение
от 28.11.2013г., е влязло в сила на 08.07.2016г. (като потвърдено с въззивното
решение по в. гр.д. № 921/2014г. на СГС, IV В състав, недопуснато до
касационно обжалване). С него съдът е признал за нищожни договорените
клаузи по чл. 3, ал. 2 , чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от процесния договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL26249/19.09.2007г. като
неравноправни клаузи на осн. чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП по иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предявен от В. К. Н. и И. В.
Н. против „Юробанк България“АД и е осъдил „Юробанк България“АД на
осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищците Н. солидарно сумата от 3 136.27
лв. - недължимо платена сума, представляваща сбор от недължимо платени
суми по месечни вноски за периода от 28.10.2008г.до 28.03.2009г. по
договора за банков кредит, ведно със законната лихва върху сумата от
5
20.01.2012г. до окончателното издължаване, като отхвърлил иска за сумата
от 23.17 лева. Въз основа на издаден изпълнителен лист по влезлите в сила
актове на съда за главницата и разноски по делото е образувано
изпълнително дело с взискател цесионер на вземанията и длъжник – банката
ищец, по което тя е получила поканата за доброволно изпълнение на
05.10.2016г., като с преводно нареждане от 19.10.2016г. банката е наредила
сумата 18 091, 36 лв. по сметка на ЧСИ, пред който е било образувано
изпълнението, с посочено основание за плащане изпълнителното дело - „гр.
д. 2749/2012“.
От представените по делото доказателства е установено и следното:
Предмет на договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
26249 от 19.09.2007г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД (сега,
не се спори, че е с наименование „Юробанк България“ АД) в качеството на
кредитодател и В. К. Н. и И. В. Н. в качеството им на кредитополучатели,
отговорящи солидарно, е предоставяне на кредит в размер на 220 000 лв., от
които 70 500 лв. за покупка на описан недвижим имот и 149 500 лв. – за
други разплащания. През първата година от срока за издължаване на кредита
е уговорено да се дължи годишна лихва в размер на 2 %, а за всяка следваща
година се дължи лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0,9 пункта, като към
момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити на банката е в
размер на 7 %; при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в
размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния
период на издължаване на кредита, плюс наказателна надбавка от 10 пункта
(чл. 3, ал. 4); действащият БЛП на банката за лева не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните, а банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и датата, от
която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони;
договорените в договора надбавки не се променят (чл. 3, ал. 1, 2, 4 и 6).
Кредитополучателят заплаща на банката такса за управление от 1,5 % върху
размера на разрешения кредит еднократно, всяка следваща година в началото
заплаща годишна такса за управление в размер на 0, 3 % върху размера на
6
непогасената главница (чл. 4, т. 1 и 2). Крайният срок на погасяване на
кредита е 420 месеца (35 години) от датата на откриване на заемната сметка,
за което се подписва приложение към договора (чл. 5). Кредитът се погасява
на равни месечни от лихва и главница с размер на 728, 78 лв. – през първата
година и 1 524.26 лв. за всяка следваща година до крайния срок на
издължаване на кредита, като при промяна на БЛП за жилищни нужди в лева,
размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие; падежът е 28 число на месеца (чл. 6, ал. 1 и 3 вр. чл. 7).
Кредитополучателят се задължава да заплаща дължимите такси и комисиони
съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които
банката прилага по операциите си, като банката запазва правото си по време
действие на договора да променя Тарифата,като измененията влизат в сила
от деня на приемането им и са задължителни за страните (чл. 10, т. 2 вр.
чл.12). При непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при
неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем
(чл. 18, ал. 1); при неиздължаване на три месечни последователни
погасителни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се
превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на
последната вноска. Посочено е, че изискуемостта настъпва без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните (чл. 18, ал. 2). Всички
уведомления и изявления във връзка с договора достигат до адресите на
страните, посочени в началото на договора (адресът на кредитополучателите
е ЖК „Дружба“, бл. 252, вх. А, ет. 4, ап. 10) и при промяна на адреса на
някоя от страните тя е длъжна да уведоми писмено другата, а до получаване
на такова уведомление, всички съобщения, достигнали до стария адрес, ще се
считат за получени (чл. 27). Към договора е подписано приложение, в което
датата на откриване на заемната сметка не е посочена. Според посоченото в
договора за размера на погасителните вноски е съставен и погасителен план,
представен от ответниците.
По делото са изслушани съдебно-счетоводни експертизи.
Не се спори и от основното заключение на ССЕ се установява, че на
28.09.2007г. по сметка на В.Н. е постъпила сумата 220 000 лв. с основание „
7
усвояване на кредит“; наказателна лихва за просрочие (формирана, съгласно
уточненията на вещото лице в съдебно заседание, от лихвен процент за
възнаградителна лихва, прилаган от банката, плюс 10 пункта) е начислявана
върху просрочени вноски за главница за падежи 28.09.2008г. – 28.12.2008г. и
28.03.2010г. – 28.12.2011г.; общият размер на платените суми е 38 295, 59 лв.;
в представена от банката методология за определяне на размера на БЛП за
кредити в лева не се съдържа формулата или метода, по който банката е
изчислила стойността на БЛП; по първоначалния погасителен план платените
суми са стигнали за погасяване на вноските до 28.04.2010г. и частично е
платена възнаградителна лихва в размер на 589, 21 лв. с падеж 28.05.2010г.;
платени в повече за възнаградителна лихва за периода 28.10.2008г. -
28.02.2010г. е 3 074, 70 лв.; общият размер на платените суми за главница и
възнаградителна лихва за периода 28.10.2008г. - 28.01.2010г. е 27 354, 08 лв.,
а дължимият размер по първоначално уговорения план възлиза на 25 912, 50
лв. или по-малко с 1 441, 58 лв. В хода на проверката си вещото лице е
установило, че е извършвана капитализация на просрочени лихви, с които е
увеличавана главницата, каквато не фигурира в представените му справки от
банката.
Съгласно допълнителното заключение на ССЕ от 18.02.2019г., към
24.01.2012г. просрочената и неплатена главница е в размер на 4 799, 36 лв.;
просрочената и неплатена възнаградителна лихва е в размер на 7 419, 14 лв. –
разликата между начислената лихва за периода 28.04.2009г. до 28.02.2010г. и
платените месечни вноски за лихва, а за периода 29.03.2010г. – 19.01.2012г.
просрочената и неплатена възнаградителна лихва възлиза на 33 085, 49 лв.;
неплатената наказателна лихва за периода 30.09.2008г. – 19.01.2012г. е в
размер на 23, 56 лв.; към 24.01.2012г. неплатените и падежирали такси - такса
за просрочен кредит - възлизат общо на 924, 10 лв., начислени от 28.11.2010г.
до 28.09.2011г.; първото просрочие е реализирано на 28.03.2009г. за
неплатена месечна вноска по главница в размер на 46, 32 лв.; неплатената
просрочена главница за периода 28.04.2010г. – 28.08.2018г. възлиза на
16 841, 41 лв. – общо 101 броя месечни вноски; съгласно първоначалния
погасителен план общият размер на погасената главница до 29.04.2011г.
възлиза на 6 381, 22 лв. или неплатеният остатък от главницата възлиза на
213 618, 78 лв., като плащанията покриват вноските до 28.03.2010г. изцяло
(30 вноска) и частично следващата вноска, по която частично е погасена
8
възнаградителната лихва. Общият размер на годишните такси за управление
по първоначалния погасителен план за периода 19.09.2007г. – 29.04.2011г.
възлиза на 1 930, 28 лв. – 3 такси годишни, като на това основание са
платени в повече 117, 14 лв.; общият размер на платените суми за месечни
анюитетни вноски за периода 19.09.2007г. – 29.04.2011г. е 38 295, 83 лв., а по
първоначалния погасителен план размерът на главницата и лихвата за
периода 19.09.2007г. – 29.04.2011г. е 55 997, 42 лв., а с изчислените годишни
такси задълженията възлизат на 57 927, 70 лв. или платено е с 19 631, 87 лв.
по-малко, от които 17 701, 59 лв. – главница и възнаградителна лихва; до
датата 29.04.2011г. е начислена наказателна лихва в общ размер на 4, 80 лв. –
за периода от 30.09.2008г. до 10.06.2010г., от които са платени 0, 28 лв., а за
периода 28.09.2008г. – 28.12.2008г. начислената наказателна лихва е 0, 69
лв.; към 29.04.2011г. неплатената просрочена главница е 1 595, 29 лв. – 13
вноски с падеж от 28.04.2010г., остатъчна редовна главница от 212 023, 52
лв., неплатена просрочена възнаградителна лихва в първоначално
уговорения размер от 7, 9 % за периода 28.04.2010г. – 29.04.2011г. и 1
неплатена такса за управление – 639, 06 лв. В съдебно заседание вещото лице
е посочило, че след м. 04.2009г. не е прилагал ЛП от 7, 9 %, и, че по
първоначален план просрочената главница възлиза на 2 646, 83 лв. към
датата на заявлението. Вещото лице е уточнило, че изчисленията му са без
капитализация.
Според допълнителното заключение на ССЕ от 03.02.2020г.,
претендираната от банката главница представлява разликата между усвоения
кредит и размера на погасените суми за главница без да е прилагана
капитализация, въпреки установеното от вещото лице увеличаване на
главницата 3 пъти; неплатената редовна главница към 24.01.2012г. (датата на
заявлението) е 211 312, 87 лв.; неплатената просрочена главница за периода
28.02.2010г. – 19.01.2012г. е 2 885, 10 лв. – 23 вноски – или общо главницата,
падежирала и непадежирала, възлиза на 214 197, 97 лв.; неплатената
възнаградителна лихва за периода 28.02.2010г. – 19.01.2012г. е 32 574, 25 лв.
Вещото лице е правило изчисленията си съобразно ЛП по първоначално
уговорения размер на лихвата от 2 %, съответно 7, 90 %, като за периода
28.10.2008г. – 28.03.2009г., съобразно поставената задача от банката, предвид
твърдяното плащане на сумата 3 136, 27 лв., за която е уважен искът по чл.
55, ал. 1 ЗЗД, изчисленията му са на база ЛП от 11, 40 %. Според
9
обсъжданото заключение неплатените такси за управление за периода
28.09.2010г. – 24.01.2012г. са 1 275, 64 лв.; неплатена наказателна лихва
върху просрочени вноски с натрупване възлиза на 609, 13 лв. за периода
28.02.2010г. – 24.01.2012г. Вещото лице е направило и изчисления към
28.10.2019г., в случай, че се приеме,че не е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, като е изчислило главницата в размер на 20 453, 02
лв. – 117 вноски; последното плащане по кредита, установено от вещото
лице, е на 25.05.20111г. – на сума в размер на 500 лв., а първата останала
непогасена изцяло месечна вноска, като се изхожда от начина на
изчисленията му в това заключение, е от 28.02.2010г.; за вноските с падеж
м.03, 04, 05 и 06.2010г. на 28 число няма плащане, като първото плащане,
което е частично, е на 23.07.2010г. и до 25.05.2011г. плащанията са все
частични.
Не е било спорно, че ищецът не е изпращал уведомление до
ответниците за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.
От събраните във въззивното производство доказателства е
установено следното :
С нотариална покана, изпратена от ищеца до ответницата И.Н.,
връчена й лично на 11.05.2021г., банката, позовавайки се на чл. 18 от
договора и чл. 60 , ал. 2 ЗКИ, е упражнила правото си да обяви процесния
кредит за предсрочно изискуем поради неиздължаване на погасителна вноска
с падеж 28.02.2011г. След приемането на поканата като доказателство по
делото ответницата е възразила, че е изтекла погасителната давност за
вземанията по кредита – падежирали вноски преди повече от 3 години преди
връчването на поканата, т.е. тези с падеж до 11.05.2018г.
С нотариална покана, изпратена от ищеца до ответника В.Н.,
връчена му на 03.11.2021г. по реда на чл. 47 ГПК (в това число и на адреса,
посочен в договора за кредит), банката, позовавайки се на чл. 18 от договора
и чл. 60 , ал. 2 ЗКИ, е упражнила правото си да обяви процесния кредит за
предсрочно изискуем поради неиздължаване на погасителна вноска с падеж
28.02.2011г. След приемането й като доказателство по делото ответникът е
възразил, че е изтекла погасителната давност за вземанията по кредита –
падежирали вноски преди повече от 3 години преди връчването на поканата,
т.е. тези с падеж до 03.11.2018г.
10
От заключението на изслушаната във въззивното производство ССЕ,
уточнено в изявление, наименовано „писмен отговор“, е установено, че за
периода 28.10.2007г. - 29.04.2011г. по първоначален погасителен план
просрочената и незаплатена: главница е в размер на 1 595, 29 лв. (начиная от
вноската с падеж 28.04.2010г.), възнаградителната лихва е 17 436, 17 лв. (за
вноски с падеж 28.04.2010г. – 28.04.2011г. вкл.), а за периода, заявен в
заявлението, съответно в предмета на делото, - 28.02.2011г. – 19.01.2012г. -
неплатената възнаградителна лихва върху вноските със съответен настъпил
падеж възлиза на 15 335, 07 лв., таксите са – 639, 06 лв. (от 28.09.2010г.) и
634, 51 лв. – такса, начислена на 28.09.2011г., наказателните лихви възлизат
на 179, 39 лв., а непадежиралата главница възлиза на 212 023, 52 лв. – общо с
другата падежирала към 29.04.2011г. - 213 618, 81 лв.; към 16.05.2022г.
(устни състезания въззивен съд) са падежирали вноски от главницата на
стойност 34 252, 39 лв., при останала неплатена сума от 28 475, 06 лв., а към
03.11.2021г. (169 вноска – с падеж 28.10.2021г., погрешно
индивидуализирана от експерта като вноска с падеж до 16.05.2022г.)
падежиралите вноски възлизат на 32 461, 46 лв., като е посочена като
неплатена сумата 26 684, 13 лв. Съгласно искането на банката, изчисленията
във вариант приложен лихвен процент за периода 28.10.2008г. – 28.03.2009г.
от 11, 40 %, възлизат на следните суми според обсъжданото заключение за
периода 28.10.2007г. – 29.04.2011г. : - неплатени суми: главница - 1 831, 84
лв. (считано от 28.02.2010г.), възнаградителната лихва - 20 439, 86 лв.,
незаплатените такси са 640, 10 лв., а непадежиралата главница възлиза на 212
366, 12 лв., при последно извършено плащане по договора на сумата 500 лв.
на 25.05.2011г. Според изчисленията за падежиралите вноски само от
главницата при обсъждания вариант, поставен от банката, от падежиралите
вноски до 28.10.2021г. вкл. (която е 169 вноска, неправилно посочена от
вещото лице като вноска с падеж до 11.05.2021г.), - както се посочи,
изчислени също във вариант по първоначалния погасителен план, но при
увеличен лихвен процент за периода 28.10.2008г. – 28.03.2009г. (с оглед
твърдението на банката, че е заплатила надвнесената сума от увеличението), -
незаплатени са 26 962, 04 лв. (на колкото математически възлиза сборът на
вноските), от общо падежирали вноски от главницата на стойност 32 764, 08
лв., а до 16.05.2022г. неплатени са 28 755, 88 лв. от общо падежирали 34 557,
91 лв.
11
При така приетото за установено въззивният съд прави следните
фактически и правни изводи:
Договорът за банков кредит, в предмета на делото, е по дефиниция
възмезден (чл. 430, ал. 2 ТЗ). Възнаграждението се заплаща от
кредитополучателя под формата на възнаградителна лихва. При дългосрочни
кредити, какъвто е и настоящият, е възможно уговаряне на плаваща
нефиксирана лихва, формирана от променлив компонент и фиксирана
надбавка. Изрично изискване на закона е обаче кредитополучателят да е
запознат с метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които
може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита (чл. 58, ал. 1,
т. 2 ЗКИ). За да е валидна уговорката за лихва, като се изхожда от
необходимостта от баланса между интереса на банката да извършва
доходоносна дейност и интереса на получателя на кредита да го получи при
благоприятни условия, възможността за промяна на лихвата, при посочен
конкретен механизъм за изменението, трябва да е предвидена както в посока
увеличение, така и в посока намаление, така че да не ползва единствено
икономически силната страна - банката.
В случая ответниците по исковете като физически лица, на които е
предоставен кредит през 2007г., който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, имат качеството на потребител по см.
на § 13, т. 1 ДРЗЗП, а банката – ищец се явява търговец по см. на § 13, т. 2
ДРЗЗП. В защитата си по същество срещу исковете, в предмета на
настоящото производство, ответниците са възразили, че клаузи от процесния
договор за кредит са неравноправни. За да е неравноправна клаузата в
договор на потребителя тя не следва да е индивидуално договорена (такава е
съставената предварително без възможност за потребителя да влияе върху
съдържанието й - напр. в типов договор), да е в ущърб (вреда) на потребителя
и следва да не отговаря на изискването за добросъвестност, както и да е
причина за значителна неравнопоставеност (съществено неравновесие)
между договарящите се страни относно правата и задълженията им (чл. 146
вр. чл. 143 ЗЗП). Извън обхвата на проверката за неравноправния характер на
клаузите са основния предмет и съответствието на цената/възнаграждението
и стоката/услугата, когато тези клаузи са изразени ясно и разбираемо, така че
потребителят да може да предвиди произтичащите за него икономически
12
последици (чл. 145 ЗЗП). Касае се за уреден в закона специален случай на
накърняване на добрите нрави, който засяга само конкретна част от договора,
въздигнат до нарушение на императивни норми и санкциониран чрез
запазване на договора дори и търговецът да не би желал запазването му без
формулираните от него неправноправни клаузи (чл. 143 и сл. ЗЗП).Тежестта
на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено,
е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Ответниците, освен че са
възразили, че част от клаузите на договора, чието изпълнение се търси, са
нищожни като неравноправни, са предявили и искове в качеството им на
потребители за прогласяване на тази нищожност. С влязлото в сила решение
съдът е признал за нищожни клаузи от процесния договор за кредит като
неравноправни и е осъдил банката да върне на кредитополучателите
недължимо платена сума. Решението е източник на сила на пресъдено нещо
между страните и в решаващата си дейност в настоящото производство съдът
е длъжен да я зачете, като изхожда от установеното правно положение с това
решение, което не може да пререшава (чл. 297 – 299 ГПК). Ето защо, при
разрешаването на спора за дължимостта на претендираните суми следва да се
приеме, че едностранните промени в размера на задълженията по договора
са недействителни и да се определи, при извод за установеност на исковете
по основание, размераътна търсените суми на база първоначално
уговореното. Така, въпреки плащането на недължимо получената от банката
сума за периода 28.10.2008г. – 28.03.2009г. в размер на 3 136, 27 лв. (с
преводното нареждане от 19.10.2016г. в рамките на принудително
изпълнение, образувано от цесионер на вземането), и искането й за този
период да се направят изчисления на база увеличен лихвен процент, съдът
намира, че относими към разрешаването на спора са именно изчисленията на
вещите лица при първоначално уговорен лихвен проценти първоначално
уговорени условия. Този извод е валиден, доколкото в настоящото
производство се претендират като дължими вземания за други периоди и
съдът не прихваща повторно вече платената от банката сума, а за целите на
изчисляване на дължимите суми по кредита за исковите периоди възприема
изчисления, с оглед и извършените частични плащания, по първоначалния
погасителен план, който регулира отношенията между страните при
обявената нищожност на клаузи, даващи възможност на кредитодателя да
изменя едностранно условията на договора.
13
Във връзка с изложеното и при съвкупната преценка на заключенията
на вещите лица по изслушаните ССЕ, във вариант на изчисления по
първоначалния погасителен план към договора, се налага извод, че към
28.02.2011г. е имало забава в плащанията по кредита, като последното е
осъществено на 25.05.2011г., при останали непогасени вноски и то в
различните варианти на изчисления (в това число изцяло по първоначалния
погасителен план) с падеж м.02.2010г. – м.04.2010г. Следователно към
м.02.2011г. обективно са се осъществили предпоставки като визираните в чл.
18, ал.1 от договора за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита, без банката да е задължена да обяви кредита за предсрочно изискуем
към определен момент, тъй като отнемането на преимуществото на срока
представлява нейно субективно право.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
(ред. след изм. - ДВ, бр. 59 от 2007г., в сила от 01.03.2008г.) ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
С обявяването на предсрочна изискуемост, която има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й,
кредиторът упражнява преобразуващо (потестативно) право едностранно да
измени срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената
парична сума (т. 18 от № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на
ВКС; т. 2 от № 3 от 27.03.2019г. по тълк. д. № 3/2017г., ОСГТК на ВКС).
Едностранното волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна
изискуемост е изявление с адресат, което е неоттегляемо след достигането му
до адресата. Във връзка с посоченото относно начина на упражняване на
обсъжданото потестативно право, постигнатата в договора за кредит – чл. 18,
ал. 2 - предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски
кредитът става предсрочно изискуем и без волеизявление на кредитора, не
поражда действие, щом банката изрично не е заявила, че упражнява правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем с волеизявление, достигнало до
длъжника – кредитополучател. Предсрочната изискуемост е институт на
материалното, а не на процесуалното право, поради което даденото
принципно разрешение в решаващите мотиви на т.18 от ТР № 4/ 2013г. от
14
18.06.2014г. по тълк. д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение и
при договорена „автоматична предсрочна изискуемост“ по договор за банков
кредит, независимо, дали кредиторът осъществява защита на правата си по
реда на заповедното производство, което продължава евентуално развитието
си в исково производство по установителен иск, или упражнява правото си
чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит
(вж. решения по чл. 290 ГПК по т. д. № 565/2016г. на ВКС, II ТО и по т. д.
№ 665/2018г. на ВКС, I ТО).
Във връзка с изложеното, в разглеждания случай изявленията,
съдържащи се в нотариална покана, са достигнали до длъжниците –
кредитополучатели на 11.05.2021г. и на 03.11.2021г., и с тях кредиторът е
упражнил правото си да обяви целия дълг за предсрочно изискуем поради
осъществяване на факти, настъпили преди подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение (макар и различни от изтъкнатите в
самото заявление и в исковата молба), при безспорно установено по делото
непогасяване на вноската с падеж 28.02.2011г. (при всички варианти на
изчисления), въпреки последно частично последващо плащане на
25.05.2011г., с което тази вноска не е била погасена. Независимо от
установеното плащане на възнаградителна лихва в размер, по-голям от
дължимия за определен период от време (така основно заключение на ССЕ), с
оглед последвалите частични плащания съобразно първоначалния
погасителен план тези плащания покриват вноската с падеж 28.03.2010г.
Следователно към посочените моменти на връчване на волеизявленията на
банката е настъпила предсрочната изискуемост за всеки от солидарните
длъжници (с оглед самостоятелността на облигационните отношения с тях и
въпреки единството на престацията и връзката на задълженията на
солидарните длъжници).
Ответниците по исковете са възразили, че не са налице предпоставки
за присъждане нито на падежирали вноски от главницата, нито на обявена за
предсрочно изискуема главница, съответно неснователни според тях са
исковете и за останалите претендирани вземания в предмета на делото.
Съгласно т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г.,
ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
15
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж,
ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Според това ТР, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК. В мотивите към това ТР е прието, че решението на съда трябва
да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе
предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го
погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването
на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът
плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на
иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3
ГПК. Пак съгласно мотивите към цитираното ТР № 8/02.04.2019г., всяко от
отделните вземания на кредитора, породено от сключения договор за кредит,
следва да бъде индивидуализирано със съществените му белези - главница,
възнаградителна лихва, договорено или дължимо по закон обезщетение за
забава, неустойки, такси, застраховки и други, включени в общия размер на
претендираната в заявлението сума. Вземането за дължимата главница следва
да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като
глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези,
които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост, като в
тълкувателния акт е посочено, че вземането е едно и също, независимо дали
се претендира като сума, сбор от падежираните вноски, или като предсрочно
изискуема главница.
От друга страна в мотивите към т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.
16
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предмет на делото по
установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на
представения документ - извлечението от счетоводните книги на банката за
вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и
изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако в
заявлението се претендират суми въз основа на твърдяна настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, но съдът констатира, че фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и съдът следва да
откаже издаване на заповед за изпълнение. В т. 9 от същото ТР №
4/18.06.2014г. е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, съотв. чл.
415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене
в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3
ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта
на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
С оглед всичко гореизложено относно принципни постановки на
задължителни за съда ТР за характера на заповедното производство, чието
продължение са и исковете, предявени по реда на чл. 415 вр. чл. 422 ГПК,
последваща приемането на цитираните ТР съдебна практика по чл. 290 ГПК
приема, че ТР № 8/02.04.2019г. не разглежда хипотезата, когато предсрочната
изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство.
Съгласно тази практика по чл. 290 ГПК обявяването на кредита за предсрочно
изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство,
образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, като обявяването му
за предсрочно изискуем в исковото производство представлява
правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми (решения по чл. 290
ГПК : № 10 от 25.02.2020г. по т. д. № 16/2019 г., ТК, ІІ ТО на ВКС; № 193 от
10.04.2020г. по т. д. № 3092/2018г., ТК, ІІ ТО на ВКС; № 60009 от 02.06.2021г.
по т. д. № 2891/2019г., ТК, ІІ ТО на ВКС; № 60048 от 20.08.2021г. по т. д. №
17
2122/2020г., ТК, І ТО на ВКС; 60162 от 26.01.2022г. по т. д. № 2482/2018г.,
ТК, ІІ ТО на ВКС, изводимо и от решение по чл. 290 ГПК № 147/ 26.01.2021г.
по т. д. №2256/2019 г., ТК, II ТО на ВКС).
В приложение на чл. 235, ал. 3 вр. чл. 162 ГПК, въззивният съд
приема, че в случая следва да се признае вземане на банката – ищец срещу
двамата солидарни длъжници общо в размер на 213 618, 81 лв. – сбор от
неплатени падежирали вноски от главницата (начиная от 28.04.2010г.) и
предсрочно изискуема главница, на база изчисленията на заключението на
ССЕ, изслушана във въззивното производство, по първоначалния погасителен
план, приет от съда за релевантен в отношенията между страните. Върху
посочената сума следва да се присъди и законна лихва считано от
03.11.2021г., откогато и за двамата длъжници е настъпила забава за
изплащане на цялата сума. На следващо място, въз основа на възприетото
заключение на вещото лице по ССЕ, изслушана във въззивното производство,
въззивният съд намира, че доказаният размер на вземането за
възнаградителна лихва за периода 28.02.2011г. – 19.01.2012г. възлиза на 15
335, 07 лв. - неплатената възнаградителна лихва върху вноските с настъпил
падеж в рамките на този период. Както е приел и първоинстанционният съд,
при положение, че ищецът не е посочил, че претендира т. н. „наказателна
лихва“ за забава в плащането на погасителните вноски, в това число и след
предоставен срок от съда за уточняване на исковата претенция и посочване от
ищеца и на начин на формиране на търсените суми, и въззивният съд приема,
без да има основание за даване на нов срок за отстраняване на нередовности
на исковата молба, че в предмета на делото не са включени посочените
вземания за забава. При това положение е безпредметно произнасянето по
възражението на ответниците за характера на клаузата от процесния договор
за кредит, предвиждаща дължимост на лихва при просрочие на плащанията.
На следващо място, на база възприетите изчисления на вещото лице
по ССЕ, изслушана във въззивното производство, за начислена такса за
управление на кредита в общ размер на 1 273, 57 лв. за исковия период, съдът
намира, че следва да признае вземане на банката, което не е доказано, че е
погасено, за такса за управление на кредита за периода 28.08.2010г. –
28.09.2011г. в общ размер на 936, 71 лв., с оглед диспизитивното начало, на
колкото възлиза претендираната сума на това основание. Доколкото не е
установено вземане на банката за исковия период, уточнен в исковото
18
производство, за такса за администриране на просрочен кредит, дължима
съобразно първоначалния погасителен план, в размер на 219, 62 лв., искът за
това вземане следва да се отхвърли като неоснователен.
Поради приетата частична основателност на предявените искове
следва да се разгледа и възражението за давност, основано на факти,
настъпили в хода на процеса, релевирано от всеки от ответниците в
последното съдебно заседание в първоинстанционното производство (във
връзка с възражението им, че не се дължат вноски с настъпил падеж) и при
приемане на волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита. Те са неоснователни. Погасителната давност (общата погасителна
давност по чл. 110 ЗЗД) е прекъсната с предявяването на исковете по реда и в
срока по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 (в относимата към спора редакция) ГПК,
откогато настъпват и правозапазващите правни последици от предявяване на
иска (116, б. „б“ вр. чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД). Вземането по договора за
кредит за вноски с настъпил падеж до приключване на съдебното дирене,
съответно обявено за предсрочно изискуемо, е част от вземанията в предмета
на делото и не представлява вземане, предявено за първи път в хода на
процеса и през 2011г. Отделен е въпросът, че това вземане, въпреки че
кредитополучателите изпълняват на части – чрез плащане погасителни
вноски, не представлява „периодично плащане“ (изяснено в ТР № 3 от
18.05.2012г. по тълк. д. № 3/2011г., ОСГТК на ВКС), което се погасява с
изтичането на 3 –годишна давност (чл. 111, б.“ в“ ЗЗД), както по същество
поддържат ответниците.
С оглед приетото от въззивния съд относно основателността на
исковете, предявени в производството, и по жалбите на страните САС намира
следното:
Жалбата на ответниците срещу решението по чл. 247 ГПК е
неоснователна.
Формираната воля на съда, личаща от мотивите към съдебния акт –
решение № 2681/29.04.2021г. – да се признае вземане за такса за
администриране на просрочен кредит в размер на 116 лв. за периода
25.05.2021г. – 28.08.2021г., следва да се отрази, като се допусне поправка на
очевидна фактическа грешка в решението по делото и се премахне
несъответствието между отразената и формираната воля на съда, което е
19
сторено с решението, постановено по чл. 247 ГПК. По тези съображения
жалбата срещу решението, с което е допусната поправка на ОФГ, се явява
неоснователна, като с нея всъщност се оспорва дължимостта на признатото
вземане, а не липсата на ОФГ. При това положение решението № 4457 от
22.07.2020г., постановено по делото, следва да се потвърди и по този начин
се инкорпорира в поправеното решение, така първоначалното решение е със
съдържание като поправеното от деня на постановяването му.
Жалбите на страните срещу решение № 2681 от 29 април 2020г.,
постановено по делото, поправено с решение № 4457 от 22.07.2020г., са
частично основателни и поради приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК от
въззивния съд като съд по съществото на спора.
С оглед приетото от САС и за яснота, решението, предмет на
инстанционен контрол, в частта му, в която са уважени исковете за
главницата следва да се отмени изцяло, както и в частта, която исковете за
главница са отхвърлени до общия размер от 213 618, 81 лв. и вместо това
следва да се постанови друго, с което на ищеца се признае вземане срещу
двамата солидарни длъжници общо в размер на 213 618, 81 лв. – неплатени
падежирали вноски от главницата (начиная от 28.04.2010г.) и предсрочно
изискуема главница, ведно със законната лихва считано от 03.11.2021г. до
окончателното плащане. В останалата обжалвана част по исковете за
вземането за главница решението е правилно като резултат и подлежи на
потвърждаване. Решението на СГС подлежи на отмяна и в частта, в която
съдът е уважил исковете за вземане за договорна – възнаградителна лихва над
размера от 15 335, 07 лв. до размера от 18 897, 99 лв. и вместо това за тази
разлика исковете следва да се отхвърлят. В обжалваната от ответниците част
по тези искове решението до признатия размер на вземането от 15 335, 07 лв.
е правилно като резултат, то е правилно и в отхвърлителната му част до
размер на вземането за лихва до 33 183 , 38 лв. (сбор от 32 574, 25 лв. и 609,
13 лв.,до който размер обжалва ищецът) и подлежи на потвърждаване в тези
части. Решението на СГС подлежи на отмяна и в частта, в която съдът е
отхвърлил исковете за признаване за установено на вземане за такса за
управление на кредита за периода 28.08.2010г. – 28.09.2011г. над размера от
709, 10 лв. до размера от 936, 71 лв. и вместо това следва да се постанови
позитивно решение в посочения смисъл, като се признае посоченото вземане
и за разликата до 936, 71 лв. Решението, така както е поправено, в частта му,
20
в която е признато вземане за такса за администриране на просрочен кредит в
размер на 116 лв., следва да се отмени (ответниците са обжалвали основното
решение, поправено с решението по чл. 247 ГПК, в неблагоприятните за тях
части изцяло) и вместо това исковете за това вземане в посочения размер да
се отхвърлят.
При този изход на спора следва да се разпределят и разноските за
заповедното и исковото производство, както следва:
В заповедта за изпълнение определените разноски в полза на
молителя са 8 765, 71 лв., от които 5 141, 07 лв. – държавна такса и 3 624, 64
лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
По частната жалба на ищеца срещу определението по чл. 248 ГПК,
инкорпорирано в решението № 4457/22.07.2020г.:
Частната жалба е изцяло неоснователна, тъй като разноските на
ищеца за заповедното и за исковото производство, последните посочени в
списък на разноските, са определени съразмерно на уважен материален
интерес от 40 175, 11 лв. при общо претендирани суми от 257 053, 60 лв.
Същото се отнася и за разноските, присъдени на ответниците, - те са
изчислени съразмерно на отхвърлената част от исковете. Ето защо, в
изчисленията си на разноските по делото САС ще използва за база
присъдените разноски от първоинстанционния съд.
С оглед гореизложеното и изхода на спора пред въззивния съд, САС
присъжда още разноски на ищеца за заповедното производство в размер на
6 469, 40 лв., а за първоинстанционното исково производство разноски в
размер на още 6 222, 03 лв. С оглед изхода на спора пред въззивния съд
решението на първоинстанционния съд в частта му, в която съдът е
присъдил разноски в полза на ответниците над размера от по 195, 49 лв.
следва да се отмени. За въззивното производство САС присъжда разноски,
както следва: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца сумата 4 466,
47 лв. – държавна такса за въззивно обжалване и депозит за вещо лице, а на
ответниците, съразмерно на отхвърлената част от исковете от въззивния съд,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се присъждат разноски в размер на 68, 94 лв. –
държавна такса за въззивно обжалване и 98, 70 лв. – платено адвокатско
възнаграждение, при изходна база от 6 000 лв., което съдът не намалява по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като общият размер на възнаграждението е
21
уговорен в размер, близък до минималния размер на същото от 5 720, 65 лв.,
изчислено съобразно материалния интерес, за който е висящо въззивното
производство.
Така мотивиран, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4457/22.07.2020г., постановено по гр. дело №
9498/2013г. от Софийски градски съд, ГО, 11 състав, с което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 2681/29.04.2020г.,
постановено по делото.
ОТМЕНЯ решение № 2681 от 29 април 2020г., постановено по гр.
дело № 9498/2013г., от Софийски градски съд, ГО, 11 състав, поправено с
решение № 4457/22.07.2020г., постановено по гр. дело № 9498/2013г. от СГС,
ГО, 11 състав, в частта, в която съдът се е произнесъл по дължимостта на
вземане за главница – падежирали вноски в размер на 20 453, 02 лв. за
посочен период със законната лихва и е отхвърлил исковете за признаване на
вземане за главница до размера от 213 618, 81 лв.; в частта, в която е признато
вземане за възнаградителна лихва над размера от 15 335, 07 лв. до размера от
18 897, 99 лв.; в частта, в която съдът е отхвърлил исковете за признаване за
установено на вземане за такса за управление на кредита над размера от 709,
10 лв. до размера от 936, 71 лв.; в частта, в която е признал вземане за такса
за администриране на просрочен кредит в размер на 116 лв., както и в частта,
в която съдът е присъдил разноски в полза на ответниците над размера от по
195, 49 лв. за всеки от тях и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени по реда на
чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, че „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, има
вземане срещу В. К. Н., ЕГН: ********** и И. В. Н., ЕГН: ********** като
солидарни длъжници по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL 26249 от 19.09.2007г. за сумата 213 618, 81 лв. – сбор от неплатени
падежирали вноски от главницата (начиная от 28.04.2010г.) и предсрочно
изискуема главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
03.11.2021г. до окончателното й плащане; вземане за такса за управление на
кредит в размер на още 227, 61 лв., начислена за периода 28.09.2010г. –
22
28.09.2011г., за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417
ГПК по ч. гр. д. № 3479/2012г. на СРС.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********,
предявени по реда на чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че
ищецът има вземане срещу В. К. Н., ЕГН: ********** и И. В. Н., ЕГН:
********** като солидарни длъжници за разликата над 15 335, 07 лв. до
размера от 18 897, 99 лв. – възнаградителна лихва за периода 28.02.2011г. –
19.01.2012г. и вземане за такса за администриране на просрочен кредит в
размер на 116 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2681 от 29 април 2020г., постановено
по гр. дело № 9498/2013г., от Софийски градски съд, ГО, 11 състав,
поправено с решение № 4457/22.07.2020г., постановено по гр. дело №
9498/2013г. от СГС, ГО, 11 състав, в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА В. К. Н., ЕГН: ********** и И. В. Н., ЕГН: **********
солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 6 469, 40 лв. – разноски за заповедното
производство и сумата 6 222, 03 лв. – разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата 4 466, 47 лв. – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, да заплати на
В. К. Н., ЕГН: ********** и И. В. Н., ЕГН: **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата 167, 64 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, срещу определение по чл. 248 ГПК, инкорпорирано в
решение № 4457/22.07.2020г., постановено по гр. дело № 9498/2013г. от
Софийски градски съд, ГО, 11 състав.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му,
а в частта, в която съдът се е произнесъл по частната жалба може да се
обжалва в едноседмичен срок от връчването му, при условията на чл. 280
ГПК, пред ВКС на РБ.
23
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24