О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№ 11105 13.11.2015 г. гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI гр. състав, в закрито заседание на 13.11.2015 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело №
4318/2014 г. по описа на ПРС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба
на М.Х., н. гр., роден на *** г., чрез пълномощника а. Т. против З.А.Г., ЕГН **********.
Предявени са следните претенции: обективно съединени
установителни искове по чл. 422 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи следните суми: 8000 евро- главница,
представляваща дължима сума по договор за заем от 08.07.2010 г., 989,10 евро –
обезщетение за забава върху тази главница за периода 01.10.2010 г. – 22.02.2013
г.; 2500 евро – главница, представляваща невърната част от предоставен заем
съгласно договор от 11.03.2011 г. /целият в размер на 5000 евро/, както и лихва
за забава в размер на 279,11 евро върху посочената главница за периода
11.04.2011 г. – 22.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от подаване на заявлението в съда – 15.03.2013 г. до окончателното
погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 3881/15.04.2013 г. по ч.гр.д. № 4258/2013 г. на
ПРС, IV
гр.с. Сочи се, че размерът на
обезщетенията за забава е изчислен като 5 % над основния лихвен процент,
съгласно приложимите немски материалноправни разпоредби – пар.280, ал.1 и 2,
286, 288, ал.2, 247, ал.1 от Гражданския кодекс на ФРГ.
Осъдителен иск за сумата от 7,15 евро –
възнаградителна лихва върху непогасената главница в размер на 2500 евро по
договор за заем от 11.03.2011 г. за периода 11-12.03.2011 г. и 05-10.04.2011 г.
Сочи се, че договорите за заем са сключени, съответно
сумите са били предоставени на ответника в град Д, Г., като договорите са
сключени на немски език.
Твърди се българският съд да е компетентен да разгледа
спора, като са изложени подробни аргументи.
В постъпило становище от ответника се сочи, че
настоящият процес е недопустим, като се изтъкват два довода в тази насока – от
една страна, против ответницата вече било постановено неприсъствено решение от
Областен съд Д., с което била осъдена да заплати на ищеца сумата от 50000 евро,
ведно с лихви в размер на 5 %, считано от 15.10.2010 г., като в тази сума се
включвали и претендираните в настоящия процес суми. Поради това счита, че
главните претенции, а оттам и акцесорните такива, са недопустими, тъй като няма
как да бъде осъдена да заплати два пъти едни и същи суми. Отделно счита, че,
съобразно нормата на чл. 2 от Регламент № 44/01 г., доколкото същата е с
настоящ адрес в Р.Г. от 2010 г., работи там и преимуществено пребивава на
територията на тази страна – членка на ЕС, исковете следва да се предявят пред
съда в Г., още повече, че видно от претенциите – същите се основавали на
документи, съставени на н. е., задължението било поето и съответно следвало да
бъде изпълнено в Г., като приложимо било и немското материално право. Моли
настоящото производство да бъде прекратено.
Съдът, като взе предвид възражението на ответника в
отговора, а и доколкото въпросът за компетентността на съда е процесуална предпоставка
за допустимост на производството, за която се следи служебно в хода на процеса
/арг. чл. 28 КМЧП/,
намира следното:
По смисъла на чл. 22 т. 1 от глава II, раздел 1 от Регламент /ЕО/ № 44/ 2001 на Съвета от
22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по граждански и търговски дела, искове срещу лица, които имат
местоживеене в държава-членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват
пред съдилищата на тази държава – членка.
Съгласно чл. 59, т.1 от Регламента, за да определи
дали една страна има местоживеене в държава-членка, чиито съдилища са сезирани
по дело, съдът прилага вътрешното си право. Според чл.4,
ал.1 КМЧП - международната компетентност на българските съдилища
и други органи е налице, когато: 1. ответникът има обичайно местопребиваване,
седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си
управление в Република България. Следователно необходимо е да се изследва
въпросът дали ответницата има обичайно местопребиваване на територията на страната.
По смисъла на чл. 48, ал.7 КМЧП под обичайно местопребиваване на физическо лице
се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без
това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване
или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат
от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива
връзки. От представени по делото доказателства се установява, че ответницата е регистрирана
адресно на територията на Р. Г.. От
приложената по ч.гр.д. № 4258/2013 г. на ПРС, 4 гр.с. справка по Наредба № 14/18.11.2009 г. /л.32/ се
установява, че ответницата е с настоящ адрес от 2001 г. в Р. Г.. В същото време
са представени доказателства, че ответницата е регистрирала фирма за извършване
на стопанска дейност отново на територията на тази държава – членка, като към
2015 г. е регистрирала и разширяване на дейността й. Вярно е, че според
представеното удостоверение от ГД „Гранична полиция” при МВР, рег. №
56861/25.11.2013 г., за периода 01.01.2003 г. – 20.11.2013 г. има регистрирани
редица преминавания на ответницата извън територията на Р. България и съответни
завръщания след няколко дни в страната. Това обстоятелство обаче не е
достатъчно да обоснове тезата, че ответницата има обичайно местопребиваване
именно на територията на Р. България, тъй като същото свидетелства в насока, че
тя се завръща за кратко, след което отново напуска страната. Следователно,
налице са индиции, че ответницата не пребивава постоянно и непрекъснато в Р.
България. От друга страна, са налице представени доказателства по делото, чиито
съвкупен анализ води до извод, че ответницата има обичайно местопребиваване в
Р. Г., като е създала трайни връзки от професионална гледна точка там –
упражнява стопанска дейност и е адресно регистрирана в гр. Д.. Предвид
събраните доказателства, съдът приема, че ответницата има обичайно
местопребиваване на територията на Р. Г., доколкото същата е адресно
регистрирана там и са налице обстоятелства от професионален характер, които
обуславят трайни връзки на лицето с това място. Следва да се посочи още, че
създаването на трайна връзка на лицето с мястото, в което пребивава от личен
или професионален аспект, не означава, че същото това лице, ако се завърне в
своята държава, ще прекъсне тази трайна връзка, респ. ще промени обичайното си
местопребиваване. Обстоятелствата какви доводи е навела ответницата в друго
производство, провело се пред Областен съд Д., не са релевантни по настоящото
дело, защото посочените предпоставки за компетентността на съда се преценяват
от съответния решаващ орган при всеки отделен случай.
В случая, следва да се има предвид и разпоредбата на
чл.5, т.1, б.а от Регламента, според която лице, което има местожителство в
държава членка, може да бъде съдебно преследвано в друга държава членка по дела
във връзка с договор в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното
задължение. Доколкото съдът приема, че ответницата има местожителство в Г., то
не може да се приеме, че българският съд е компетентен да разгледа спора, тъй
като е безспорно, че изпълнението на задълженията за връщане на заетите суми е
следвало да бъде извършено в Г. по договорка на страните.
Предвид изложеното, съдът приема, че не е допустимо
българският съд да разглежда предявените искове, в която връзка производството
по делото следва да се прекрати.
Съгласно т.13 от ТР
№4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, издадената
заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване при
прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ.
чл.415, ал.1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по
делото при сключена съдебна спогодба или, ако исковият съд приеме, че заповедта
за изпълнение е влязла в сила. Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист
по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на
чл.415, ал.1, вр. с чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е
постановил определението за прекратяване. Ето защо, следва да бъде обезсилена
издадената по ч.гр.д. № 4258/2013 г. на ПРС, IV гр.с.
, заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№ 3881/15.04.2013 г.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 4318/2014 по описа
на Районен съд- Пловдив, XXI гр. с-в.,
поради обстоятелството, че българският съд не е компетентен да се произнесе по
спора.
ОБЕЗСИЛВА изцяло Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 3881/15.04.2013 г. по
ч.гр.д. № 4258/2013 г. на ПРС, IV гр.с.
Определението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: П
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП