№ 146
гр. Габрово, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на тринадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Ина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20244210101503 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба на „АПС Бета България" ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. "България" № 81 В,
предявена срещу П. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „**********” №
34, ет. 2, ап. 7, за установяване дължимост на следните вземания: сумата 300 лева -
главница по сключен договор за кредит № 219494 от 08.10.2018 г. със „Сити Кеш”
ООД, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата 66.06 лева – договорна възнаградителна лихва за
периода от 08.10.2018 г. до 08.07.2019 г., сумата 60.75 лева - обезщетение за забава
върху главницата за периода от 08.07.2019 г. до 22.04.2024 г., за които суми в
производството по частно гр. дело № 869/2024 г. на ГРС, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Ищецът излага, че на 08.10.2018 г. между „Сити Кеш" ООД, като кредитор и П.
В. В., като кредитополучател, е сключен договор за кредит № 219494, в съответствие с
разпоредбите на по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР). Въз основа на договора кредиторът предоставил на ответника заем в размер
на 300 лева, който кредитополучателят се задължил да върне заедно с уговорената
възнаградителна лихва на месечни анюитетни вноски в срок до 08.07.2019 г..
Ответникът дължал и съответното обещетение за забава върху непогасената главница.
Излага, че вземането било прехвърлено на заявителя с договор за цесия, съобщена на
длъжника, включително счита, че длъжникът следва да се счита за уведомен за
извършването на цесията и с връчване на уведомлението, приложено към исковата
молба.
1
В срока по чл.131 ГПК от ответника не е депозиран отговор на исковата молба.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
По делото e представен заверен препис от договор за потребителски кредит №
219494 от 219494 г., съгласно който „Сити Кеш" ООД се задължава да предостави на
ответника П. В. В. за временно и възмездно ползване сума в размер на 300 лева, която
последният следва да върне заедно с уговорената възнаградителна лихва на 9 месечни
погасителни вноски в срок до 08.07.2019 г.. Уговорената възнаградителна лихва е в
размер на 40.08 %, а годишният процент на разходите – 48.06 %.
В т. 6, т. 1 от договора е предвидено заемателят в тридневен срок да предостави
да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал.
1 от Общите условия: поръчител или банков гаранция. В т. 6.2 от договора е
предвидено, че при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение,
заемателят дължи на кредитора неустойка в размер на 290.94 лева, която се заплаща от
заемателя разсрочено, заедно с погасителните вноски, като в този случай дължимата
вноска е в размер от 73 лева, или общата сума за плащане от заемателя по договора
възлиза на сумата 657 лева.
В договора за предоставяне на кредит потребителят е индивидуализиран чрез
посочване на трите му имена, ЕГН, номер на лична карта, е-mail, личен мобилен
телефонен номер, постоянен и настоящ адрес.
По делото са приети Общи условия на договора за кредит, в които е описан реда
за кандидатстване за кредит от разстояние. Съгласно чл. 6 от ОУ, кандидатстването за
заем, когато същото се осъществява чрез интернет платформа, се извършва по
установен от заемодателя ред, посредством създадената за това електронна форма,
намираща се на неговия сайт на адрес https: //credirect.bg, на уеб сайта или в локален
офис на трето лице партньор на заемодателя. Искането за предоставяне на
потребителски кредит се попълва от заемателя. Срокът за разглеждане на всяко
отправено искане за заем е 7 работни дни считано от подаването на искането за заем. В
чл. 8 от ОУ е предвидено, че при кандидатстване за заем, заемателят е длъжен да
предостави всички посочени във формата за кандидатстване данни, актуална
електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания заем /размер на главницата
и период на погасяване/, две лица за контакт, както и да посочи желания начин на
изплащане на отпуснатата заемна сума: по банков път, на декларирана банкова сметка,
или чрез системата на "Изи Пей". Съгласно чл. 9 от ОУ заемодателят изпраща на
посочената от заемателя електронна поща СЕФ, съдържащ цялата необходима
преддоговорна информация за искания заем. Неприемането им се счита за отказ от
подаване на искане и не позволява на заемодателя да разгледа искането за заем.
Според чл. 11 от ОУ, заемодателят предоставя чрез своя уеб сайт, уеб сайт на трето
лице партньор проект на договора за заем, общи условия като заедно със СЕФ трите
съдържат цялата необходима преддоговорна информация. С натискането на бутона
"Изпрати", заемодателят декларира, че приема така предоставените му условия. Това
действие се счита за подписване от заемателя на всяка страница от предоставените му
документи при условията, при които те са му предоставени. Заемодателят потвърждава
/чл. 13 от ОУ/, респективно отказва сключването на договор за заем посредством
телефонно обаждане, електронно съобщение или изпращане на кратко съобщение
2
/SMS/ на декларирания от заемателя телефонен номер. За мълчалив отказ от
сключване на договора се счита непотвърждаването му в срок от три работни дни,
считано от датата на подаване на искането за заем. Заемателят потвърждава
/респективно отказва/ сключването на договор за заем във всеки момент до неговото
сключване посредством телефонно обаждане до заемодателя на неговия единен
национален телефонен номер *********. Доколкото отправянето на искане за заем
представлява желанието на заемателя да сключи договор за заем със заемодателя,
неговото съгласие за сключване на договор за заем е наложително само при промяна
от страна на заемодателя на първоначално заявените параметри. Според чл. 18 ОУ, при
одобрение на сключването на договор за заем, заемодателят изпраща на декларирания
от заемателя електронен адрес договор за заем, заедно с погасителен план и общи
условия във формат, който не позволява коригиране на предоставената с него
информация. Изпратеният договор за заем се счита за приет от страна на заемателя до
неговия изричен отказ за сключване на договор за заем по реда и начините, описани в
общите условия. Тези действие се считат за подписване на всяка страница от
предоставените документи от всяка от страните при условията, при които са
предоставени. Съгласно чл. 20 от ОУ, договорът се счита за сключен и влиза в сила от
изпращането му от заемодателя на заемателя и страните се съгласяват съобщенията по
електронната поща да имат силата на саморъчни подписи на страните, съгласно чл. 13
от ЗЕДЕУУ.
От приложеното по делото преводно нареждане от 08.10.2018 г. е видно, че
„Сити Кеш" ООД е извършило паричен превод посредством „УниКредит Булбанк” АД
на сума в размер на 300 лева в полза на ответника П. В. В.. Като основание за превода
е посочен номера на договора – 219494.
Представен е договор за прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. и извлечение
от приложение № 1 към него, по силата на който „Сити Кеш" ООД е прехвърлило
вземането си по процесния договор за паричен кредит на ищеца. Видно от
представеното пълномощно, прехвърлителят е оправомощил приобретателя да
уведоми длъжниците по цедираните вземания относно настъпилото частно
правоприемство.
Към исковата молба е приложено уведомление за прехвърляне на вземания,
изходящо от кредитополучателя, за което по делото няма данни да е връчено на
ответника преди подаване на исковата молба.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
Относно установителните исове, с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК.
Основателността на предявен установителен иск при квалификацията на чл. 422
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните
правоотношение по договор за заем (потребителски кредит), елемент от съдържанието
на което е задължението на кредитополучателя да върне сумата, предмет на договора,
настъпила изискуемост на вземането и релевирано от задълженото лице неизпълнение.
За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за
3
заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт –
сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по необходимост
включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по нея. Договорът,
по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е формален, като в зависимост от
волята на страните може да е реален или консенсуален (чл. 9 ЗПК). В случая,
предаването на сумата не е елемент от фактическия състав на сделката, а съставлява
изпълнение на вече възникналото за кредитодателя правно задължение, което сочи, че
сключеният договор за потребителски кредит, е консенсуален и пораждането на
задължението на потребителя за връщане на сумата чрез внасяне на уговорените
погасителни вноски не се обуславя от факта на предаване на предмета му на
заемателя.
В случая договорът за заем между страните е сключен при условията на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, който дефинира, че
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство за
комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо
присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори и изпращането на
съобщения по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за
комуникация от разстояние. Предвид съдържащите се в договора и общите условия
към него данни за метода на сключване на процесния договор (чрез попълване на
форма за кандидатстване в интернет страницата на ищцовото дружество и
потвърждаването на заявката и на получения стандартен европейски формуляр чрез
имейл) и предвид липсата на саморъчен подпис на приложените по делото документи,
правоотношението между страните несъмнено попада в приложното поле на
посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и
т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.
293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г.
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от
28 август 2014 г.), електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален
запис, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. Електронно изявление е словесно изявление,
4
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ).
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 - за електронен подпис се
считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис
използва, за да се подписва, като законът въвежда три форми на електронния подпис -
обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на
заявки чрез натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления
(доколкото се касае до словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез
общоприет стандарт за преобразуване и представяне на информацията - интернет), с
възможност за тяхното възпроизвеждане, т. е. сключеният по описания начин договор
за кредит представлява електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Доколкото същият не съдържа характеристиките на усъвършенстван или
квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, вр. с чл.
3, т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, следва да се приеме, че документът е
подписан с обикновен електронен подпис - съдържанието му включва посочване на
страните по договора като автори на документа с техните индивидуализиращи данни
(имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на подписан саморъчно документ
само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията
помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания
писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде
оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно
специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл решение № 70 от 19. 02. 2014 г.
на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., определение № 169 от 06.04. 2017 г. на ВКС по
ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
В настоящия случай от представения договор за кредит № 219494 от 08.10.2018
г., в който се съдържат индивидуализиращи личните данни на ответника – заемател -
три имена, ЕГН, номер на лична карта, адрес, телефон, имейл и банкова сметка, общи
условия към него, както и банков превод от 08.10.2018 г., с който дружеството-
кредитодател „Сити Кеш" ООД е наредил в полза на ответника сума в размер на 300
лева и вписан номер на договора за кредит, като основание за извършения превод е
достатъчно да бъде направен обоснован извод за възникване на облигационно
правоотношение между страните въз основа на сключен помежду им договор за
кредит.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът от 08.10.2018 г. е породил
валидна облигационна връзка между кредитора „Сити Кеш" ООД, от една страна и
ответника, от друга. Изпълнението на поетото от заемодателя задължение да
предостави паричната сума е установено от неоспорения от ответника банков превод,
поради което и съдът приема фактът на извършеното плащане в полза на посочения
субект, за доказан. Ето защо, в правната сфера на ответника е възникнало задължение
5
за връщане на предоставената му парична сума.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Измененията въвеждат постановките на
решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 г. на СЕС, в което изрично е разяснено, че
системата на националното процесуално право трябва да позволява в рамките на
заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се
извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите,
съдържащи се в разглеждания договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е
прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния
характер на договорна клауза, националният съд, който с направил служебно тази
констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да
направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по
дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства.
Отпуснатият на кредитополучателя П. В. В. представлява предоставяне на
"финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143
е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание.
Съдът следва служебно да извърши цялостна проверка за наличие на основания
за недействителност на договора за потребителски кредит, която проверка се обхваща
от пределите на чл. 22 ЗПК. Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В задължителното за националните юрисдикции решение на СЕС, постановено
6
по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, б. "ж" от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "Годишен процент на разходите" по смисъла на
посочения чл. 3, б. "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит - т. 1,
както и че чл. 10, параграф 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от
48.06 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 48.06 % не отразява реалния
ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно
неустойката по т. 6.2. от договора, която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В случая, неустойката по т. 6.2. от
договора несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит
и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на
кредитора - същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката,
представлява част от месечните погасителни вноски, без на практика заплащането
да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. С договорната клауза е уговорена компенсаторна неустойка за
неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя - да върне заетата сума на
падежа, а на задължението в петдневен срок от подписване на договора, да представи
обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на 96.98 % от размера на заетата сума. Уговорена е компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по
който клаузата е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия петдневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и
когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение - да връща на
падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът
на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава
7
главницата и възнаграждението си - кредиторът ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. Макар и да
е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавка към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване размера на подлежаща на връщане сума.
С оглед на изложеното, съдът намира, че макар предвиденият в договора ГПР
да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание
на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя
и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая главницата по договора е в размер на 300 лeвa, като по делото нито се
твърди, нито се установява кредитополучателят да е извършил погасителни плащания
по договора за кредит, поради и което ответникът дължи сумата в размер на 300 лева,
представляваща главница по сключения договор за кредит.
Като носител на вземане в този размер, кредиторът е бил във възможност да го
транслира на ищеца в производството чрез сключения договор за цесия.
Трайно установена е съдебната практика, обективирана и в постановените
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника
и първоначалния кредитор, напълно логично е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
8
първоначалния кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на предишния му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което
е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил,
че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от първоначалния кредитор.
Приложеното към исковата молба уведомление за извършената в полза на „АПС
Бета България" ЕООД цесия на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от първоначалния кредитор – „Сити Кеш"
ООД, чрез надлежно упълномощения пълномощник – цесионера „АПС Бета България"
ЕООД. С решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е
прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма
пречка предишния кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е прието, че предишният
кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за
извършената цесия, като това съобщение поражда предвиденото в чл. 99, ал.4 ЗЗД
действие спрямо длъжника. Следователно, в конкретния случай, уведомлението
изхожда от първоначалния кредитор „Сити Кеш" ООД, каквото е изискването на чл.
99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни необходими за индивидуализиране на
прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор, достигнало е до ответника -
длъжник с връчване на приложенията към исковата молба. С връчване на
уведомлението, цесията е породила действие в отношенията между ищеца - нов
кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, т.
е. легитимиран кредитор за вземането срещу П. В. В. е ищецът „АПС Бета България"
ЕООД. Следва да се отбележи, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След
като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. /Така
определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV г.о./.
Поради това предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен до размера от 300 лева - главница, като за акцесорните искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата 66.06 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от
08.10.2018 г. до 08.07.2019 г. и сумата 60.75 лева - обезщетение за забава върху
главницата за периода от 08.07.2019 г. до 22.04.2024 г. следва да бъдат отхвърлени
поради установената недействителност на договора за кредит.
Приетата за дължима от ответника сума 300 лева, следва да се заплати заедно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, по повод на което е било образувано ч. гр. дело №
869/2024 год. по описа на РС-Габрово – 29.04.2024 год. до окончателното изплащане –
аргумент от чл.422, ал.1 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
9
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда, пропорционално на
уважената, респ. отхвърлената част от исковете.
Ищецът доказва извършени в заповедното производство разноски в размер на
сумата 35.31 лева, представляващи внесена държавна такса и юрисконсулско
възнаграждение, от която сума, следва да му се присъдят 24.82 лева, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. За настоящото производство доказаните разноски представляват
внесена държавна такса в размер от 50 лева и юрисконсултско възнаграждение (100
лева, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ), от които ищецът има право на 105.43 лева.
За настоящото производство ответникът П. В. В. не претендира разноски и
съответно такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „АПС Бета България" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул.
"България" № 81 В, установителни искове, че П. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
Габрово, ул. „**********” № 34, ет. 2, ап. 7, дължи на ищеца на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, сумата 300
(триста) лева - главница по сключен със „Сити Кеш” ООД договор за кредит № 219494
от 08.10.2018 г., което вземане е прехвърлено на „АПС Бета България" ЕООД с договор
за цесия от 21.07.2022 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.04.2024 г. до изплащане на
вземането, за която сума в производството по ч. гр. д. № 869/2024 г. по описа на РС-
Габрово е издадена заповед за изпълнение, като ОТХВЪРЛЯ исковете с правна
квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл.
99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 66.06 лева – договорна
възнаградителна лихва за периода от 08.10.2018 г. до 08.07.2019 г. и сумата 60.75 лева -
обезщетение за забава върху главницата за периода от 08.07.2019 г. до 22.04.2024 г.
ОСЪЖДА П. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „**********” №
34, ет. 2, ап. 7, да заплати на „АПС Бета България" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. "България" № 81 В, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 105.43 лева (сто и пет лева и четиридесет и три
стотинки) – разноски за исковото производство и сумата 24.82 лева (двадесет и четири
лева и осемдесет и две стотинки) – разноски за производство по частно гр. д. №
869/2024 г. на РС Габрово.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
10
11