РЕШЕНИЕ
Гр.София,21.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение II- В въззивен състав,
в публично заседание на седми април
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Ели
Гигова
и прокурора
сложи за
разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№
5517 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от ищците пред СРС – Т.Г.Т. и И.Т.Т. срещу решение № 308140 от
20.12.2019 г. постановено по гражданско дело №29469 по описа 2017 г. на СРС
,Първо гражданско отделение,171 състав, с което решение е отхвърлен предявения
от ищците -въззвници пред настоящата инстанция, иск по чл.124,ал. ГПК, както и
в тяхна тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за
неправилност на така поставеното от съда решение като се сочи,че
доказателствата събрани по делото били обсъдени превратно. Според въззивниците
акта за частна общинска собственост съгласно съдебната практика нямал
конститутивно действие, а констативно такова. Този акт не прекъсвал
придобивната давност.
В хода по същество
процесуалният им представител – адв.Г. сочи, че протокола за избор на жилището
е сключен през 1990 г., а през 1994 г. е направен протокол за въвод във
владение. През 2004 година е заплатена стойността на жилището, като през същата
година е налице заповед за замяна, подписана от столичния кмет С.С.. Това
означавало, че цели 23 години от 1994 година са изтекли към момента на подаване
на исковата молба -10.05.2019 година
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и вместо това да уважи исковете по чл.124, ал.1 ГПК като ги признае за
собственици на недвижим имот, представляващ ап.№ 7, гр.София, ж.к.“********с
площ от 86,70 кв.м., ведно с избено помещение № 7 и 1,590 идеални части от
общите части на сградата.
От въззиваемата
страна, ответник /пред СРС/ - С.О.
не е постъпил отговор по въззивната
жалба. В течение на процеса се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения при обсъждане на доказателствата и направените въз основа на тях
изводи от СРС. Налице била законодателна забрана за придобиване на недвижими
имоти общинска собственост. Освен това ищците не били добросъвестни.
Иска се първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивниците са уведомени на 06.01.2020
г., Въззивната
жалба е подадена на 20.01.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция приема,
че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
Налице е спор относно
принадлежността на правото на собственост върху процесния недвижим имот-ап.№ 7,
между страните.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ищците са недобросъвестни владелци, тъй като ищецът Т.Т. бил знаел,
че предписаната от закона форма е опорочена – в протокола за избор на жилище
било изрично вписано, че договора за покупко-продажба следва да е сключен след
окончателното определяне на купувачите на жилища в блока. В представеното по
делото решение по гр.д.№ 4000 по описа за 1998 г. СГС изрично бил посочил в
мотивите си, че такъв договор не е сключен. Тъй като ищците били заявили, че
решението на СГС по този казус /явно се има предвид гр.д. по иска по чл.19,
ал.3 ЗЗД/, е отменено, това означавало, че ищците са били запознати с протокола
и са знаели, че към момента на установяване на владението в процесния имот не
бил осъществен фактическия състав на продажбата. В подкрепа на този извод била и последвалата
процедура по замяна на собствения им имот с процесния общински такъв,
инициирано по искане на самите ищци с молба, вх.№ 94-Т-16/97/2002 г.
Процедурата по финализиране на замяната също не била довършена и затова ищците
отново се били обърнали към съда с иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Този иск отново бил
отхвърлен. Всичко това водело до извода, че ищците са недобросъвестни владелци
и държат без основание процесното жилище. За да настъпят последиците на
придобивната давност, следвало да не са налице нормативни ограничения. В случая
такива ограничения били налице, защото процесния имот бил частна общинска
собственост и същият не бил придобит нито чрез продажба, нито по реда на
замяната от ищците. С оглед забраната на чл.86 ЗС, ред. ДВ, бр.31 от 1990 г. по
отношение на процесния имот давност не била текла за периода от 14.09.1994 г.
до 31.05.1996 г. В случая началният момент от който можел да тече давностният
срок бил 01.06.1996 г., а крайният 01.06.2006 г. като СРС се е позовал на
разясненията в ТР 3/2017 г. по тълк.дело № 3 /2017 г. на ОСГК на ВКС. За
периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г. можели да се придобиват по давност имоти
частна общинска собственост. Съгласно пар.1 на ДР на ЗДЗС, обн.ДВ, бр.46/2006
г. в сила от 01.06.2006 г. давността за придобиване на държавни и общински
имоти спирала да тече за срок от 7 месеца, считано от 31.05.2006 г., като
съгласно последващите изменения на пар.1, давността спирала да тече до
31.12.2014 г. Впоследствие този срок бил удължен до 31.12.2017 г., а
понастоящем до 31.12.2022 г. В този смисъл било решение № 127/25.11.2014 г. на
ВКС, Второ ГО. Ищците се позовавали на придобивна давност след 14.09.1994 г.,
но според СРС осъщественото владение не било с намерение за своене и при
демонстрирано намерение, че упражняват съдържанието на вещното право на
владение и ползване като собственици, доколкото по делото несъмнено се
установило, че ищците били съзнавали, че процесното жилище е общинско и били
правили опити в периода 1998 г.- 2010 г. да го придобият в това число и по
съдебен път, и чрез замяна на съсобствен имот. Това означавало, че не може да
се направи извод за явна, спокойна и непрекъсната фактическа власт, упражнявана
върху имота в продължение на 10 години- от 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г. Наред
с това към датата на влизане в сила на мораториума – 31.05.2006 г. били изтекли
по-малко от 10 години поради което само на това основание, искът бил
неоснователен. Други относими доказателства по делото, които да оборят тезата
на съда, не били представени.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното за
установено от фактическа и правна страна на спора:
Положителният
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е претенция на собственика на
имота да установи със сила на пресъдено нещо правото си срещу лице, което му го
оспорва или го смущава. Целта на защитата е разрешаването на спора за
материално право, като бъде установено действителното правно положение в
отношенията между страните във връзка с конкретния имот, като се осуетява
занапред възникването на нов спор за материалното право на същото основание.
Уважаването на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК предполага установяването от
страна на ищеца, с оглед доказателствената му тежест, че той е собственик на
процесния имот на соченото основание.
Съгласно
разпоредбата на чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез
правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. За
да се приеме, че едно лице притежава правото на собственост върху недвижим
имот, следва да бъде установено по категоричен начин, че е придобило това право
посредством един от изброените в закона придобивни способи, а ако съответният
придобивен способ изисква осъществяването на определен фактически състав,
следва да се установи наличието на всички елементи от този фактически състав.
Ищците се позовават на придобивна давност, считано от 14.09.1994 г.,
когато с протокол, съставен от служителите на ответника са били въведени във
владение на процесния ап.№ 7 и са им били предадени ключовете на жилището. От
този момент ищците били владели имота добросъвестно и със съзнанието, че жилището
е тяхна собственост, тъй като притежавали протокол за избор на жилище, както и
била платена неговата цена независимо, че от ответника не бил съставен договор
за покупко-продажба.
За да
се приложи нормата на чл.79, ал.1 ЗС, е необходимо владелецът да се
позове на давността чрез предявяване на иск за собственост /какъвто е настоящият
случай/, чрез възражение по висящ спор за собственост или
като се снабди с констативен нотариален акт.
Позоваването
на придобивна давност има за последица придобиване на правото на
собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС.
За да се приеме, че едно
лице е придобило правото на собственост въз основа на давностно владение е
необходимо да се установят в процеса на доказване две
материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно
придобивно основание – 1. в продължение на определен период от време /10
години, респ. 5 години при добросъвестното владение/ едно
лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено,
явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ като това фактическо
господство следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните
правомощия на собственика и 2. фактическата власт следва да се упражнява с
намерение за своене, да се държи вещта като собствена, чрез извършване на
фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от
предметното съдържание на сложното вещно право на собственост /субективният
признак на владението/.
Не се спори по делото, а и
от представените с исковата молба и неоспорени в срока по чл.131 ГПК от
ответника, писмени доказателства, се установява, че на 18.07.1990 г. е бил
съставен от ГДИС при СНС, протокол за избор на жилище, с който протокол ищецът Т.Т.
е избрал процесния ап.7.
На 07.09.1994 г. Томови са
се явили след като са били поканени и са получили ключ от процесния ап.№ 7/л.8
по делото пред СРС/.
На 14.09.1994 г. са били
въведени във владение на апартамента, за което е бил съставен протокол /л.9 по
делото пред СРС/.
От представената служебна
бележка с дата 08.10.1996 г./л.19 по делото пред СРС/ се установява, че цената
на жилището е платена.
Не се спори, че договор за
покупко-продажба не е сключен между страните по спора.
Въз основа на така
представените писмени доказателства се установява, че ищците са установили
владение върху процесното жилище на 14.09.1994 г.
С отговора по исковата молба ответникът е посочил, че
ищците не могат да придобият имота по давност, тъй като съгласно пар.1 от ЗДЗС,
обн.ДВ.бр.107 /2014 г. давността за придобиване на държавни и общински имоти
спира да тече до 31.12.2017 г. Тъй като ищците се позовавали на въвода от
14.09.1994 г., то към датата на съставяне на АОС – 03.12.2002 г. , необходимите
10 години за упражняване на фактическа власт не били изтекли.
Правна
пречка за прилагане на давността би могла да бъде разпоредбата на чл. 86 ЗС,
според която при първоначалната й редакция /ДВ. бр. 92/16.11.1951 г./, не
може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, а след
изменението на тази правна норма в ДВ, бр. 33/19.04.1996 г., в сила от
1.06.1996 г., не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна
или общинска собственост.
С
изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 19.04.1996 г., в сила от
1.06.1996 г. забраната за придобиване по давност остава само за вещ публична
държавна или общинска собственост. Следователно от 1.06.1996 г. започва да тече
давностен срок по отношение на вещи частна държавна или общинска собственост.
Ето защо правилен е извода
на СРС, че съгласно чл.86 ЗС, ред. ДВ, бр.31 от 1990 г. по отношение на
процесния имот давност не е текла за периода от 14.09.1994 г. до 31.05.1996 г.
поради приетата в тази норма законова забрана. Правилен е и извода на СРС, че
началният момент от който може да тече давностният срок е 01.06.1996 г., а
крайният 01.06.2006 г. което е в съответствие на разясненията в ТР 3/2017 г. по
тълк.дело № 3 /2017 г. на ОСГК на ВКС.
Спорно по делото /с оглед
мотивите на СРС/ е дали ищците са добросъвестни владелци или не.
Следва да отбележим, че довод
за недобросъвестност на ищците в срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата
молба не е направен. Такъв се въвежда в хода по същество пред настоящата
инстанция поради което е преклудиран.
Доколкото, обаче,
първоинстанционният съд е формирал мотиви по въпроса, то настоящата инстанция
излага следното:
Противно на приетото от СРС,
въззивната инстанция приема, че ищците са добросъвестни владелци. Това е така,
защото:
Продажбата
на държавни жилища на граждани се извършваше по реда и
условия, определени в Наредбата за държавните имоти /НДИ/ Обн., ДВ, бр.79 от 14.10.
1975 г./ отменена през 1996 г. ДВ, бр. 82 от 27.09.1996 г./. Съгласно Глава 14 от същата, чл.
111, 120 и чл. 121, продажбата се извърша от Народния
съвет въз основа на заповед на председателя на ИК на Об НС, а въз основа на
заповедта се сключва договор, подписан от председателя на ИК на Об НС.
Сделките по покупко-продажба
по реда на НДИ се осъществяват при наличието на т.нар. смесен фактически състав
–административен акт, съдържащ властническо волеизявление на органа, в случая
Общината за разпореждане с имота и договор за покупко-продажба на същия по
който договор страните са равнопоставени.
Следователно в тази хипотеза
прехвърлянето на вещни права върху държавен или общински имот /в случая не се спори, че
се касае до общински/, включва административен и гражданскоправен
елемент, при чието реализиране законът приема за завършен цялостният смесен
фактически състав на покупко - продажбата на държавно жилище на граждани.
В конкретния случай не се спори
по делото, че този фактически състав не е довършен, тъй
като липсва гражданско правният елемент, а именно сключването на договор,
независимо, че има насрещно съвпадение на волеизявленията на двете страни и
заплащането на цената.
Противно на приетото от СРС,
обстоятелството, че в протокола за избор на жилище е посочено, че договора за
покупко-продажба ще бъде сключен между страните след окончателно определяне на
купувачите на жилищата от блока, не прави ищците недобросъвестни. Касае се до
действала в онзи момент нормативно установена процедура. Недовършената
процедура по покупко-продажбата на процесното жилище не може да бъде приравнена
на порочна сделка, в който смисъл са решаващите мотиви на СРС. Обстоятелството,
че договор за покупко-продажба не е сключен също не прави ищците
недобросъвестни. Точно обратното, ищците са платили продажната цена на жилището
и са очаквали от ответника да изготви договор за покупко-продажба на имота, с
който процедурата да бъде финализирана. Бездействието на С.О. да финализира
процедурата по покупко-продажбата на жилището, в което ищците са били въведени
във владение и съответно са им били предадени ключовете, не може да се тълкува
в ущърб на добросъвестната страна, т.е. ищците.
Обстоятелството, че
претенциите на ищците по чл.19, ал.3 ЗЗД са били отхвърлени, също не води до
приетия от СРС извод, че същите са недобросъвестни, респ., че липсва анимус за
владение. Точно обратното, ищците са действали със съзнанието, че са изправна
страна в процедурата по покупко-продажбата на процесното жилище – отговаряли са
на изискванията за закупуването му /определени са с нарочен протокол за
купувачи на същото/, въведени са били във владение, предадени са им били
ключовете от същото, платили са били стойността на жилището, все факти, които
не се оспорват от ответника – СО /продавач по нефинализираната покупко-продажба,
виж в този смисъл приетото в РЕШЕНИЕ № 136 ОТ 17.08.2011 Г. ПО ГР. Д. №
774/2010 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, постановено
по аналогичен случай.
При това положение настоящата
инстанция счита, че приложима в случая е кратката 5 -годишна давност за придобиване на процесния
имот.
С
определение № 340 от 19.06.2013 г. е допуснато касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за вида на
установеното от ищците владение върху имот-частна общинска собственост и до
възможността да настъпят правните последици на кратката придобивна давност по
отношение на имот /частна общинска собственост/. С постановеното впоследствие решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№
1181/2013 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, е потвърдено решение № 1587 от 30.10.2012 г.,
постановено по в.гр.д.№ 2189 по описа за 2012 г. на Пловдивски окръжен съд,
където е даден положителен отговор на този въпрос.
Цитираното от СРС ТР № 3 от
14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГК на ВКС не отрича възможността да
бъде придобита частна общинска собственост от трето лице с изтичането на
5-годишен давностен срок.
Налага се извод, че
5-годишния давностен срок за придобаване на имота в хипотезата на чл.79 ЗС е
изтекъл за периода 01.06.1996 г.- 01.06.2001 г., през който период не
съществува законова забрана за придобиване на имоти частна общинска собственост
от трети лица.
Действително, през 2002
г./точната дата не е установена/ ищците са подали молба за извършване на замяна
като са предложили за замяна собственото им жилище, придобито по силата на
покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 171 от 17.07.2002 г., дело № 331/2002
г. , поправен с нот. акт № 6 от 05.07.2004 г., дело 362/2004 г. за процесния
ап. № 7.
При положение, че се прие
по-горе, че придобивния давностен срок е изтекъл преди това – на 01.06.2001 г.,
както и, че не се спори по делото, че тази замяна не е финализирана, тъй като
договор за замяна не е сключен, то това не променя крайния извод.
За да е
основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде
постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.
В конкретния случай от
ответника не са ангажирани никакви доказателства, че владението е било смутено
по някакъв начин. Нещо повече, изобщо не се твърди смущаване на владението.
Основателен е довода на
въззивниците, че Актовете за общинска собственост /АОС/ имат констативно, но не
и конститутивно действие, т.е. със съставянето им, Общината не става
собственик. Тези „действия“ на общинската администрация не могат да бъдат
противопоставени на действителния собственик на имота. При това положение
несъстоятелен е извода на СРС, че съставянето на АОС в случая е нормативна
пречка за проявление на придобивната давност.
За пълнота на изложението ще
посочим, че АОС е съставен на 03.12.2002 г., т.е. след изтичането на
5-годишната придобивна давност.
Следва да посочим, че противно на приетото от СРС,
действията на ищците по защита на правата им, вкл. чрез предявяване на исковете
по чл.19, ал.3 ЗЗД не са действия по смущаване на владението. Това е така,
защото ищците не могат да смутят, респ. да прекъснат собственото си владение.
По въпроса относно прекъсването на придобивната
давност е налице решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г. на ВКС,
ГК, І ГО, постановено по чл.290 ГПК, поради което и задължителна съдебна
практика. С това решение е обобщена и съдебната практика по този
въпрос.Посочено е, че за да се приеме, че давността се прекъсва с
предявяване на иска, както посочва чл. 116, б. "б" ЗЗД във вр.
с чл. 84 ЗС, е необходимо собственикът да е предявил
установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, а последният да
се позове на придобивна давност, а не обратното. Това е така, защото ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна
давност. Тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на
вещта.
Наред с това чрез иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД страната по
предварителния договор упражнява правото да иска от другата страна да изпълни
задължението си по договора и сключи окончателен договор. Предмет на иска в
такъв случай е притежанието на ищеца да иска сключването на окончателен
договор. Това показва, че искът е личен, а не вещен.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че съдът не
е сезиран с иск по чл.108 ЗС, за да се произнасяме дали ищците държат имота на
правно основание или не. Последните претендират да са станали собственици по
силата на изтекла придобивна давност като добросъвестни владелци на имота. При
това положение произнасянето на СРС с мотивите му, че ищците държат имота без
правно основание; че същите не са го придобили по сделка-покупко-продажба, нито
по замяна, са извън обхвата на исковете по чл.124, ал.1 ГПК, с които съдът е
сезиран и извън твърдяното от ищците придобивно основание, а именно давностно
владение.
Налага се извод, че обжалваното решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде
постановено друго с което субективно съединените искове по чл.124, ал.1 ГПК
като основателни ще бъдат уважени и ищците признати за собственици при равни
идеални части /по 1/2/ на недвижим имот, представляващ ап.№ 7, гр.София, ж.к.“********с
площ от 86,70 кв.м., ведно с избено помещение № 7 и 1,590 идеални части от
общите части на сградата .
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение в частта
за разноски разпределени между страните по спора, също е неправилно.
На ищците
разноски се следват. Такива са
направен от ищеца Т.Т. в размер на 10
лв./такса за издаване на съдебно удостоверение/ 300 лв. за адв.възнаграждение
или общо в размер на 310 лв. Ищецът И.Т.
не е правил разноски по делото и затова не му се пръсаждат.
На ответника
разноски не се следват. Решението в частта, в която в негова полза е присъдено
юрск.възнаграждение ще следва да бъде отменено.
Пред
въззивната инстанция:
Разноски на въззивниците
се следват, но такива пред настоящата инстанция не се претендират и затова не се присъждат.
На въззиваемата страна не се следват разноски.
По
касационното обжалване:
По отношение на решенията по
искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти ограничението на достъпа до касационно обжалване отпадна с изменението
на разпоредбата през 2015 г. - ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г., в сила от 7 юли
2015 г.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 308140 от 20.12.2019 г. постановено по
гражданско дело №29469 по описа 2017 г. на СРС,Първо гражданско отделение,171
състав, с което е отхвърлен, предявеният от Т.Г.Т., ЕГН ********** и И.Т.Т.,
ЕГН ********** и двамата с адрес: ***, съдебен адрес:***- адв.З.Г., иск по чл.124,
ал.1 ГПК, да бъде признато за установено по отношение на С.О., гр.София, ул.“********,
че ищците са собственици на по ½ от следният недвижим имот: представляващ
ап.№ 7, гр.София, ж.к.“***** с площ от 86,70 кв.м., ведно с избено помещение №
7 и 1,590 идеални части от общите части на сградата, както и в частта за
разноските, присъдени в полза на С.О..
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК, по отношение на С.О., гр.София, ул.“********, че Т.Г.Т.,
ЕГН ********** и И.Т.Т., ЕГН ********** и двамата с адрес: ***, съдебен адрес:***-
адв.З.Г., са собственици на по ½
идеална част от недвижим имот, представляващ ап.№ 7, гр.София, ж.к.“********с
площ от 86,70 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни
помещения, ведно с избено помещение № 7 и 1,590 идеални части от общите части
на сградата, построена в кв.34, ж.к.“Люлин“, гр.София.
ОСЪЖДА С.О.,
гр.София, ул.“********, ДА ЗАПЛАТИ
на Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***- адв.З.Г., сумата
в размер на 310 лв.- разноски пред първата съдебна инстанция.
Решението може
да се обжалва пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: