Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 968
11.12.2019г. гр.Хасково
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно
заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА
Секретар:
Мария Койнова
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдия Р.Чиркалева административно
дело №737 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производство
е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във
връзка с чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по жалба на М.С.И. ***, подадена чрез
пълномощник, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка
№ 19-1253-000370/17.06.2019г. на Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД
на МВР Хасково.
В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна,
издадена в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, е че от
мотивите ѝ не ставало ясно дали лицето, което я е подписало имало правомощия
да я издаде. Твърди се, че оспореният административен акт е бил издаден при
липса на мотиви, не били изяснени всички факти и обстоятелства свързани с
издаването му. В тази връзка се сочи, че в него не било описано кога на лицето
са били връчени наказателните постановления, с които са му били отнети
контролните точки по Свидетелството му
за управление на МПС и кога всяко едно от тях влязло в сила, за да можело да се
прецени дали действително били налице основания за прилагане на принудителната
мярка с оспорения административен акт. Отнемането на всички контролни точки се
опровергавало от описаното в отнетото със заповедта СУМПС, тъй като същото било
издадено на 28.05.2008г., т.е. след отнемането на всички контролни точки. Предвид
последното се прави извод, че издаването на ново СУМПС след дата на издаване на
последното наказателно постановление, с което се отнемали всички контролни
точки, означавало на практика, че към дата на издаване на СУМПС оспорващият бил
правоспособен водач. Отбелязва се, че дори да съществували други наказателни
постановления, издадени след издаването на СУМПС, то такива не били описани в
оспорената заповед, съответно нямало как да служат като основание за издаването
ѝ. Счита се също, че заповедта не следвало да бъде издавана, поради
настъпване на абсолютна давност по смисъла на ЗАНН. Иска се отмяна на оспорения
акт. Претендират се разноски по делото. В писмено становище се иска отмяна на
заповедта, поради нищожност. Счита се , че броят на контролните точки бил
служебно възстановен по реда на чл.158, ал.2 от ЗДвП.
Ответникът по жалбата, Началник на група в сектор „Пътна
полиция” при ОД на МВР – Хасково, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. Не изразява становище по жалбата.
Съдът, като
прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна
следното:
С процесната Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка №19-1253-000370 от 17.06.2019г., издадена от Началник група
към ОДМВР - Хасково, сектор „Пътна полиция“ - Хасково, на М.С.И. е наложена
принудителна административна мярка на основание чл.171, т.4 от ЗДвП – изземване
на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, на който
са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл.157,
ал.4 от ЗДвП. Заповедта е обоснована с това, че на М.С.И. са отнети всички
контролни точки с влезли в сила Наказателни постановления, както следва: НП № 1131/01.09.2004г. – 12 к.т.; НП № 1608/01.12.2004г. – 10 к.т.; НП №2821/19.07.2006г. – 5 к.т.; НП № 2931/23.11.2006г. – 2 к.т.; НП № 6171/07.12.2007г. – 10 к.т.
По делото, във вид на заверени преписи, са представени
НП №1131/04 от 20.09.2004г., издадено въз основа на Акт №1131 от 01.09.2004г.,
влязло в законна сила на 24.03.2005г., с което на жалбоподателя са отнети 12
контролни точки, НП №1608/04 от 08.12.2004г., издадено въз основа на Акт №1608/01.12.2004г.,
влязло в сила на 24.03.2005г., с което на оспорващия са отнети 10 контролни
точки, НП №2821/06
от 19.07.2006г., издадено въз основа на Акт №2821 от 24.06.2006г., влязло в
законна сила на 05.05.2007г., с което на жалбоподателя са отнети 5 контролни
точки, НП №2931/06 от 13.12.2006г., издадено въз основа на Акт №2931 от 23.11.2006г.,
влязло в законна сила на 07.05.2007г., с което на жалбоподателя са отнети 2
контролни точки и НП №6171/07 от 07.12.2007г., издадено въз основа на Акт №6171
от 02.11.2007г., влязло в законна сила на 22.04.2008г., с което на
жалбоподателя са отнети 10 контролни точки.
По делото е представена Справка за нарушител/водач,
издадена на името на М.С.И., в която е вписано, че СУМПС №*********е валидно до 28.05.2018г. Същото е със статус в БДС
и АНД, съответно „отнет/иззет“ и „отнето“. В справката е отразено
обстоятелството, че общо отнетите контролни точки на лицето са 39.
Представена е и Заповед №906/20.03.2019г., издадена от
Директора на ОДМВР – Хасково, с която са оправомощени да прилагат с мотивирана
заповед принудителни административни мерки по чл.171, т.1, 2, 2а,, т.2, т.4,
т.5, т.6, т.7 и т.8 от ЗДвП, длъжностни лица от ОДМВР – Хасково, сред които и
Началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ при отдел „Охранителна полиция“
на ОДМВР Хасково (т.5 от заповедта).
Жалбата срещу заповедта е подадена на 24.06.2019г.,
директно пред Административен съд –
Хасково.
Въз основа на така установената фактическа обстановка
и след анализ на събраните в хода на производството доказателства,
Административен съд - Хасково намира от правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване, срещу годен
за оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен
интерес от търсената защита.
Разгледана по същество, същата е основателна,
по следните съображения:
Оспорената заповед
е издадена от административен орган, разполагащ с материална и териториална
компетентност. Съгласно чл.172, ал.1 от ЗДвП, принудителните
административни мерки по чл.171, т.4 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед
от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната
компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Законът за движение
по пътищата регламентира правата и задълженията на определени от министъра на
вътрешните работи служби за контрол, като според чл.165, ал.2, т.2 от ЗДвП
същите имат правомощия да изземват и задържат документи, включително
свидетелството за управление на водача. Към административната преписка е
приложена Заповед №906/20.03.2019г., издадена от Директора на ОДМВР – Хасково,
с която последният е оправомощил длъжностни лица от ОДМВР – Хасково, между
които и началниците на групи в сектор „Пътна полиция” в отдел „ОП“ на ОДМВР –
Хасково (т.5), да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни
мерки по чл.171, т.1, 2, 2а,, т.2, т.4, т.5, т.6, т.7 и т.8 от ЗДвП, съобразно
тяхната компетентност.
Заповедта е
постановена в изискуемата писмена форма и е
мотивирана,
като са посочени както правни, така и фактически основания за издаването
ѝ. За да приложи процесната принудителна мярка, административният орган е
приел от фактическа страна, че са отнети всички контролни точки на
жалбоподателя, посочил е наказателните постановления, въз основа на които е
приел, че са отнети, както и че водачът не е изпълнил задължението си по
чл.157, ал.4 от ЗДвП. Неоснователни са доводи за немотивираност на заповедта
поради неописване в нея кога са били връчени наказателните постановления на
водача, с които били отнети контролните точки и кога всяко едно от тях било
влязло в сила. Действително, посочените обстоятелства не са отрази в заповедта,
но непосочването им не води до извод за липса на мотиви на акта.
Съдът намира, че при издаване на оспорената заповед не са били допуснати процесуални нарушения
от категорията на съществените и водещи до отмяна на обжалвания акт само на
това основание.
Въпреки гореизложеното, при преценка
законосъобразността на обжалвания акт на всички основания, визирани в
разпоредбата на чл.146 от АПК, настоящият състав намира, че са налице основанията
по чл.146, т.4 и т.5 от АПК за отмяна на заповедта,
като постановена в противоречие с материалния закон и несъответствие с целта му.
Като правно основание за налагане на процесната ПАМ, в обжалваната
заповед е посочена нормата на чл.171,
т.4 от ЗДвП, съгласно която за осигуряване на безопасността на движението
по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се налага като
принудителна административна мярка изземване на свидетелството за управление на лице, което не е изпълнило задължението
си по чл.157, ал.4 от ЗДвП. Последната разпоредба предвижда задължение за водач, на когото са
отнети всички контролни точки, да върне
свидетелството за управление в съответната служба на МВР, тъй като губи придобитата правоспособност.
Тоест отнемането на свидетелството за управление на МПС на основание чл.171,
т.4, във вр. с чл.157, ал.4 от ЗДвП, може да се приложи, само ако за допуснати
нарушения на правилата за движение, установени по съответния ред, на водача са отнети всички контролни точки и свидетелството за правоуправление не е
върнато в съответната служба на МВР.
С оглед дължимия от съда контрол за
законосъобразност на оспорения акт, настоящият състав извърши проверка
относно наличието на фактическите и
правните основния за издаването му, а именно дали на жалбоподателя са били
отнети всички контролни точки, предоставени му съобразно действащите нормативни
актове, които към момента на издаване на иззетото СУМПС са 39, както и дали след
като са му отнети всички контролни точки, същият не е върнал СУМПС. В случая,
от изрично изброените в атакувания акт наказателни постановления се стига до
извода, че общо отнените контролни точки на водача са 39. Последното
обстоятелство е доказано по делото чрез представените
по заверени копия на наказателни постановления, НП № 1131/20.09.2004г. – 12 к.т.; НП № 1608/01.12.2004г. – 10 к.т.; НП №2821/19.07.2006г. – 5 к.т.; НП № 2931/23.11.2006г. – 2 к.т.; НП № 6171/07.12.2007г. – 10 к.т.
Въпреки горното, при извършване на преценка за
законосъобразност на процесния акт съдът взе предвид следното:
Съгласно чл.3, ал.3 от Закон за
българските лични документи „Свидетелството за управление на моторно превозно
средство удостоверява правоспособността
за управление на моторно превозно средство, а за български граждани - и
самоличността на територията на Република България, чрез съдържащите се в него
данни. Ето защо
СУМПС е документ удостоверяващ, а не пораждащ правоспособността на водачите на
моторни превозни средства. Тази удостоверителна сила, обаче е присъща само на
валидните документи за самоличност, като срока на валидност по отношение на
СУМПС е уреден в чл. 51 от ЗБЛД. При изтичане срока на валидност на СУМПС,
същото съгласно чл.151, ал. 9, изр. второ от ЗДвП подлежи на подмяна, предвид
невъзможността на този документ да служи за удостоверяване на съответната
правоспособност.
Целта на
мярката по чл.171, т.4 от ЗДвП е временно изземвайки
документа удостоверяващ правоспособността на водач на МПС, предвид факта,
че с отнемането на всички контролни точки от талона, съответният водач на МПС е
вече неправоспособен и следва да бъде
преустановена възможността неправоспособния водачи да се легитимира, като
правоспособен такъв.
За да се наложи ПАМ по реда на чл.171, т.4 от ЗДвП
следователно е необходимо свидетелството за управление на МПС, което временно
се отнема да е валидно и да притежава удостоверителна сила, относно налична у
водача правоспособност да управлява МПС. В противен случай се обезмисля
прилагането на мярката, тъй като невалидното свидетелство, т.е. такова с
изтекъл срок, не произвежда правно действие, съответно не удостоверява
правоспособността на водача и следва да бъде подменено. В този смисъл е Решение
№7071 от 27.05.2014г. по адм. дело №337/2014г. на ВАС.
В случая, безспорно от представената от ответника
справка е видно, че свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя е с
изтекъл срок на валидност към 28.05.2018г., респ. към датата на издаване на
обжалваната заповед – 17.06.2019г., е невалидно и съответно не поражда
удостоверително действие. Тоест към релевантния момент – датата на ЗППАМ, както
и към настоящ момент, този документ вече не съществува в правния мир. Това
означава, че разпореждането, което обективира процесния акт е без предмет. Само
по отношение на един валиден удостоверителен документ, с който законът свързва
упражняване на конкретни права, може да е законово оправдано да се издава
заповед на основание чл.171, т.4 от ЗДвП. По делото не се удостоверява след 28.05.2018г.
на жалбоподателя да е издавано ново СУМПС с номера на изтеклото СУМПС.
Доколкото процесната заповед, с която се постановява властническа воля на
временно отнемане на СУМПС № *********е издадена едва на 17.06.2019г., т.е.
след изтичане на срока на валидност на самото „отнето“ СУМПС, то съдът приема,
че изземването на същото не се постига целения от закона ефект на
принудителната административна мярка. Невръщането на СУМПС с изтекъл срок на
валидност, в случая може да е основание за
ангажиране на
административнонаказателна отговорност, респ. да е основание за отказ да се издаде, при подадено
заявление, ново СУМПС, преди лицето да възстанови правоспособността си, като
водач на МПС, но не е основание за
издаване на заповед за прилагане на ПАМ по чл.171, т.4 от ЗДвП. Изложеното,
води на извода, че заповед за прилагане на ПАМ по чл.171, т.4 от ЗДвП, може да
бъде издадена законосъобразно само до
изтичане срока на валидност на СУМПС на лицето, но не и след този момент.
Предвид изложеното по-горе,
оспорената в настоящото производство заповед следва да бъде отменена като
незаконосъобразна.
Въпреки формирания
окончателен извод на съда, следва да се има предвид, че в случая не е налице
служебно възстановяване на отнетите контролни точки, каквито твърдения са
наведени в жалбата. Възстановяване на контролните точки е допустимо при
частичното им отнемане, но не и в случаите на пълно изчерпване на определения
им лимит (чл.157, ал.4 във вр. с ал.3 и ал.1 от ЗДвП). В последната хипотеза,
водачът губи придобитата правоспособност и възстановяването ѝ може да
стане единствено по реда на чл.157, ал.5 от ЗДвП - с полагане на изпит за
придобиване, но не и посредством някой от способите за възстановяване на
частично отнети контролни точки (в този смисъл Решение №5449 от 22.04.2014г. на
ВАС по адм. дело №2763/2014г., VII о). Следователно, към настоящия момент на
оспорващия няма как служебно да са възстановени всички контролни точки, тъй
като към 22.04.2008г. /датата на влизане в сила на НП №6171/07 от 07.12.2007г./
е изгубил правоспособността си поради отнемане на всички 39 контролни точки.
Не споделя и възражението за
изтекла абсолютна погасителна давност. Изпълнението на наложените с влезли в
сила НП административни наказания няма отношение към оспорената заповед за
налагане на ПАМ по чл.171, т.4 ЗДвП. Вярно е, че отнемането на контролните
точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, но само по себе си
отнемането не съставлява административнонаказателна санкция и не се подчинява
на режима на ЗАНН. НП се издават поначало от изпълнително-разпоредителни органи
и съставляват правораздавателен акт, с който по повод на сезиране със съставен
акт за извършване на административно нарушение и при следване на опростено
състезателно производство се решава независимо и самостоятелно административноправен
спор и се налага санкция за извършено административно нарушение. В
производството по съдебното им оспорване се прилага субсидиарно НПК, на
основание чл.84 ЗАНН. Издаване на ПАМ е предвидено в чл.22 от ЗАНН, но на
основание чл.23 от ЗАНН редът за налагането е уредено в специални закони в
случая ЗДвП. Заповедта за прилагане на предвидената от закона ПАМ е вид
административна принуда без санкционни последици. Самият ЗАНН урежда два вида
принуда в обособени раздели - административни наказания в раздел II, глава II,
и ПАМ - в раздел III, глава ІІ. По своето правно естество заповедта за налагане
на ПАМ е индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК.
Поради това институтът на погасителната изпълнителна давност по чл.82, ал. 1 ЗАНН или абсолютната давност по ал.3 на същия текст, са неотносими. Неприложим
е и чл.285, ал.1, вр. с чл.268, т.1 АПК, изключващ възможността за изпълнение
поради изтекла давност, тъй като заповедта за прилагане на ПАМ като
изпълнително основание е оспорена и поради това все още не е влязла в законна
сила.
При този изход на спора, на основание
чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят поисканите
и действително извършени разноски за производството, платими от ответника.
Същите възлизат в размер на 310 лева, от които 300 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение за един адвокат, съгласно договор за правна защита и съдействие
от 24.06.2019г., и 10 лева – внесена държавна такса.
Водим
от гореизложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка №19-1253-000370/17.06.2019г. на Началник група към ОДМВР
- Хасково, сектор „Пътна полиция“ - Хасково.
ОСЪЖДА ОДМВР – Хасково да заплати на М.С.И.
с ЕГН ********** ***, разноски по делото в общ размер на 310 (триста и десет)
лева.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: