Р Е Ш Е Н И Е
№ 64
гр. Силистра, 22.10.2021 г.
Административен съд – Силистра, в открито заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлина Георгиева – Железова
ЧЛЕНОВЕ: В. Раданов
Елена Чернева
при секретаря Румяна Пенева и с участието на заместник-окръжния прокурор на Окръжна прокуратура – Силистра Ивелин Чафаланов разгледа КАНД № 85 по описа на съда за 2021 г., докладвано от съдия Раданов, и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 111 / 14.06.2021 г. по АНД № 631 / 2020 г. Силистренският районен съд (СРС) е отменил наказателно постановление № СС-25-ДНСК-71 / 31.08.2020 г., издадено от заместник-началника на Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК) и е осъдил ДНСК да заплати на „Петроком 07“ ООД сумата 500,00 лв., представляваща извършени разноски в хода на производството.
Касаторът ДНСК моли съда да отмени горепосоченото решение, поради нарушение на материалния закон, и да реши спора по същество, като потвърди наказателното постановление.
Ответникът „Петроком 07” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. Силистра, ул. „Минчо Лъсков“ № 7, оспорва касационната жалба.
Прокурорът дава заключение, според което жалбата е неоснователна.
Съдът прие за установено следното:
С наказателно постановление № СС-25-ДНСК-71 / 31.08.2020 г., издадено от заместник-началника на ДНСК, на ответника, на основание чл. 237, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 239, ал. 1, т. 2 и чл. 222, ал. 1, т. 15 ЗУТ, е наложена имуществена санкция в размер на 5000,00 лв. за нарушение на чл. 178, ал. 1 във вр. с чл. 177, ал. 2 ЗУТ.
Във въззивното решение са установени следните факти относно нарушението: «[...] жалбоподателят [„Петроком 07” ООД] притежава недвижим имот в с. Професор Иширково. В него е започнало изграждането на търговски обект – бензиностанция и газстанция. Този обект, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 1, б. “г“ ЗУТ, е първа категория. Контролните органи извършили проверка и установили, че строежът на обекта е завършен и на него се обслужват клиенти. При проверка на документите установили, че обектът все още е строеж и не е въведен в експлоатация и няма разрешение за ползване. На място било установено, че обектът се ползва от „Търговска газова компания“ ООД».
СРС е отменил наказателното постановление със следните мотиви: «[...] по безспорен начин се установява, че действително за обекта няма издадено разрешение за ползване, както и че същият е отдаден под наем на трето лице, което го използва. Същата фактическа обстановка е била установена и от наказващия орган и е послужила за формиране на изводите му, че извършеното деяние представлява административно нарушение. Този негов извод се споделя от съда. [...] Неправилно според настоящия състав е посочен адресата на административнонаказателната отговорност. Съставът на разпоредбата на чл. 237, ал. 1, т. 4 от ЗУТ, предвижда налагането на санкция на този, който ползва строежа. Както стана ясно по-горе, строежът е бил използван от трето лице [...] Тоест строежът не е бил използван от жалбоподателя [„Петроком 07” ООД] и той не би следвало да носи предвидената отговорност».
Въззивното решение е неправилно. 1/ Обстоятелството, че по силата на договор за наем от 15.10.2019 г. ответникът е предоставил за временно ползване процесният обект, не го освобождава от административнонаказателна отговорност. Това е така с оглед на две съображения. На първо място, ползването представлява форма на осъществяване на фактическа власт върху вещ. Наемателят обаче е държател на вещта, което означава, че собственикът не е лишен от фактическата си власт върху тази вещ, а я упражнява чрез наемателя (арг. чл. 68 ЗС). На второ място, разрешението за ползване на строеж се издава въз основа на заявление, което обаче може да изхожда не от наемател, а от възложител (чл. 177, ал. 1 – 2 ЗУТ), т.е. от собственик, от лице, на което е учредено право на строеж в чужд имот, или от лице, което има право да строи в чужд имот по силата на закон (чл. 161, ал. 1 ЗУТ). Следователно липсата на разрешение за ползване на даден строеж произтича от бездействието на възложителя. При това положение би било крайно неприемливо да се поддържа тезата, че бездействащият възложител може да се освободи от неблагоприятните последици от своето бездействие, осъществявайки ползването на строежа чрез трето лице. 2/ Съгласно чл. 220 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г. ), касационният съд е обвързан от фактическите констатации на предходната инстанция. Тези констатации (възпроизведени по-горе в мотивите на настоящото решение) съдържат всички факти, необходими за осъществяване на състава, регламентиран в разпоредбата на чл. 237, ал. 1, т. 4 ЗУТ. Следователно административнонаказващият орган правилно е издирил гореспоменатата разпоредба. Неправилно обаче е определил имуществената санкция в размер на 5000,00 лв., при положение че чл. 237, ал. 1, т. 4 ЗУТ фиксира границите на санкцията от 1000,00 лв. до 10000,00 лв. и че няма данни за предходни нарушения от страна на ответника. Неправилно би било също така да се наложи имуществена санкция в минимален размер, тъй като се касае за взривоопасен обект. Ето защо настоящият състав счита, че размерът на санкцията трябва да бъде редуциран до 2500,00 лв. Следователно въззивното решение подлежи на отмяна, а наказателното постановление – на изменение в конститутивната му част.
При този изход на делото, за касационното производство не следва да се присъждат разноски, тъй като касаторът не е обективирал искане в тази насока. Пред въззивния съд обаче касаторът е претендирал юрисконсултско възнаграждение, а ответникът – адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. Във връзка с последното пред СРС е представен договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано следното: „договорено възнаграждение: 500 лв. /словом/ петстотин лв., платимо в 500 /словом/ петстотин лева, от което внесена сума 500 лв. /словом/ петстотин лева“. В цитирания пасаж не е отбелязан начинът на плащане (в брой или по банков път). Фразата „внесена сума“ подсказва плащане по банков път, което налага доказването на съответната банкова операция, но документи в тази насока липсват. Това означава, че плащането на разноските за въззивното производство не е удостоверено по начина, по който това се изисква от т. 1 на тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 6 / 2012 г., ОСГТК: „Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят [...] Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение“. Ето защо претенцията за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство не следва да бъде уважена. Частично основателно е само искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. За последното няма основание да бъде определяно над минимума от 80,00 лв. по чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП във вр. с чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 63, ал. 3 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г.). Същото обаче, с оглед необходимостта от изменение на наказателното постановление, следва да бъде редуцирана по начина, описан в следващите редове. Наказателното постановление произвежда две правни последици – сила на пресъдено нещо, установяваща факта на административното нарушение, и конститутивно действие, изразяващо се в пораждане на задължението да се понесе съответната санкция. Поради тази причина юрисконсултското възнаграждение трябва да бъде разделено на два равни части, всяка от които да се преценява съобразно законосъобразността на двете правни последици на наказателното постановление. В случая първата правна последица на наказателното постановление е напълно законосъобразна и, отнесено към нея, юрисконсултското възнаграждение – в едната си част – не подлежи на намаляване. Частично незаконосъобразна е само втората правна последица, доколкото се налага намаляване на санкцията от 5000,00 лв. наполовина Ето защо е необходимо съразмерно намаление, т.е. наполовина, на втората част от юрисконсултското възнаграждение, с оглед на което резултира сумата 60,00 лв.
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г. ) съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 111 / 14.06.2021 г. по АНД № 631 / 2020 г. на Силистренски районен съд.
ИЗМЕНЯ наказателно постановление № СС-25-ДНСК-71 / 31.08.2020 г., издадено от заместник-началника на Дирекцията за национален строителен контрол, като НАМАЛЯВА размера на наложената имуществена санкция от 5000,00 (пет хиляди) лв. на 2500,00 (две хиляди и петстотин) лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.